Адел Паркс - Чуждото е по-сладко

Майкъл също не слушаше бърборенето й. Нямаше мнение по въпроса дали Марта трябва да сложи шампанското в хладилника. Изобщо не го интересуваше дали още една чиния се е нащърбила, а зеленчуците, мамка му, си бяха просто зеленчуци и толкова.

— Къде са всички? Обикновено Ед и Бел са много точни. Може би движението е много натоварено? Дом и Тара винаги закъсняват — това ни най-малко не ме учудва. Дали да им се обадя, ти как мислиш?

Марта изгаряше от желание да сподели с някого новината. Тара сигурно щеше да й даде добри идеи за кухнята, защото наскоро изцяло бе обновила своята. Нямаше търпение да чуе съветите й.

— Не.

— Не, прав си. Малко грубо е да ги пришпорвам така. Сигурна съм, че скоро ще дойдат.

— Няма да дойдат.

— Кой няма да дойде? Ед и Бел или Дом и Тара? О, Майкъл, трябваше да ми кажеш по-рано, сготвила съм за шест човека. Обадиха ли се? Да нямат проблеми с бавачката?

Марта продължи да снове из кухнята, докато изстрелваше въпросите си. Отвори бутилка червено вино, което трябваше да подиша малко, изсипа маслините в купа, излъска чашите за шампанско за втори път и се опита да не обръща внимание на раздразнението, което започваше да пълзи нагоре по гръбнака й. Колкото и да бе прекрасен, Майкъл просто не успяваше да схване логиката, с помощта на която Марта управляваше живота им. Трябваше да й каже, че са се обадили, че няма да могат да дойдат. Мразеше да пилее хубава храна, да не говорим за времето. Ако не беше в такова добро настроение, сигурно щеше да му се сопне.

Всъщност едва ли.

— Е, кой няма да дойде? — Вече се питаше дали не може да се обади и да покани някого в последния момент. Дали Елайза и Грег щяха да се държат прилично, ако им се обади да дойдат? Или пък щяха да искат да пушат марихуана и да дърдорят за несправедливата липса на добри условия в държавните училища?

— Никой няма да дойде.

— Никой ли?

Марта не проумяваше. Спря се и впери поглед в Майкъл.

— Не.

— Защо?

— Обадих им се и отложих вечерята.

— Ти ли я отложи? — Марта остана с впечатлението, че не е чула добре, но после изведнъж схвана всичко. — О, Майкъл, скъпи, искаш да празнуваме сами, така ли?

Тя се приближи към него и понечи да обвие шията му с ръце. Прогони мисълта, че той би трябвало да я предупреди, за да си спести доста пари и със сигурност ужасно много време. Жестът му беше ужасно романтичен.

Майкъл хвана ръцете й и бавно и внимателно ги спусна отстрани на тялото й. Не я гледаше.

— Тръгвам си, Марта.

— Излизаме ли? — попита тя неуверено, защото нещо в гласа на Майкъл й подсказваше, че няма да има никакво празненство. Всъщност от него струеше враждебност, безсилие, срам и самота.

Майкъл въздъхна дълбоко и впери поглед в мобилния си телефон. От известно време го въртеше в ръцете си и най-накрая бе успял да го включи към зарядното.

— Напускам те, Марта. Изнасям се.

Светът престана да се върти.

Марта престана да диша.

Сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че го чуваше как се блъска в черепа й.

Чу думите, или поне така й се стори, но това не бе възможно. Това не бяха точните думи, те нямаха смисъл. Плуваха пред погледа й, но все се изплъзнаха от онази част на мозъка й, която би могла да ги дешифрира, която би могла да увери сърцето, че сигурно не е чула правилно какво й казва Майкъл.

— Новината за къщата не те ли радва? — попита Марта. Зачака лицето му да грейне, той да кимне. Искаше да каже на сърцето си: „Фалшива тревога, просто шега“.

— Всичко свърши.

— За какво говориш? — Гласът сякаш не беше нейният. Беше писклив и много уплашен.

— Аз… аз… — поколеба се Майкъл. Огледа стаята и прокара пръсти през косата си. — Ще отида в хотел.

— В хотел ли? Не разбирам. — И наистина беше така. — Какво не е наред?

Покашляне.

— Ами… Трудно е да се каже…

Изведнъж Марта изгуби желание да го слуша — колкото и да му беше трудно да го изрече, тя имаше чувството, че за нея ще е още по-трудно да го изслуша. Трябваше да го спре.

— Не го казвай. Просто не го казвай. Престани с тези глупости. Хайде да вечеряме — бързо избъбри тя. Взе една кърпа и се зае да търка безукорно чистите плотове в кухнята. Глупости беше дума, която често използваше, когато разговаряше с децата, и сега нелепостта й направо я зашлеви през лицето.

Майкъл продължи:

— Вината не е в теб, в мен е. Аз просто… — не успя да довърши изречението той.

— Просто какво? — механично попита тя, след като години наред се бе учила да проявява учтив интерес. Всъщност не искаше да знае.

— Имам нужда от малко свое пространство.

Марта си каза, че в крайна сметка всички клишета са верни.

— Ще имаш пространство. В Бридълуей има предостатъчно пространство. За какво говориш всъщност?

— Не мога повече.

— Какво. Какво не можели повече? — настоя да узнае Марта. Говореше по-тихо от обикновено. — Да живееш щастливо със съпругата и с децата си?

— Аз не съм щастлив.

Тя се олюля. Опипа зад гърба си и тежко се отпусна на един стол. Той не е щастлив. „Щастлив ли си, скъпи?“ — напевно го питаше тя. „Разбира се, кой мъж не би бил“ — отговаряше той и често съпровождаше думите си с бърза целувка по бузата. Толкова се стараеше да го направи щастлив. „Нали сме истински късметлии?“ — питаше той. Често. Често казваше: „Не сме ли истински късметлии?!“. Но да си късметлия е като да си щастлив, нали. Или поне част от това.

— Съзнавам, че сигурно си шокирана.

Устните му се движеха и Марта ги наблюдаваше, но не искаше да знае какво казва той. Не е Майкъл, няма съмнение, това не е нейният мил Майкъл. Наистина, натрапникът носеше ризата и джинсите на Майкъл. Носеше и часовника му, но не и неговата усмивка, а очите, които от време на време се стрелкаха към Марта, бяха мъртви. В тях нямаше любов, а очите на Майкъл винаги излъчваха любов и загриженост. Какво правеше този натрапник?

— Вече не те обичам, Марта. Смятам, че щом се чувствам така, не е честно да се обвързвам с новата ипотека.

Усети силна болка в главата си, имаше чувството, че тя ще се разцепи, ще се раздроби и малки отломки от черепа й ще се забият в стените на кухнята. Нямаше да е голяма загуба. Главата й и без друго бе безполезна, един безсмислен и безполезен ум, който не бе предвидил, че това ще се случи, не бе заподозрял нищо. Тъкмо обратното. Марта мислеше, вярваше, че не я застрашава унищожителната, остра, чиста болка. Защото те бяха щастливи. Щастливо женени, а това си беше като застрахователна полица, нали така?

— Но ти вече си обвързан с мен, независимо дали има, или няма ипотека. Аз съм ти съпруга — настоя Марта. Отчаяно се опитваше да подходи логично, но се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, объркана, смаляваща се, падаща.

— Знам това — въздъхна Майкъл и също се отпусна в един стол. Очевидно не можеше да си намери място или пък искаше да й даде да разбере, че наистина има намерение да си тръгне, защото веднага се наведе напред и седна на ръба на стола. Стисна главата си с ръце.

Марта си помисли, както често правеше, че той има красива коса. Синкавочерна. Очите бяха най-красивото нещо у него, очите, които бяха блестели с любов и загриженост, обаче и косата му беше прекрасна.

Двамата седяха мълчаливо. Сякаш след цяла вечност Майкъл избута стола си назад и понечи да стане.

— Къде отиваш? — бързо попита тя.

— В един хотел наблизо. Запазих си стая за няколко дни, а след това ще измислим нещо по-постоянно.

Той излезе от стаята.

— Не си тръгвай! Недей! — каза Марта, но дори не беше сигурна дали е изрекла думите на глас, или са прозвучали само в главата й.