АК-47. Да, беше видяла на какво е способно това оръжие при засадата, устроена им в Афганистан. Възможно бе и да лъже, но често го беше виждала така въоръжен в лагера. Пистолетът бе безполезен срещу подобно оръжие. Знаеше, че той ще измисли нещо, което да наклони везните в негова полза.

Освен ако не го изненадаше.

А вече бе подготвила изненадата, когато бе скрила „Глок“-а под онази папрат.

— Една минута! — извика Стонтън. — Не искам куршумите да те разрежат на две, Емили. Освен че е кърваво, е и незадоволително.

Тя тръгна бързо по посока на гласа му.

— Емили.

Тя спря.

— На пътеката съм.

— Добре, умна си. Остани на мястото си. Ще огледам, преди да изляза на открито. Искам да се уверя, че не си прекалено умна.

Тя стоеше с изправен гръб и гледаше право пред себе си. Усещаше погледа му. Беше прав — между тях наистина имаше някаква непонятна близост, която ги свързваше.

— Здравей, Емили. — Стонтън излезе от шубраците. В ръка държеше автомат АК-47. Рамото му беше превързано, но това като че ли не му пречеше. — А сега стой съвсем неподвижно, за да те претърся. Трябва да носиш оръжие.

— Разбира се. — Стоеше неподвижно и стискаше зъби, докато дланите му я опипваха. Намери пистолета в джоба на якето й и отстъпи назад.

— Как иначе мога да се надявам, че ще те убия?

Той се засмя.

— Но той вече няма да ти помогне, нали? Къде е сестра Ирана? Борг я видя да влиза в гората с теб. Всъщност не се тревожа, че може да ми се нахвърли отнякъде. Тя е от хората, които винаги ще бъдат жертви, защото обичат да правят добро.

— След като чухме изстрела, се върна, за да види дали няма да може да помогне.

— Няма да е останал жив човек, на когото да помогне. Борг ще се погрижи. За нея ще остане само да се помоли над мъртвите им тела. — Устните му се извиха в злобна гримаса. — Глупава кучка.

— Ирана не е глупава. — Изучаваше изражението му. — И не мисля, че я смяташ за глупава. Но си й много ядосан. Защо човек, който обича да прави добро, те тревожи толкова много?

— Не ме тревожи. Казах й, че аз дърпам конците. И че аз съм този, който кара хората да се страхуват.

— И успя ли да накараш Ирана да се страхува?

— Разбира се. Тя просто се престори, че не изпитва страх. Но трябва да се е страхувала. Нараних я, а после я нараних отново. И продължавах да я наранявам, а тя само ме гледаше с огромните си кафяви очи. Като че ли гледаше през мен. Глупава кучка.

— Най-вероятно е гледала през теб, Стонтън. — Направи пауза. — Може и да си я наранил, но победител е била тя.

— Ти си луда.

— Не, тя е прозряла какво представляваш и не е позволила дори да я докоснеш. Победила те е.

— Не. Ако имах време, щях… — Млъкна. — Но ще имам време, ако Борг не я убие. Ще имам и двете ви. Много мило от твоя страна, че я взе със себе си. Разбира се, разочарован съм, че не доведе и Гарет. Не мислех, че ще го оставиш извън действието. Макар че той може и сам да дойде. Изглежда много предан на теб и делото и взема извънредни мерки, за да те защити.

— Ти уби приятеля му Кариф.

— Вярно. Много трудно го пречупих. Но Гарет се бе забъркал с теб още преди да убия онзи афганистанец. Ще бъде много недоволен, че съм те изтръгнал от ръцете му. Всъщност мисля, че ще се втурне да те спасява. — Усмихна се. — Но ти си избрала слабите оръжия. Знаех го предварително. Затова и приех възможността, която ми предложи. Беше прекалено добра, за да я подмина. Винаги мога да заловя Гарет и по-късно. Ти ще бъдеш идеалната примамка за него.

Примамка. Да, Гарет щеше да дойде да я спаси. Вероятно в момента се опитваше да открие къде е. Тази мисъл извика паника у нея.

Трябваше да намери начин да отстрани Стонтън, преди Гарет да е дошъл.



— Сигналът спря — каза Дардън. — Джослин вероятно е стигнал крайната си цел.

— Колко далеч са? — запита Гарет.

— На няколко километра североизточно оттук. Три и половина, за да бъдем по-точни. — Смръщи вежди. — Възможно е…

— Какво? — запита Гарет.

— Не съм сигурен. Но може би са при манастира.



— Защо тук, Стонтън? — запита Емили с поглед, прикован в извишаващия се манастир, който се виждаше през дърветата. — За да ме накараш да мисля за жертвите, хвърлени в мината под него? Някаква игра?

— Обичам игрите в мините. Но всъщност, бил съм тук няколко пъти при идванията си в Русия. — Вдигна поглед към планината. — Тук Зелов е постигнал една от най-големите си победи. Виждам го как слиза във водата в мината, как търси последния амулет. Може би искам да докажа, че мога да се справя по-добре от него. Нещо като театрално представление. Да, искам да се съревновавам със Зелов. Всъщност, преди да те заведа в къща съвсем наблизо тук, за да продължим отношенията си, ще посетим музея, в който царят скрил чука. Още една победа за Зелов. Искам да видиш и това място. Да знаеш какъв неудачник е бил той в сравнение с мен. Няма ли да е забавно?

— Знам, че си копеле и садист, но не знаех колко силно е влиянието на Михаил Зелов върху теб.

— О, да. Той ме вдъхновява, извиква у мен странна смесица от възхищение и завист. Докато четях „Книга за живите“, се чувствах така, сякаш аз дърпах конците на всички онези парцалени кукли в двореца. В началото бях само човекът, нает от Бабин. Но после бях обзет от любопитство. Запитах се защо всички са така пощурели да намерят чука. Затова проникнах в сейфа на Бабин и си направих копия от книгата на Зелов и от трите амулета. И прозрях какво може да постигне човек, ако е достатъчно смел.

— Или достатъчно зъл.

— Злото е субективно понятие според книгата на Зелов. „Книга за живите“ е нещо като Библия и неин предмет са точно доброто и злото. Зелов се е смятал за равен на Бога. Следователно, трябвало е да има Библия. Но не е успял да стигне до края.

— Благодарение на митрополит Нартов.

— Да, което е доста интересно. Двамата със Зелов като че ли вървим по една и съща пътека и срещаме едни и същи препятствия. Но аз съм по-силен от Зелов. Видя, че митрополит Димитри нямаше никакъв шанс срещу мен.

— Видях как уби беззащитен старец. Това накара ли те да се почувстваш по-смел?

— Не, накара ме да се чувствам като Бог. Идеята на Зелов е била правилната. — Направи крачка към нея. — Нямах време да й се насладя достатъчно, но сега ще й се наслаждавам заедно с теб, Емили. — Докосна я по бузата. — Толкова си смела да дойдеш тук сама.

— Не дойдох сама. Не ме докосвай.

Пръстът му остана на бузата й.

— Все едно че си дошла сама. Много лесно е да се отърва от Джослин, Поли и сестра Ирана. Борг вероятно вече се е погрижил за всички тях.

— Изненадана съм, че имаш верен човек като Борг. Но той, също като теб, притежава силен инстинкт да убива, нали?

— Да. И е много полезен. Ще съжалявам, когато се наложи да се отърва от него.

— Дори Борг?

— Той е свидетел. Пазя в тайна каквото мога, но пак знае прекалено много. Не искам да говорим за Борг. Той ще свърши работата си. Прекалено съм погълнат от теб, Емили.

Бе така сигурен, че я полазиха тръпки на ужас.

— И ти си погълната от мен — каза той тихо. — Усещам страха ти. Възбужда ме. Не обичам особено секса с жени, но ти винаги си била изключение. Когато свършех работата си с Леви в края на деня, винаги идвах при теб да поседя и да те наблюдавам. Това бе най-деликатното сексуално удоволствие, което съм познал. Ти се превърна в моя мания.

Стомахът й се сви. Гадеше й се.

— Отдръпни ръката си.

— Веднага. — Наведе глава и устните му закръжиха над нейните. — Знаеш ли какво ще направя, ако ме ухапеш сега? Измислих толкова много неща, които мога да пробвам върху Гарет. Такива, за каквито не се бях сетил с Леви.

— Няма да се добереш до Гарет.

Езикът му докосна долната й устна.

— Тогава ме ухапи, Емили. Забий зъби в мен и ми покажи…

Още един изстрел!

Отдръпна се от него и обърна глава в посоката, от която бе дошъл изстрелът — откъм просеката.

— Борг — каза Стонтън. — Това е номер две. Питам се кого ли е застрелял този път. Джослин или Поли? Или може би приятелката ти Ирана. Е, няма значение кой е умрял този път. Борг ще ги избие всичките. Дал съм му заповеди. Още двама от списъка ми. Скоро ще останеш единствена, Емили.

Мили Боже, надяваше се да не е прав и Борг да не ги е избил.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Напротив. Борг е много добър. Аз съм го обучил.

— Всичките тези хора ще умрат за нищо. Дори не можеш да бъдеш сигурен, че ще намериш чука.

Той се усмихна.

— Казах ти, че сам ще дойде при мен.

Бе така дяволски сигурен.

— Няма да ти го дам аз. Никога не съм знаела къде е. И все още не знам.

— Но ми достави такова удоволствие да разпитвам. — Побутна я по пътеката. — Колата ми е на пътя. На няколко километра от твоята. Мисля, че е време да намерим по-удобно място за разговора си. Възможно е добрите монаси да са чули изстрелите.

Беше почти време да се впусне в бяг. Пистолетът беше под папратта на няколко метра по-нататък по пътеката. Трябваше да се опита да бъде по-сговорчива, да приспи подозренията му. Или може би не. Да го ядоса? Всичко, което би отвлякло вниманието му.