— Всичко това води ли нанякъде?

— Да, хареса ми, но не съм свикнал с подобни занимания. — Направи гримаса на огорчение. — Гарет каза, че не знае как Стонтън е успял да сложи проследяващо устройство на колата, но предполагам, че се досеща. Сигурно аз съм прецакал нещо. И дори не знам как е станало. Истински аматьор съм.

— Тази игра не е спорт, Поли.

— Онази нощ ми се стори много подобна на спорта. Беше като да спечелиш маратон и да изпиеш огромна тонизираща напитка едновременно. — Поклати глава. — Но направих грешка, а никак не обичам да правя грешки. И особено такива, които застрашават други хора. Аз съм перфекционист.

— Води нанякъде, нали?

— Трябва да поправя грешката си. — Усмихна се. — Гарет няма да ми позволи да изляза отново на сцената, така че единственият начин е да се впусна в лова с теб и Джослин.

Тя смръщи вежди.

— Не това исках от теб.

— Но това получаваш. Ще получиш информацията, но и мен с нея. — Засмя се. — Макар че, виждам, не искаш да застрашаваш безценната ми кожа. Мога да разбера колебанието ти. То е като да рискуваш да причиниш щети на картина на Рембранд.

— Не съвсем.

Усмивката му се стопи.

— Няма да направя друга грешка, Емили. И не трябва да се тревожиш, че ще се окажа пречка.

— Не се тревожа, че ще направиш грешка, по дяволите.

Лъчезарната усмивка се върна и стопли лицето му.

— Бил съм прав, значи. Ти ме харесваш.

Разбира се, че го харесваше. Той съчетаваше в себе си ум и чар. Та кой би устоял?

Той стана и проследи с пръст двете бръчки, врязали се между смръщените й вежди.

— Престани да се мръщиш. Така трябва да бъде. Ще се грижим един за друг. Окей?

Не беше съгласна, но само така можеше да получи помощта, от която имаше нужда. Въздъхна.

— Окей.

Той я завъртя и я побутна към вратата.

— А сега излез. Нямам търпение да свърша със задачата, за да можем да се впуснем в действие. Започва да ме обхваща радостно вълнение.

Но тя не беше развълнувана, а напрегната, както осъзна, докато вървеше по коридора. Сега трябваше да се тревожи не само за Стонтън и безопасността на Ирана, а и за Поли, който напрягаше сили, за да стигне до някакво идиотско състояние на съвършенство.

Но поне не й се налагаше да се тревожи за Гарет.



За какво бе всичко това?, запита се Гарет, след като излезе от стаята на Джослин. Бе решил, че го вика, защото разполага с информация за Стонтън, но си тръгваше с празни ръце.

Джослин само бе повторил извиненията си и му бе задал безброй въпроси за работата на Поли и за това, как Гарет възнамерява да използва резултатите от нея. Беше му трудно да се откъсне от него.

— Мръщиш вежди. — Дардън вървеше по коридора към него. — Не напредва ли Поли?

— Той винаги се справя. Въпрос на време е. — Кимна с глава по посока стаята на Джослин. — Не, Джослин ме тревожи. Чувствах се като на разпит. Възможно най-учтив, разбира се. Само дето той не ми прилича на един от онези нервни типове, които все трябва да ги окуражаваш.

— Мислиш, че може би е сключил сделка със Стонтън?

— Не. — Но предположенията не бяха достатъчни. Трябваше да е сигурен. — Трябва да държим Джослин под око. Зорко.

— Колко зорко?

— Прецени сам. Възможно е той да се окаже слабото ни звено.

Дардън направи гримаса.

— Това означава ли, че аз ще съм виновен, ако слабото звено се скъса?

— Точно така.

— Страхотно — каза кисело Дардън, обърна се и закрачи към асансьора.

Като мина покрай стаята на Емили, Гарет се поколеба. Не я бе виждал, откакто излезе оттам рано сутринта, и много искаше да я погледне, да я докосне…

И дори нещо повече. Искаше да пробие стената, която тя издигаше около себе си.

Не, беше се опитал да го направи миналата вечер и не бе успял. Нямаше време, за губене в безполезни опити. Трябваше да се върне при Поли и да го накара да работи свръхсили. Щом заловяха Стонтън, всичко щеше да си дойде на мястото.

Ако успееха да го заловят навреме.



Поли почука на вратата на Емили малко преди седем и трийсет вечерта.

— Ето. — Подаде й късче хартия. — Трябва да се върна в стаята си. Казах на Гарет, че имам нужда да се разходя около хотела, за да проясня главата си. — Направи гримаса. — Искаше да изпрати някого с мен, ако случайно възникне проблем. Това подсказва ли ти колко малко доверие ми има? — Погледна късчето хартия. — Е, предполагам, че не може да ми има доверие. Но не и за това. Мога да се грижа за себе си. — Обърна се. — Ще накарам Гарет да остане при мен, докато не се обадиш. Обади ми се, когато си готова за действие.

Тя сведе поглед към цифрите, изпълващи късчето хартия, и затвори бавно вратата. Изведнъж я изпълни вледеняващ ужас. Можеше да промени решението си. Не бе задължително да се свърже със Стонтън веднага. Можеше да следва плана на Гарет.

Не, не можеше. Не можеше за пореден път да рискува живота на Гарет.

Седна и протегна ръка към телефона. Трябваше да подреди мислите си, преди да му се обади. Как щеше да поведе разговора? Идеята бе да си уреди среща с него още тази вечер. И тя да избере мястото.

Какво си въобразяваше? Нямаше начин той да я остави тя да планира всичко. Само като чуеше гласа му, и изпадаше в паника. Трябваше да действа инстинктивно. Ръката й трепереше, докато набираше номера.

Телефонът звънна четири пъти, преди той да отговори.

— Емили? — Звучеше силно изненадан.

— Да.

— Какво неочаквано удоволствие. Сигурно си използвала чужда помощ, щом имаш номера ми. Разбира се, изкушавах се да не отговоря, но не можах да устоя. Както и да е, ще ти се обадя аз, за да не можеш да проследиш обаждането. Така ще се чувствам в безопасност. — И обаждането бе прекъснато рязко.

Обади й се почти мигновено.

— Сега можем да говорим. Какво си намислила? Гарет до теб ли е?

— Не — каза тя. — Сама съм.

Той мълча секунда — две.

— Вярвам, че казваш истината. Знам, че би ме излъгала, ако можеш, но аз винаги ще разпозная лъжата. Научих доста за теб през седмиците, които прекарахме заедно. Изучавах интонацията ти и всяко изражение на лицето ти.

— Защото много искаше да узнаеш къде е проклетият чук.

Той мълчеше.

— Да, разбира се. Беше необходимо. Но после се превърна в удоволствие.

— Ти си болен.

— Непрекъснато ми се обръща внимание на това. Но онези, които ме обвиняват, че прекрачвам чертата, са глупаци. И накрая ще имам достатъчно власт, за да ги смачкам всичките.

— Говориш като Михаил Зелов.

— Той е знаел доста за властта. Въпреки че историческите събития са му пречели, пак е успял да остане на върха. Е, не е бил император, но е бил доста богат. — Засмя се. — А аз може да успея да се издигна дори още по-високо. На този свят има места, където човек може да бъде точно това, което желае. Ново лице, нова идентичност, милиарди долари. Какво може да бъде по-сладко?

— Но ти нямаш чука, в който е скрит последният амулет. А ние имаме амулета, който намерихме в къщата на Немид, както и двата от сейфа на Бабин.

— Преди да сключа сделката с Немид, направих снимка на амулета. Разполагам с негово 3-D изображение. Мислиш ли, че щях да го изпусна от ръцете си, ако имах и най-малкото подозрение, че ще изгубя нещо? Обещах на Бабин да си го върна, но не ми се наложи. Направих същото и с двата амулета от сейфа на Бабин. Той така и не разбра, че познавам съдържанието на сейфа му така добре като самия него. Колкото до чука… — Гласът му се сниши и стана едва ли не нежен: — Зелов се кълне, че той притежава вълшебството да донесе на притежателя си истинско състояние. Е, аз съм като Зелов. Мисля, че чукът просто чака да го открия. И накрая ще успея.

— И искаш аз да ти помогна.

— Искам теб.

— В такъв случай, ще се оставя да ме заловиш.

— Капан.

— Не. Разбра, че това не може да продължава. Не мога повече да се оглеждам през рамо. Ти си като кошмар и трябва да се отърва от теб. Ще избера място на открито, където ще се чувстваш в безопасност.

— Не, аз ще избера… Ако реша да ти позволя да ме примамиш. Идеята е… интересна.

— Пет пари не давам дали е интересна, но искам да се срещнем в полето или в гората. Някъде, където ще мога да бягам, а не да бъда като мишка в капан. Искам да имаме равни шансове.

— Започваш да изискваш.

— Каза, че искаш да бъда последна. Е, прекалено лошо. Ще можеш да поработиш върху другите от списъка си по-късно. Аз ще бъда първа. Едва не обезумях, докато ме държеше в онази колиба. Всичко друго дойде след това. По един или друг начин, аз ще се срещна с теб тази вечер.

— Тази вечер? Нетърпелива си. Трябва да си помисля. — Мълчеше. — Без Гарет?

— Да. Джослин ще дойде с мен.

— Джослин — повтори той. — Всъщност той и бездруго бе следващият в списъка ми. Преди теб, Емили. Може да се каже, че щеше да проправи пътя към теб. Не ти ли е неудобно да се съюзяваш с него?