Емили се зарадва на предпазливостта му. Споменът за ужаса, изпитан в градината, когато бе помислила, че Ирана е мишената, бе все още силен. Опитваше се да възвърне спокойствието си, но непрекъснато си представяше Ирана простреляна, Ирана мъртва.

— Трябва да се моли за себе си. Ако куршумът бе попаднал шест сантиметра вляво, щеше да е мъртва.

— Няма да се моли за себе си — каза Гарет. — Веднъж ми каза, че молитвите трябва да са за онези, които не могат да си помогнат сами. Не е сигурна дали молитвите й няма да са напразни, ако се моли не за този, за когото трябва. Бог невинаги се вслушва, знаеш ли.

— Да, думите звучат така, сякаш са излезли от нейните уста — каза Дардън. — Човек не може да каже, че не е оригинална. — Асансьорът спря на етажа му и той слезе. — Искаш ли да отида долу и да се опитам да помогна на Поли?

— Мисля, че той ще се справи — каза Гарет сухо. — Просто приготви багажа си и бъди готов за преместването. — Добави: — И бъди особено предпазлив.

Дардън наклони глава на една страна.

— Ти като че ли наистина се тревожиш. Не мисля, че съм те виждал такъв.

— Защото не мога да предвидя ходовете му — каза Гарет.

— Действията му нямат смисъл за мен. И не ми харесва това, че не знам накъде може да се насочи. Просто се грижи за себе си.

Емили не проговори докато, не влязоха в стаята й след няколко минути.

— Казах ти накъде ще се насочи. — Подчерта всяка дума.

— Той лично ми го каза. Ще избие свидетелите и всеки, който знае нещо за царското съкровище.

— Но защо сега? Струва ми се малко неразумно или, по-скоро, не добре обмислено.

— Не искам да мисля за това. — Едва се сдържаше. — Може би по-късно. — Хвърли чантата си на леглото. — Искам да мисля само за това, как ще заловим Стонтън, преди да е убил Ирана и теб… — Млъкна и се опита да запази гласа си спокоен. — Няма да говоря повече, Гарет.

— Шшш, тихо. — Взе ръцете й в своите. — Няма да говорим повече. Обещавам.

— Не можеш нищо да ми обещаеш. Освен да дадеш всичко от себе си. — Обгърна го с ръце и отпусна глава на гърдите му. — А понякога и това не е достатъчно.

— Този път ще бъде.

— Как ще го заловим? — повтори тя. — Той е като фантом.

— Ще започнем с телефонното му обаждане.

Тя направи крачка назад.

— Какво?

— Ще помолим Поли да ни намери номера на Стонтън така, както ни намери този на Бабин. Ще бъде по-трудно, тъй като, можеш да се обзаложиш, Стонтън внимава много повече от Бабин. Когато сме готови, ще се обадиш на Стонтън и ще проследим обаждането. А после ще нападнем.

— Какво искаш да кажеш с това готови?

— Трябва да стане на място, където ще можем да стигнем до него. — Добави: — И да не може да избяга, както стана днес.

— Няма ли да е трудно?

— Много. Но точно за тази цел имаме Поли. Може би отново ще успее да направи магия със сателитите.

— Беше му необходимо доста време да установи местонахождението на Бабин. А ние може би не разполагаме с толкова.

— Той, както изглежда, се справя според случая. Да видим дали ще успеем да го окуражим малко.

— Пари?

— Не съм сигурен. Поли ме изненадва напоследък. — Усмихна се. — Може да му кажа, че Джеймс Бонд би се справил с подобна задача за секунда. — Направи пауза. — И ще се погрижа моята стая да е съседна на неговата. Вероятно ще прекарвам много време с Поли, докато не получим резултат. Не съм гений като него, когато става въпрос за Интернет, но съм добър. Може и да ми хрумне някоя и друга идея. Поне ще съм до него да му оказвам натиск. Искаш ли тази вечер да бъда в стаята си? Ти решаваш.

Нямаше нужда дори да се замисли. Все още чуваше думите на Стонтън. Не искаше стаята на Гарет да е през няколко врати от нейната. Искаше той да е толкова близо до нея, че да може да го пази.

— Остани.

Той кимна.

— Добре. Ще получа каквото искам, без да нарушавам правото ти на свобода. Втори въпрос. Ще имаш ли нужда от мен през цялата нощ?

— Нямам нужда от теб. — Но искаше да е до нея. Да го докосва, да го вижда и да е сигурна, че Стонтън не може да й го отнеме. — Не ставай смешен. Отиди при Поли. Искам да вечерям с Ирана. Може и да е по-разтревожена, отколкото показва. — Обърна се и тръгна към банята. — Ще взема душ и ще й дам час или два, после ще й се обадя. — Хвърли му поглед през рамо. — Стонтън отново ще ми се обади. Харесва му да извиква паника у мен. Почти усещам удоволствието му, когато ми се присмива. Но може обаждането му да не бъде в удобно за нас време.

— В такъв случай, ще разчитаме на Поли и на магиите, които той върши с компютрите. — Добави: — Междувременно, Джослин може да му помогне с информация. Ще видим.

— Ако го видим отново. Възможно е да реши да остане със семейството си.

— Не мисля.

Емили също. Искаше й се да вярва, че Джослин е толкова лош, колкото и Стонтън, но не можеше да забрави изражението му, докато гледаше своя приятел митрополита. Агония, съжаление, ужас, разкаяние и други чувства, които не бе успяла да разгадае. Дали имаше и вина сред тях?

— Надявам се да си прав. Ще имаме нужда от всичката помощ, която успеем да получим. — Затвори вратата на банята след себе си.

Глава 20

След два часа Ирана почука на вратата на Емили.

— Сега заемам стаята срещу твоята. Дардън — съседната, а стаята на Поли е три врати по-нататък. Не бях сигурна дали Поли ще успее да го уреди.

— А аз бях. — Емили си спомни усмивката и изражението на лицето му, докато говореше с рецепционистката. — Нямах ни най-малко съмнение. — Затвори вратата и кимна към покрития поднос, оставен върху малката масичка. — Канех се да поръчам храна в стаята, но Дардън слезе в кухнята и ни донесе това. Гарет каза, че така ще е по-безопасно. — Усмихна се леко. — Инстинктът на Гарет да ни защитава сега е по-силен отвсякога.

— И ти не възразяваш. — Погледът на Ирана не се откъсваше от лицето й. — Защо?

Защото се чувстваше по същия начин по отношение на Гарет. Той бе събудил инстинкта й да защитава.

— Няма нищо лошо да го оставим да ръководи в такива дребни неща. Може би увереността ми бе разклатена днес.

— Или просто избегна отговора на въпроса ми. Предупреждавам те: Гарет никога не отстъпва от вече завоюваните позиции. И не само в дребните неща. Видях го и днес в градината. — Ирана вдигна металния капак, поставен върху чиниите. — Мирише прекрасно. Нали?

— Мисля, че това се нарича борш. И картофени палачинки. — Седна. — Дардън е направил добър избор. Аз щях да сметна, че това е много храна.

— Обикновено имам добър апетит. — Ирана седна срещу нея и вдигна вилицата си. И макар да оценявам загрижеността ти за моята чувствителност, трябва да ти кажа, че съм доста издръжлива. Лекар съм и съм свикнала с неочакваната намеса на Бога.

— Нямах това предвид.

— Да — каза тихо Ирана, без да погледне към Емили. Отхапа от картофената палачинка. — Насилието е грозно нещо.

— Мислех, че Стонтън ще убие теб.

— Знам. Страхуваш се от мига, в който ти казах, че за идването ми тук вероятно има причина. — Отпи от водата. — В момента ти е трудно да виждаш нещо различно от тъмната страна на нещата.

— Защо ми го казваш, тогава?

— Исках да те подготвя. Просто за всеки случай. — Вдигна поглед. — Знаех, че Бог има цел. Просто не знаех каква е. Ти ме харесваш. Не исках това да извика ужас в теб.

— Ирана… — Преглътна мъчително. — Е, това не се случи. Така че, може би Бог не е имал причина този път.

— Вярвам, че е имал. Но е засягала митрополита, не мен. Бог ме е пратил тук, за да му помогна в последния му час. Димитри е служил на Бога през целия си живот. Към края си е поел по грешна пътека, но Бог не е искал да умре сам, без никой да е разбрал болката му. — Усмихна се. — Затова му е изпратил вестител. Мисля, че митрополит Димитри бе в покой със себе си, когато срещна смъртта.

— Аз също вярвам в това.

— Но все още не можеш да му простиш.

— Може би някой ден ще му простя. Сега мога да мисля единствено за Джоел. Аз не съм като теб. На мен ми е необходимо повече време.

Ирана кимна.

— Ще имаш, когато всичко това свърши. Сега ти е трудно да видиш нещо друго, освен болката и гнева. — Направи пауза. — След като се помолих за митрополита, седнах и почетох от „Книга за живите“ на Михаил Зелов. Спомних си думите ти колко много си приличат Зелов и Стонтън. Права си, може би историята се повтаря. Зелов се е опитал да господства над света, а ето, че сега Стонтън прави същото. И двамата използват чука за целите си. Любопитно е…

— Ужасно е.

— Да, това също. — Ирана кимна към чинията на Емили. — Престани да мислиш и хапни нещо. Гарет няма да е доволен, ако не се погрижа за доброто ти състояние.

— Сега кой е прекалено загрижен за другия? — Вдигна вилицата си. — Казах му, че искам да се уверя, че си добре, а ти веднага се зае с грижите за мен.

— Такава ми е работата. Така съм устроена. — Усмихна се. — За мен е удоволствие. Изяж си вечерята.