— Злото — каза Ирана. — Смятал е Зелов за демон?

— Наистина разбираш. Знаех, че ще разбереш. — Кимна. — Веднъж ми каза, че още щом видял Зелов, разбрал какво зло се крие в него. Прочел книгата му и дори отишъл в Йерусалим, за да се опита да научи повече за него. Когато Зелов отишъл при него, решил, че това е неговата възможност да го обуздае и да му попречи да се превърне в онова, което съдбата е предначертала за него.

— И е отишъл толкова далеч?

— Да. А трябваше да бъде патриарх на цяла Русия. Отказа се от всичко, за да дойде тук, в Екатеринбург, и да пази чука. Заради Бога. И заради човечеството.

— И не сте казали на никого другиго през всичките тези години? Дори след смъртта на Нартов? Знаели сте, че чукът е в музея, и не сте се опитали да го измъкнете оттам?

— И защо да го правя? Нищо не се промени в правителството след осемдесетте години на двайсети век. Комунистите щяха да заграбят царското съкровище и да го използват, за да държат народа под ботуша си. След смъртта на Нартов исках единствено да вървя по стъпките му. Той взе решението, аз просто трябваше да го следвам. — Направи гримаса. — Макар че едва не го провалих. Преди две години патриархът ме извика в Москва за месец. Когато се върнах, открих, че уредникът на музея е дал експонатите назаем на музей в Афганистан. Не можах да върна експозицията. Районът бе отцепен заради ожесточените схватки. Можех само да наблюдавам и да чакам.

— Докато Николай Зелов не е дошъл да ви види.

Той кимна.

— Стори ми се, че Михаил Зелов е излязъл от гроба и се опитва да разруши постигнатото от Сергей Нартов.

— Властта на комунистите е била много по-малка.

— Но те нямаше да позволят съкровището на царя да напусне страната. Щяха да го използват. А ако не го бяха направили, наследниците на Романов щяха да се бият за дела си през следващите петдесет години.

— А вие нямаше да позволите това да се случи.

— Ако някой трябваше да получи милиардите на царя, то това трябваше да са хората, които имаха нужда от тях. По света безброй благотворителни организации имат нужда от помощ. Децата винаги са извиквали съчувствие у мен. Специалните деца, гладуващите деца, онези, пострадали от малтретиране. Исус е казал: „Оставете децата да дойдат при мен.“ Помислих, че на моя приятел Нартов ще се хареса, ако мога да им помогна. Той бе пазил чука през всичките тези години, за да предотврати използването на съкровището от хора, които могат да причинят само зло и разруха. Веднъж ми каза, че единственият начин да спечелим съкровището, е да го оставим там, където е. Аз трябваше да защитя чука, да защитя децата. Но сега имам амулетите и мога да върна съкровището на света. Не е ли по-добре чукът да е у мен, отколкото у някого, който няма да го пази като мен?

Ирана поклати глава удивена. За мъж на неговите години и с неговото образование, виждането му за нещата бе прекалено опростено. Очевидно смяташе, че съкровището принадлежи по-скоро на Сергей Нартов, отколкото на царя или на някого другиго. Приятелят му го бе пазил предано и следователно имаше повече право над него от всички други.

— Не вярвам правителството да се съгласи с вас.

— Точно така. И аз това ти казвам, дете. — Погледът му бе проницателен, очите — присвити. — Но ти си съгласна с мен, нали? Знаех, че ще се съгласиш с мен.

— Съгласна съм, че нуждаещите се ще се облагодетелстват повече от бюрократите, но вие нямате право да вземете това, което не е ваше. — Усмихна се. — Добрите самаряни трябва сами да заработят благата си, митрополит Димитри. А не да ги вземат от другите.

— Оценявам факта, че не употреби думата крадат. — Засмя се. — Признавам, че аз извърших този грях. Но бих могъл да живея с него, ако така ще нахраня хиляди гладни деца. — Усмивката му се стопи. — Не мога обаче да живея с ужаса, произлязъл от всичко това. Когато Джослин ми каза какво е сторил Стонтън, бях изумен. Никога не съм смятал, че може да се случи нещо подобно. И трябва да поема вината.

— Парите е дал Джослин.

— Опитваш се да намериш извинение за мен? Питър е добър човек. Аз го въвлякох в плана си. — Поклати глава и се поправи. — Не, в мечтата си. Толкова добър човек… Дори в този момент пътува насам, за да се опита да ме защити.

— И какво искате да направите сега?

Той изправи гръб.

— Искам да седя тук, на слънчевата светлина. По-късно ще се моля и ще оставя Бог да реши кое е най-добре. — Усмихна се. — Вярвам, че вече работи по въпроса. Все пак, изпрати ми вестител.

Тя поклати глава.

— Накарах те да се почувстваш неудобно — каза той. — Понякога вестителите не осъзнават мисията си. — Погледът му изучаваше лицето й. — Но мисля, че ти си чувствителна за… нещо. Усещам болка в теб. Кажи ми, нараних ли те, дете?

— Не, не сте ме наранили, митрополит Димитри.

— В такъв случай, ще се моля болката да те напусне. — Затвори очи. — Няма повече да говорим за това. Но искам да знаеш, че ми носиш утеха.

— Не знам защо. Не мога да запазя тайната ви.

— Ще постъпиш, както трябва. Но ще останеш ли с мен още малко? Не всеки ден при мен идва вестител. От теб се излъчва… благословено спокойствие.

Тя изпита неочаквано съчувствие към него. Той бе сгрешил, но мотивите му бяха правилни. Искаше да спаси нуждаещите се деца и бе готов да жертва дори себе си. За колко други хора можеше да се каже същото?

— Да, ще остана с вас. — И тя изправи гръб. — Докато искате, митрополит Димитри.



— Всичко наред ли е? — запита Гарет, когато Дардън отговори на телефонното му обаждане.

— Доколкото знам — отговори Дардън. — През последните двайсет минути са в сградата. — Добави: — Опитах се да вляза с тях, но Ирана не ми позволи. И на Емили не позволи да остане повече от няколко минути.

— Не се и съмнявам. — Когато Емили бе изскочила внезапно от колата и му бе казала, че ще отиде с Ирана, знаеше, че няма начин да я спре. — Не ми харесва това, че още не са излезли.

— Искаш ли и аз да вляза?

Да. Но знаеше по-добре. Така само щеше да настрои двамата един против друг, а и не бе минало още кой знае колко много време. Искаше му се обаче да е по-близо до мястото на действието, а не да стои тук със скръстени ръце и на тръни.

— Не. — Отвори вратата на колата. — Идвам към теб. Ще бъда там след пет минути.



Емили стана от стола си и отиде до френските прозорци, през които бе изчезнала Ирана. Поклати удивено глава, като видя митрополита и Ирана да седят на пейката до фонтана. Старецът седеше със затворени очи и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да потъне в дълбок сън, а Ирана държеше мълчаливо ръката му. Емили не можеше да си представи по-изпълнена с покой сцена. Ирана можеше да бъде внучка на стария митрополит и със сигурност не го разпитваше с неприятна настоятелност. Всъщност Емили усещаше връзката, която сплотяваше стареца и младата жена. Странно, но сега виждаше, че няма нищо необичайно в настояването на Ирана да дойде тук.

Телефонът й звънна и тя погледна екрана. Сигурно бе Гарет, който се тревожеше…

— Здравей, Емили. Красив ден, нали?

Почувства се така, сякаш я бяха ритнали силно в стомаха.

— Стонтън?

— Винаги се изненадваш, когато ти се обадя. Не знам защо. Знаеш, че искам да поддържаме връзка. Погрижил съм се винаги да знам къде си. Изглежда, че мина цяла вечност, откакто си бъбрехме приятно в лагера.

— Надявах се да ти е изтекла кръвта.

— Да, и ти бях много ядосан за това. Но не бях сериозно ранен и ето, че отново съм в играта.

— Истинско нещастие. Следващия път ще се постарая повече.

— Сигурен съм. Изпитвам уважение към теб, Емили. Отначало исках само да те убия при първа възможност, но после осъзнах, че нищо не се е променило. Всъщност възхищението ми ще бъде неповторимата подправка, която ще се добави в нашето преживяване.

— Бабин е мъртъв. Ти го уби, нали?

— Аз ли?

— Ти уби Немид и Бабин. Ти ли уби и Николай Зелов?

— Не лично.

— Борг?

— Със сигурност не бива да уличавам Борг. Той много ми помага.

— Защо? Защо го правиш?

— Не можеш ли да се досетиш? Толкова си умна.

— Кажи ми.

— Идеята на стария Михаил Зелов е правилната. Трябва да си разчистиш пътя, ако ще ставаш Бог. Свидетелите са неудобни. По-добре никой да не остане жив. Така никой не ще може да разкаже историята.

— Бог?

— Толкова много пари могат да превърнат човека в Бог. Точно затова Михаил Зелов се връщал непрекъснато тук и се опитвал да се добере до чука. Прекрасно го разбирам. Бил е богат, но пак не му е било достатъчно, за да изпълни това, което според него му е предначертала съдбата.

— Бил е чудовище. Бил е отговорен за смъртта на царското семейство и на Распутин.

— Така не е останал никой, който да му попречи. Много умно. Възхищавам му се. От мига, в който прочетох „Книга за живите“, която онзи чудак Николай Зелов продал на Бабин, знаех, че двамата с Михаил Зелов си приличаме толкова много, че всеки от нас би могъл да е огледален образ на другия. С едно изключение — аз съм по-умен. Мога да се справя по-добре. Затова и си направих списък. Питам се дали Михаил Зелов е имал списък.