— За силната ти интуиция. — Целуна го нежно по рамото. — Мисля, че си забележителен, Гарет.

— Сега не е подходящият момент да се възхищаваш точно на тази моя черта — каза той. — По-скоро ми се иска да се концентрираш върху сексуалните ми таланти и размера на…

— Звънна мобилният му телефон, оставен върху нощното шкафче. Той въздъхна и погледна екрана. — Дардън. — Натисна бутона. — Поли свърши ли вече с превода? — Заслуша. — Не, ние ще слезем да го вземем. — Затвори и погледна Емили. — Чу ме. Това ли искаш?

Не, не искаше това. Искаше да остане тук с Гарет и да не става от леглото цяла седмица. Но знаеше какво трябва да направи. Кимна.

— Веднага след като взема душ и се облека.

Той наклони глава.

— Това звучи неохотно. — Целуна първо едното, а после и другото й зърно. — Затова мисля да направим компромис. — Стана от леглото и я дръпна в прегръдките си. — На всяка цена ще се заемем с работа, след като се облечем. — Побутна я към банята и я погали по дупето. — Но трябва да вземем душ. Можем да го направим и заедно…

Глава 18

— Ето. — Поли им подаде две прилежно подвързани книжки веднага, щом влязоха в стаята му. — Не само точен превод, но и приемлива форма. Не съм ли прекрасен?

— Изключителен си — каза Гарет. Прелисти книжката и подсвирна тихо. — Наистина изключително, Поли.

— Аз бях този, на когото се наложи да подвърже всичките тези страници — каза кисело Дардън. — Господи, колко досадно беше! Като всяка непривична работа.

— Няма нужда да се мусиш — каза Поли. — Отразява се на работата. Прочетох откъси от книгата. На места е дяволски отвратителна и грозна. Не заслужаваше усилията ми, но въпреки това дадох най-доброто от себе си. — Обърна се към Емили. — Виждаш ли? Не съм просто красиво лице.

— Никога не съм мислила за теб по този начин.

— Жена с правилна преценка. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

— А ще си легнеш ли с мен?

— Не — каза Гарет.

— Не питах теб… — Поли хвърли предпазлив поглед на Гарет. — Не мисля, че ще настоявам. — Махна с ръка. — Винаги получаваш каквото искаш. Май с всички ви е така. Хайде, изчезвайте от стаята ми, че да мога да поспя.

— Очарователно — каза Дардън. — Ще се видим на сутринта. — Погледна часовника си, докато отиваше към вратата. — Която не е толкова далеч.

— Прав е — каза Гарет, когато двамата с Емили излязоха в коридора. — Искаш ли да го направим сутринта?

— Не. — Но също така не искаше да бъде сама, докато четеше онова, което според Поли бе дяволски отвратително и грозно. — Не може ли да отидем в стаята ти и да поработим върху текста? Мисля да си го разделим. Ще прегледаме набързо първата част, която излага философията, оказала се така примамлива за Распутин. Няма да ни отнеме много време. А след това ще се заемем с бележките, характерни само за „Книга за живите“.

Той кимна.

— Планът изглежда добър. Ще поръчам кафе и ще видим какво ще ни каже Михаил Зелов за себе си.



Онова, което Зелов имаше да каже за себе си, бе достатъчно извратено, че да предизвика гадене у Емили. След като преглеждаха цял час изложението на доктрината, тя вдигна поглед към Гарет, който седеше в другия край на стаята.

— Нищо чудно, че Распутин го е прегърнал като роден брат. Тази доктрина разрешава всички отвратителни мерзости, известни на човечеството. Препоръчва всичко от сексуално използване на деца до изнасилване и дори унищожението на иконите в църквата. Има дори глава, в която са описани методите за мъчение и убийство на враговете. По-лошо е дори от онова, което съм чела за Инквизицията.

Гарет кимна.

— Искал е да основе своя собствена църква и да се провъзгласи за първосвещеник. Прекарал е петнайсет години в Йерусалим, където се опитал да основе собствен храм, но се отказал и се върнал в Русия, за да напише тази книга. Има толкова много злоба в тази доктрина, че не мога да кажа кого е боготворял — Бога или дявола.

— Самия себе си. — Емили потрепери. — Ако е можел да отнеме трона на царя, щял е да го направи. Сега да видим как е приложил въпросната доктрина в царския двор.

Прелисти до последната глава на книгата, озаглавена просто „Бележки“.

„15 септември 1916

Распутин започва да става неуправляем. Дадох му всичко, но той започва да мисли, че наистина е това, в което накарах света да вярва. Губя влиянието си над него.“



„1 октомври 1916

Распутин ми казва, че вече не вярва в доктрината ми. Мисли, че съм го излъгал за храма в Йерусалим. Мисли, че съм излъгал и за магията на чука. Харесва положението си на съветник на царицата и ще се лепне за полите й, както и за тези на църквата. Мисля, че се страхува прекалено много от мен, за да ме предаде, но не мога да бъда сигурен.“



„10 октомври 1916

Сам съм. Распутин ме изгони, когато днес се отбих при него. Трябва да го унищожа. Какъв глупак е той.“



„19 ноември 1916

Възможно е Распутин да настрои царя срещу мен, като използва за това царицата. Двамата с царя сме разговаряли много пъти за чука и мислех, че сме постигнали съгласие по въпроса. Напоследък той избягва темата и усещам хладина в него. Нима не разбира, че е обграден от хаос? Мога да му протегна ръка и да го спася, както направих със сина му, когато можеше да изгуби толкова много кръв, че да умре. Но той трябва първо да ми даде това, което искам.“



„5 декември 1916

Утре вечер ще съм на борда на кораб за Америка. Отдавна мисля за Америка. Това е страна, в която селянинът може да стане цар, ако има парите да купи трона. Аз ще имам парите. Мислех, че мога да остана тук и да постигна съдбата си, но това не е мъдро решение. Онова, което продавам, не е ценно за тези комунистически змии, които скоро ще погълнат двора и всичко друго около себе си. Виждам какво идва. Дори царят трябва да го вижда.

Оставих мила прощална бележка на Распутин.

Той не й обърна внимание.

Довиждане, Распутин.“



„12 януари 1918

Отново съм в Санкт Петербург. Слязох от кораба в Ливърпул, както планирах, пресякох Ламанша до Марсилия и стигнах до Санкт Петербург по суша. Пътувах бавно и мина повече от година, откакто напуснах Русия. Трябваше да се погрижа върху мен да не паднат никакви подозрения, а времето кара всички да забравят онова, което човек иска да не се помни за него. Убийството на Распутин не бе извършено така чисто, както щях да го направя аз. Феликс Юсупов и другите конспиратори опитаха всичко — от отрова, до куршум и удавяне, преди да успеят да доведат делото до край. Може би, през годините, Распутин е придобил от моите сили и те са го направили устойчив срещу смъртта. Недостатъчно. Вече е мъртъв и не е проблем за мен. Разбрах, че царското семейство скърби горчиво за него. Това е добре. Обаче трябва да скърбят за себе си. Царят бе принуден да абдикира, но все още таи надежда, че всичко ще бъде наред. Какво трябва да се случи, та да разбере той, че трябва да бяга от страната? Ще почакам още малко в това селце и известно време няма дори да се приближа до царя, че появяването ми да не изглежда толкова подозрително. След време ще отида при тях и ще им кажа, че съм чул за смъртта на Распутин и съм се върнал, за да ги утеша в мъката им. Тогава, след като царят е убеден в искреността ми, отново ще разговаряме за чука. Не се осмелявам да действам прекалено бързо, но е възможно той да има много малко време.“



„15 май 1918

Чаках прекалено дълго! Царят и семейството му бяха преместени от Санкт Петербург в Екатеринбург и се намират под домашен арест. Трябва да ги последвам. Няма да имам проблеми да се смеся с хората около тях. Те са селяни, аз — също. Макар и хиляди пъти по-умен, отколкото те някога ще бъдат. Все още мога да получа онова, от което имам нужда. Може би царят ще е по-склонен да ме изслуша сега, когато знае, че единствената му надежда е бягството.“



„18 юни 1918

Царят е глупак. Казва, че няма нужда от чука и неговите магьоснически сили. Закодирал е указанията към картата и в четирите амулета, които носят на шиите си дъщерите и съпругата му. Казва, че амулетите ще бъдат поставени върху картата съобразно възрастта на дъщерите му. Олга ще бъде първа. Нейният амулет покрива Санкт Петербург и показва първия маршрут вън от града. Следват Мария и Анастасия. Последният амулет — онзи, който носи царицата — показва последния маршрут и също така съдържа последните указания към съкровището, гравирани в златната лента под рисунката. Ирония на съдбата е, че рисунките изобразяват Распутин и че съобщенията са скрити в поставената в златна рамка негова молитва. Когато се съберат, те могат да отведат човек в рая или поне до картата, която сочи пътя към него.

Опитах се да го убедя да ми каже някои подробности за мястото, което е успяло да събере толкова огромно съкровище. Той спомена само, че се намира в Австрия и че е скрито така добре, че няма да бъде намерено и след хиляда години без амулетите. Щом не мога да го накарам да ми сътрудничи, трябва да бъда до него при всяка стъпка от пътя.

Царят каза, че няма да има проблеми момичетата да носят амулетите като израз на обичта им към Распутин, но съпругата му пожела да спаси перлите си и помоли сина им да носи последния амулет. Това бе моята възможност! Казах му, че това ще застраши наследника му, и му предложих да скрие последния амулет в чука ми. Бях много красноречив и му казах, че Распутин е благословил чука и той със сигурност ще му донесе допълнително богатство. Той отговори, че ще си помисли.“