— И Дардън няма да я изпуска от поглед?

Той кимна.

— Знам, че това няма да е достатъчно за теб, затова ние двамата ще седим в кола, паркирана на две пресечки оттам. Просто за всеки случай.

Тя не проговори няколко секунди.

— Това няма да се хареса на Ирана.

— А ще те спре ли?

— Не, по дяволите! — възкликна Емили.

— Чудесно — усмихна се той. — Това ще ми даде допълнителни доводи, когато по-късно обсъждаме вмешателството с цел закрила на нечий живот. — Стана и тръгна към вратата.

— Ще отида да говоря с Дардън.



Митрополит Димитри затвори телефона и се облегна назад. Защо се беше съгласил да се види с Ирана Повак? Тя му бе предоставила кратка информация за себе си, произхода и опита си. Само споменаването на Емили Хъдсън не трябваше да е достатъчно да спре напиращите на устните му възражения и да се съгласи да я приеме. Може би трябваше да откаже и да поръча на икономката да я отпрати, ако се появи на прага му. Така щеше да бъде най-благоразумно. И по-безопасно.

Но аз вече не искам да съм в безопасност, помисли си уморено. Вече му ставаше неприятно да се грижи за собствената си безопасност, защото той нямаше никакво значение. Кой знаеше кое е правилно и кое — грешно? Цял живот бе сигурен в преценката и веруюто си. Къде бе отишла тази сигурност? Защо бе прекрачил зад тези граници?

Протегна бавно ръка и набра номера на Питър Джослин.

— Съгласих се да се видя с Ирана Повак. Твърди, че е приятелка на Емили Хъдсън.

— Знам коя е — каза Джослин. — Стонтън ми каза. Грешка е да се видиш с нея, Димитри.

— Исках ти да ми го кажеш. Търсех извинение да я отпратя. — Погледна през прозореца към червените рози, цъфтящи в градината. Беше прекалено късно за рози, но Джослин му бе дал някакви издръжливи растения, които цъфтяха няколко пъти в годината. — А когато човек си търси извинения, обикновено е сгрешил. — Направи пауза. — Грешим ли, Питър?

Мълчание.

— Не знам. Вероятно грешим. Но не можем да се върнем обратно.

— Да, не можем. — Беше прекалено късно. Прекалено много неща се бяха случили. И прекалено много хора бяха изгубили живота си. — Но вероятно можем да сключим мир и да намерим покой.

— Не ми харесва как звучи това. Виж, на път съм към теб. Не разговаряй с никого, докато не пристигна.

— Само с Ирана Повак. Седя си тук и гледам красивите рози, които ти ми даде. И се питам защо й разреших да дойде. И знаеш ли какво реших? Понякога Бог ни изпраща вестител и ако сме мъдри, ние не го отпращаме. Може би съм почувствал, че тази жена е моят вестител.

— Димитри, ти просто си уморен и обезкуражен. Да поговорим и може би ще стигнем до…

— Прав си, уморен съм. Днес се чувствам много стар. — Стана. — Излизам навън, в моята пълна с рози градина. Ще поседя на слънчевата светлина и ще чакам Ирана Повак.

— Не се виждай с нея — побърза да каже Джослин. — Ще пристигна възможно най-бързо. Отпрати я. Не прави нищо, което…

— Довиждане, Питър. — Затвори и изключи телефона си. Тръгна към френските прозорци, от които се излизаше в градината. Слънцето грееше ярко и той знаеше, че ароматът на розите ще витае във въздуха около пейката до фонтана. Икономката му щеше да доведе Ирана Повак тук, след като тя пристигнеше.

Ела, вестителю. Пречисти душата ми.



Огромната тухлена сграда се намираше в покрайнините на Екатеринбург и бе заобиколена от няколко също толкова престижни на вид сгради. Ирана гледаше широките, извити във формата на арка, прозорци и масивната махагонова врата, докато Дардън паркираше колата пред нея.

— Много впечатляващо — прошепна тя, след като той й отвори вратата, за да слезе. — Добре, Дардън, аз влизам.

— Не. Имам заповеди да остана с теб. Заповеди.

— А моите заповеди са да ме чакаш тук. — Тръгна към вратата. — Не искам да ми се мотаеш в краката.

— Какво значение има дали ще дойда с теб? Ще си държа устата затворена.

Тя не бе сигурна защо настоява. Действаше единствено по инстинкт.

— Има значение. Остани тук. — Изкачи трите входни стъпала. — Сигурна съм, че Гарет и Емили ще сметнат това разстояние за достатъчно близо.

— Грешиш, Ирана — каза Емили, появила се иззад ъгъла. Ирана отвори уста да възрази, но Емили вдигна ръка. — Гарет каза да те чакаме на една пресечка разстояние, за да не се ядосаш. След като размислих, разбрах, че не давам и пет пари дали си ядосана. Двамата с Гарет правите за мен онова, което смятате за най-добре, още от мига, в който се срещнахме. Защо аз да не постъпвам по същия начин с вас? Ще ви дам достатъчно лично пространство. Ще седя във фоайето, докато разговаряш с митрополит Димитри, но ще бъда много по-близо от една пресечка разстояние.

Ирана я гледа секунда, после се усмихна.

— Ще трябва да те просна в безсъзнание, за да ти попреча да дойдеш с мен, нали?

— Ако мислиш, че си достатъчно силна.

— Достатъчно силна съм, но е трудно да победиш любовта със сила. Става прекалено сложно. — Протегна ръка към звънеца. — Това, че те е грижа за мен, стопля сърцето ми. Но наистина мисля, че ще получа повече информация, ако съм насаме с митрополита. Когато разговаряхме по телефона, имах неясното впечатление, че той иска да… — Сви рамене. Не беше сигурна дали може точно да опише какво бе почувствала, когато бе чула гласа на митрополит Димитри по телефона. — Можете да ме охранявате и от по-голямо разстояние. Разбираш ли?

— Не съм и очаквала нещо друго от теб. Просто не искам да си сама.

— Не съм сама. — Натисна звънеца. — Още откакто реших да дойда тук, знаех, че няма да бъда сама. — Лицето й се озари от топла усмивка. — А сега имам и теб.

Глава 19

Митрополит Димитри беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило, когато бе чула гласа му по телефона. Косата му бе снежнобяла, а около кафявите му очи имаше дълбоки бръчки. Гледаше замислено, едва ли не замечтано, водите на фонтана. След това вдигна поглед и й се усмихна.

— Чаках те. — Изучава лицето й с поглед около секунда, после кимна. — Да, това си ти. Седни, дете.

— Не съм дете, митрополит Димитри.

— За мен си. Навърших осемдесет години. Не че възрастта има значение. Душата е вечна. — Усмивката му се стопи.

— Но ако душата е погубена, не може да види вечността. Разбираш го, нали, дете?

— Да.

— И аз така реших. Вестителят би трябвало да усеща много неща.

— Вестител? — Ирана поклати глава. — Не съм дете, не съм и вестител. Дойдох само да ви задам няколко въпроса.

— Знам. — Загледа розите, които растяха от другата страна на пътеката. — И ще ти отговоря. Знаеш ли, че на този свят има милиони деца, които живеят сред уличните боклуци и никога не са виждали цвете? Колко тъжно.

— Искам да ви запитам какво ви е казал Николай Зелов, когато е дошъл да ви види.

— Вярвам, че знаете доста неща. В противен случай, нямаше да сте тук.

— Мислим, че ви е предложил три амулета и книгата на Михаил Зелов… Но не знаем на каква цена.

— Това е вярно. Но аз не можех да му платя цената, която искаше.

— Затова сте замесили и Питър Джослин?

Той кимна.

— За мое безкрайно съжаление. Но не виждах друг начин. Николай Зелов не бе добър човек. Алчността щеше да го подтикне да се обърне към някого другиго, може би дори към правителството. Не можех да го позволя.

— И когато вие не сте могли да доставите чука, в който е скрит последният амулет, Джослин е дал заповеди на Стонтън да го намери на всяка цена.

Митрополит Димитри трепна.

— Вината не бе на Питър. Съвсем доскоро той не знаеше що за човек е наел Бабин. Той само направи това, което го помолих. Аз трябваше да доставя чука. Реших, че е мой дълг.

— Дълг?

— Към моя приятел, към човека, когото съм уважавал най-много в живота си. Не исках цялата му работа и жертви да отидат напразно.

Тя изучаваше лицето му.

— Митрополит Сергей Нартов?

Митрополит Димитри кимна.

— Той беше мой идол. Той бе причината да вляза в църквата. Бе толкова близо до светците, колкото въобще е възможно някой да бъде.

— Светец? Знаехте ли, че е крадял от църквата?

— Той трябваше да направи избора си. Докато му плащаше, Михаил Зелов щеше да стои далеч и нямаше да се опитва да намери чука. А щом не разполагаше с последния амулет, нямаше да се впусне да търси царското съкровище. — Поклати глава. — Не можеше да му се позволи да има такава власт. Щеше да бъде Сатаната на земята.

— Бил е близо до Сатаната и без съкровището.

— Но представи си, детето ми, какво щеше да стане, ако разполагаше с милиарди. Моят приятел, Сергей Нартов, го държеше на каишка. — Усмихна се леко. — А Зелов през цялото време мислеше, че контролира нещата. Каза на Сергей, че ако не му дава пари, ще предаде амулетите и чука на новото комунистическо правителство. Ужасна заплаха по онова време. Комунистите ни източваха, оформяха нация, която не вярва в Бога, и Нартов не искаше царското съкровище да засили властта им. Още повече че те бяха убили царя. Но не по тази причина той рискува душата си, за да държи Зелов настрани.