Възможно бе и да греши. Може би Зелов не бе следващата мишена. Гарет бе направил всичко възможно. Щеше да опита да се обади на Зелов по-късно. Трябваше ли да каже на Емили, че тя да се тревожи и за нещо, в което не бе сигурен?

Да, по дяволите. Нямаше да я изолира от всичко само защото искаше да я защити. Тя щеше много да се разгневи.

Но не такъв разговор искаше да водят по време на вечерята. Бе видял признаци на нещо и искаше да го остави да се разгърне.

Трябваше да признае страстта си към Емили. Сгорещяваше се и бе готов всеки път, когато я погледнеше. Не беше й се наситил онази нощ върху разтегателния диван.

Започваше да се пита дали въобще някога щеше да му е достатъчно.

Добре, престани да мислиш как да я вкараш в леглото си, каза си. Това трябваше да почака. Трябваше да й каже, че Борг е убил Бабин и може би е по петите на Зелов. След това можеха да се концентрират върху онова, което бе важно за нея.



— Обади му се пак — каза Емили след вечеря. — Все някога ще вдигне.

— Обадих му се преди вечеря и оставих друго съобщение — каза Гарет и наля малко водка в кафето си. — Може и да греша. Защо, след като досега е бил в безопасност, Зелов изведнъж ще се превърне в мишена?

— Може би Джослин е открил, че Бабин го е предал, и е дал заповед те и двамата да бъдат елиминирани. — Поклати отчаяно глава. — О, не знам. Мога да разбера защо иска смъртта на Бабин. Отмъщението е добър мотив.

— Отличен.

Да. И двамата — и тя, и Гарет — бяха движени от отмъщението. За нея бе логично Джослин да иска да накаже Бабин. Господ й бе свидетел, Емили искаше същото онзи ден в офиса на Бабин.

— Обади му се — повтори.

Гарет извади телефона си и набра номера.

— Още не отговаря. Фъргъсън сигурно скоро ще се обади и ще ни докладва за изпратения там агент. — Наля й още кафе. — Не яде много. Изпий поне кафето си.

— Разсеяна съм. — Отпи от кафето. — Ядосана и разочарована съм, по дяволите.

— Да, знаех, че ще реагираш така. Изкушавах се да не ти кажа. — Тя отвори уста, но той вдигна ръка. — Преодолях го. Не ми беше лесно, но поне не ставаше въпрос да рискувам живота ти. Знаеш толкова, колкото и аз.

Тя го гледа един дълъг миг. Беше искрен с нея. По някаква причина това му беше много трудно. Може би заради желанието му да я защити.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Правя грешки, но се уча. — Вдигна чашката си за кафе в присмехулен тост. — За напредъка ни. — Телефонът му звънна. Като видя как тя се напрегна, той поклати глава. — Не е Фъргъсън. Дардън е. — Слуша няколко минути, после каза: — Добре, уведоми ме. — А на Емили каза: — Поли е почти готов. Дардън твърди, че стаята изглежда така, сякаш в нея е вилняла вихрушка. Навсякъде имало разпилени листи. Ще ми се обади, когато свърши.

— Добре. Поне едно нещо е както трябва. — Доизпи кафето си. — Не искам да оставам повече тук. Уморих се да седя и да чакам телефонно обаждане или нещо да се случи.

Той кимна и направи знак на келнера.

— Ще те заведа в стаята ти.

— Не е необходимо.

— Напротив. Не искам да си сама. Трябваше да ми се обадиш, след като си разбрала, че Ирана няма да слезе с теб. — Видя изражението на лицето й и сви горчиво рамене. — О, добре, де, казах напредък, а не съвършенство.

След пет минути вървяха по коридора към стаята й.

— Защо? — запита неочаквано тя.

Той сведе поглед към нея, когато застанаха на прага й.

— Защо, какво?

— Защо си така загрижен за мен? Винаги ли си бил такъв към хората?

— Да, такъв съм по природа. Но съм се научил да стоя настрани и да ги оставям да живеят собствения си живот. Беше ми необходимо дълго време. Животът ми не е бил спокоен и съм изгубил много хора, за които ме е било грижа, защото не съм се подчинил на инстинкта ми да се намеся и да издигна стени около тях. — Направи гримаса. — Но повечето хора са като теб и стените ми не им харесват. И аз трябва да се нагаждам. Поне някога мислех, че ще успея да се нагодя. Но изглежда, че не се получава, когато става въпрос за теб.

— Защото съм в ситуация, в която…

— Защото ти си ти, а аз съм егоист. Това е. Край на историята — прекъсна я той. — Не те съжалявам. Възхищавам се на куража и издръжливостта ти. Иска ми се непрекъснато да разговарям с теб. Искам да те гледам и да виждам усмивката ти. Искам отново да си легна с теб. О, да, искам го. А ако те убият, губя всичко. — Протегна ръка и я погали по бузата. — Ирана ще ми каже, че трябва да забравя за себе си и да мисля за теб. Може би някой ден ще се науча, но не сега. Мога да мисля единствено за това, какво означаваш за мен. — Наведе се и я целуна по носа. — Егоист съм.

Докосването и целувката му бяха леки, но тя ги усети като изгаряне. Не можеше да диша. Той бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му.

Гарет отстъпи назад и се извърна.

— Ще ти се обадя веднага, щом науча нещо от Фъргъсън или от Поли. — Отдалечаваше се от нея. — Лека нощ, Емили.

Не!

— Можеш да се върнеш, Гарет.

Той спря и след секунда се обърна да я погледне.

— Защо?

— Не искам да ми се обаждаш.

Той се усмихна и закрачи към нея.

— Обещаващо. Продължавай.

— Искаш да го кажа ли? Искам само да се обърнеш към мен в леглото и да прошепнеш в ухото ми каквото имаш да ми казваш. — Направи крачка към него и постави длан на гърдите му. Усети как пулсът му се ускори под дланта й. — Защото аз също съм егоистка, Гарет. Не искам да бъда сама тази вечер.

— В такъв случай, няма да бъдеш. Каквото поискаш, помниш ли?

— Да. — Помнеше и споменът за тези негови думи караше тялото й да се топи от желание. — Това е добре. Аз също ще се опитам да ти дам това, което искаш. — Постави буза на гърдите му и прошепна: — Нямам нищо против да издигаш стени около мен. Не и тази вечер, Гарет. Искам всички други да останат отвън.

— Тогава да започнем да ги издигаме. — Протегна ръка зад гърба й и отвори вратата. — Защото има различни видове стени. — Водеше я към леглото. — И не е задължително да оформят затвор. — Побутна я нежно върху леглото и започна да я съблича. — Освен това, в стените може да има врати и прозорци и отвори, които могат да водят къде ли не.

Ръцете й трепереха, докато събличаше блузата си.

— Аз знам къде искам да водят тези тайни отвори. Побързай.

— Ти побързай. — Той бе вече гол. — Аз съм готов.

Господи, колко е красив, помисли си тя. Стройни бедра, стегнато дупе и тази чувственост, която се излъчва от него. Близостта им върху разтегателния диван бе като нагорещен мрак. А сега видът му я наелектризираше и караше нервните й окончания да тръпнат. Усещаше напрежение в гърдите си, в китките, в стомаха. Сърцето й бе натежало от копнеж и й беше трудно да диша.

— Ще стигнем там, където искаш. — Тялото му вече покриваше нейното. Помогна й да се освободи от дрехите и започна да я гали. — Но нека първо изследваме някои от вратите и прозорците.

— Не сега. — Опита се да повдигне тяло към неговото. — Готова съм.

— Шшш, тихо. — Сложи длан на рамото й и я притисна към матрака. — Още малко. — Пръстите му погалиха с непоносима нежност гърдите й. — Ето един прозорец.

През цялото й тяло премина гореща вълна, а мускулите на корема й се свиха.

— О, да. — Той се усмихна и започна леко да разтрива корема й. — Ето още един. Има толкова много прекрасни врати и прозорци.

Горя!, помисли си отчаяно тя.

Имаше нужда от това.

Той също, по дяволите. Усещаше горещината, която се излъчваше от тялото му, той не би могъл да бъде по-готов за нея. Да види тази готовност на тялото му, бе също толкова възбуждащо, колкото и ласката му.

Почти. Всеки допир на пръстите му я приближаваше…

— Обожавам да те виждам така — прошепна той. — Обичам да знам, че мога да те докарам до…

— Сега, Гарет. Не мога повече.

— Напротив, можеш. — Наведе се и я целуна по корема. — Но може би не сега. По-късно. — Намести се между краката й. — Мисля, че е време да отворим друга врата…



Тя извика високо, когато той се гмурна дълбоко и започна да се движи.

— Бяха ли достатъчно високи стените? — Запита Гарет, след като легна до нея. — И бяха ли достатъчно вратите и прозорците? Можем да опитаме отново.

Тя се засмя и се опита да възстанови равномерността на дишането си.

— Не, не можем. Не още. Дай ми възможност да… — Гарет я погали по корема и тялото й потръпна. — Или може би не.

Той се засмя.

— Не, бях отхвърлен. Мисля да те накарам да почакаш малко. Може би още цели пет минути. Това също ми харесва.

Да, това също е добре, помисли си тя. Чувстваше се прекрасно и в безопасност в прегръдките му. Тази вечер, след експлозивното начало бе различно. Имаше чувственост, но също и радост и обич, които я изненадаха. Дали не бяха породени от съзнанието, че той също имаше нужда от това и от неговото познаване на нуждите й?

— За какво мислиш? — запита той.