Гарет стоеше гол до леглото.

— Будна ли си?

— Да. — Той легна до нея и тя се сгуши в него под завивките. — Почти три часът е. Успя ли да свършиш нещо?

— Достатъчно. Беше интересно. Мисля, че ако реши, Поли може да проникне дори в компютрите на ЦРУ.

— Не му позволявай да го направи. Не искам Фъргъсън да се ядоса. Изглежда, че прекалено често разчиташ на него. — Мълча известно време. — Митрополит Димитри?

Знаеше какво го пита.

— Фъргъсън не иска да почисти там. Митрополит Димитри е особено почитан в града, а и в цялата страна. Имаме три дни, преди да открият трупа му. Ще трябва да измислим нещо друго.

— Можем, например, да намерим убиеца му.

— Затова и настоявам Поли да свърши задачата си възможно най-бързо. Ще успеем.

— Да. — Направи пауза. — Не трябваше да те замесвам във всичко това. Получи се ефектът на доминото. Ако бях умряла в онази колиба с Джоел, нито един от вас нямаше да е в списъка на Стонтън.

— Млъкни! — каза той грубо, а ръцете му я стиснаха здраво. — Говориш глупости.

— Да. Никога не съм искала да умра, а и нямаше да доставя това задоволство на Стонтън. Но трябваше да намеря начин да се измъкна сама от лагера. И сега трябва да открия начин да… — Устните му покриха нейните и спряха думите.

— Тихо, не говори — каза той настоятелно, след като вдигна глава. — Нищо няма да правиш. Вън от играта си. Ще намеря начин да заловя Стонтън. Няма да рискувам… — Млъкна рязко и я притисна към себе си. — Не и теб. Нищо няма да ти се случи, Емили.

— Причиняваш ми болка.

Хватката му стана по-лека.

— Това е последното, което искам, по дяволите. Просто искам да си в безопасност. Ирана беше права. Той щеше да заложи собствения си живот, но нямаше да застраши нейния.

А можеше да го убият докато се опитваше да предпази нея. Или измъчват като Джоел в онези две седмици. Обзе я паника. Не, нямаше да го позволи.

— Прекалено си тиха. Това не ми харесва. — Отново я отблъсна от себе си. — За какво мислиш?

Как се бе случило това? Секса можеше да приеме. Но между тях имаше нещо повече от помрачаващо ума удоволствие; нещо по-дълбоко и силно. За какво мисля? Че мога да умра, ако Стонтън те нарани. И че трябва някак си да го предотвратя.

— За нищо. — Зарови глава на гърдите му. — Мисля, че съм разтърсена повече, отколкото смятах за възможно. Забрави.

Той не помръдна.

— Няма да забравя. Никога не забравям нещо, което се отнася до теб.

Отвлечи мислите му от темата. Направи ръбовете не така остри. Замаскирай отчаянието.

— В такъв случай, по-добре да се погрижа спомените да бъдат приятни — каза тя и го покри с тялото си. — Да видим колко незабравима мога да бъда тази вечер.



Той спеше. Емили намести глава на рамото му и усети ритмичното вдигане и спускане на гърдите му. Искаше просто да лежи и да чувства, да не мисли. Тази вечер чувствата им съдържаха елемент, който бе така отчаян и експлозивен като физическата им близост. Може би беше успяла да отвлече вниманието на Гарет чрез секса, но усещанията им бяха остри и непритъпени от нищо.

Което означаваше, че той отново ще бъде нащрек, когато се събуди.

Щяха да минат три дни, преди тялото на митрополит Димитри да бъде открито и полицията да ги потърси двете с Ирана.

Даже по-малко. Вече се зазоряваше. Два дни. Трябваше да се действа бързо.

Но как можеше да разбере коя е правилната посока?

Същата посока, която следваше и Гарет. Телефонните обаждания. Единствената следа, с която разполагаха и която щеше да ги изведе там, където искаха да стигнат, само ако Поли се справеше.

А може би дори и да не се справеше.

Поли…



Ирана закусваше в стаята на Емили, когато на вратата се почука.

— Дардън е! — извика той. — Имаме посетител. Питър Джослин.

Емили инстинктивно замръзна.

Като видя реакцията й, Ирана поклати глава.

— Ти каза, че трябва да си сътрудничим с него, Емили.

— Знам. — Стана, прекоси стаята и отвори вратата. — Защо дойде да ме видиш, Джослин?

— Защото се разкайвам най-много заради теб — каза Джослин тихо. — Може ли да вляза?

Тя сви рамене.

— Щом искаш. — И отстъпи встрани. — Но Стонтън едва не застреля Емили, не мен. Бих казала, че дължиш повече разкаяние на нея.

— Всичко наред ли е? — Дардън запита Емили. — Не искам да безпокоя Гарет. Той е с Поли още от зазоряване и е доста изнервен.

Сутринта, когато бе напуснал леглото на Емили, Гарет не бе изнервен. Бе тих, много тих.

— Всичко е наред, Дардън.

— Добре. — Обърна се. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Джослин влезе в стаята и Емили затвори вратата след него.

— Да, имам огромен дълг и към доктор Повак — каза той, прекоси стаята и застана пред Ирана. — Но когато грехът е толкова тежък, колкото е моят, човек не знае откъде да започне. Надявам се, че дори да не можете да ми простите, ще ми позволите да се опитам да поправя нещата.

Ирана дълго го изучава с поглед, после бавно кимна.

— Стонтън не ме нарани, а мисля, че си страдала силно от смъртта на приятеля си. Съжалявам за болката ти. Заведе ли семейството си на безопасно място?

Той кимна.

— Изпратих ги в Лондон, придружени от силна охрана. — Направи пауза. — Трябваше да им кажа защо. Искаха да отида с тях. Казах им, че трябва да поправя нещата и че е възможно животът ни да се промени.

— Наистина ли? Как? — запита Емили студено.

— Реших, ако не заловим Стонтън, да се призная за виновен в убийството на Димитри.

— Какво? — възкликна Ирана. — Това е малко пресилено.

— Няма да позволя някоя от двете ви да страда — каза Джослин. — Това дойдох да ви кажа.

— Много мило и великодушно, но да се надяваме, че няма да е необходимо — каза Ирана. — Разполагаме с два дни, в които да намерим решение.

— Не е великодушно — каза Джослин. — Винаги съм се опитвал да изпълня дълга си към Бога и семейството си. А ето, че сега се провалих и в двете. Трябва да постъпя така, както Димитри смяташе за правилно. И аз трябва да намеря покой. — Обърна се към Емили и каза: — Ти разбираш. Няма да ми позволиш да се измъкна лесно. Аз също не го искам.

Не мога да се съмнявам в искреността му, помисли си Емили. Но, искрен или не, той беше прав. Тя нямаше да му позволи да се измъкне така лесно.

— Нямам никакво желание да бъдеш екзекутиран за убийството на митрополит Димитри. Искам Стонтън да си плати. Но, да, заслужаваш да бъдеш наказан. Щом искаш да помогнеш, ще използвам помощта ти.

Той кимна.

— Това се подразбира. С каквото мога. Бабин поддържаше изцяло връзка със Стонтън, затова не мога да ви помогна да го откриете. — Сви устни. — Не мога да ви кажа колко съжалявам, че се доверих на Бабин. Той работеше за мен още в началото, след като пристигнах в Русия. И никога не ми е давал повод да се съмнявам в него. Обещах на Димитри, а и аз исках просто да намерим чука. — Добави горчиво: — Но признавам, че бях като сляп, докато Стонтън не ми се обади преди няколко дни. Разказа ми всичко и не остави у мен съмнение, че съм виновен. Каза още, че очаква от мен да продължа да финансирам търсенето на чука.

— А ти какво отговори?

— Да върви по дяволите.

— Малко късно.

Джослин кимна.

— Вероятно думите ми са предизвикали всичко, което се случи след онази нощ. Но ако ние всички сме негови мишени, може да ме изложите на риск и тогава…

— Не ме изкушавай — прекъсна го Емили. — Не мисля, че Стонтън ще погледне на теб като на решаваща карта. Не си достатъчно напред в списъка му.

— А кой е? — запита Джослин.

Емили не отговори.

— Но може би ще ни помогнеш по някакъв друг начин.

— Само ми кажете как. Изглежда, че ще отседна тук, в същия хотел. На този етаж, всъщност. Заповед на Гарет.

Тя кимна.

— На Гарет му харесва да сме близо един до друг. Той иска да защити целия свят.

По лицето на Джослин премина сянка.

— Димитри беше същият. Тази негова черта бе едно от нещата, които уважавах най-много в него. — Обърна се и тръгна към вратата. — Кажете ми с какво мога да помогна. Няма да ви откажа, независимо какво е.

— Не му отговори — каза Ирана, когато вратата се затвори след него. — Но аз мога да го направя вместо теб. Ти си първа в списъка на Стонтън.

Емили кимна.

— Но има проблем. Той иска да прекара известно време с мен, което веднага ме изпраща на последно място.

— Не виждам това като проблем. — Замръзна. — Освен ако не говорим за това, как можеш да привлечеш Стонтън. Какво планираш, Емили?

— Нямам план.

— Истината ли ми казваш?

— Да. — Погледна Ирана право в очите. Казваше истината. Нямаше добре начертан план. Само зародиш на идея, която можеше да се превърне в такъв. — Нямам план. Гарет няма да ми позволи нищо подобно. Мислиш ли, че не го знам?