Емили поклати глава.

— Бабин не ти е казал истината. Трябва да е бил някой от другите.

— Може би — каза Гарет. — Но не мисля така. Направих всичко възможно да изплаша Бабин до смърт. Не мисля, че би ме излъгал. А и имам достатъчно опит да позная кога ме лъжат.

— Но не изглежда никак вероятно да е Джослин — каза Ирана. — Едно е да даваш пари на бедните и нещастните и съвсем друго — да живееш сред тях и да им помагаш.

— Или е много умен — каза Гарет. — И готов да прибегне до крайности, за да запази имиджа си. Готов съм да заложа на казаното от Бабин. Едва когато се уверя, че съм сгрешил, ще тръгна по друга пътека.

— Възможно е Джослин да не знае какви ги върши Бабин.

— Той очевидно е умен. Ако не беше, нямаше да постигне такъв успех. Ще бъде трудно да го заблудим. Освен ако умишлено не затвори очите си. Той е дал правомощия на Бабин да сключи сделката с Николай Зелов за книгата и амулетите. — Добави: — А „Книга за живите“ ги е насочила към чука. Или поне към мястото, където се е предполагало, че е чукът.

— Но ако е изключително богат, защо са му още пари?

— Във фонда, спасил Николай, имало милиарди, помниш ли? А милиардите са на власт. На някои хора парите все не им достигат. Готови ли сте да тръгваме?

— Веднага щом нахвърля дрехите си в куфара.

— Аз вече го направих. Мисля някъде по пътя да купим дрехи на Ирана. — Погледна я. — Няма ли да промениш решението си?

Тя поклати глава и каза тихо:

— Ще дойда с теб до края, Гарет.

— Точно от това се страхувах. — Сви рамене. — В такъв случай, отивам да спася Поли… или Дардън и да изчезваме оттук.

— Отиваме да видим Джослин? — запита Ирана.

— Не веднага. Искам първо да видим дали няма да намерим в „Книга за живите“ нещо, което да го накара да поиска да разговаря с нас. Искам още да знам как се вписва във всичко това митрополит Димитри.

Емили смръщи вежди.

— Джослин притежава оригинала на книгата. И вероятно всичко в нея вече му е известно.

— Но може да не иска ние да узнаем какво съдържа тя и затова да я търси така отчаяно.

— Но тя е на повече от сто години. В нея не може да има нищо, което да повлияе на настоящето на Джослин. Вероятно го привлича царското съкровище.

— Но дали е така? Никога не приемай нещо за дадено.

— И къде ще отидем сега?

— Мисля, че трябва да сме близо до Джослин. Фабриките и главните му офиси са в Екатеринбург. Ще намерим къща или хотел близо до тях.

— Екатеринбург — повтори Ирана.

Той я погледна.

— Бях там преди години. Смятах това за свой дълг. И никога не поисках да се върна.

— Защо? — запита Емили. — Какво, освен фабриките на Джослин, има в Екатеринбург?

— Музеят, в който десетилетия наред са били изложени чукът и другите инструменти — каза Гарет. — Този град е също мястото, където са били изклани Николай II и семейството му.

Тя ококори очи.

— Мили Боже!

— Любопитно съвпадение е, че бизнесът на Джослин е съсредоточен там, не мислите ли? — запита Гарет. — Ще ви заинтересува ли фактът, че митрополит Димитри живее и работи в същия град?

— Да.

— И аз така си помислих — каза Гарет и се обърна, за да влезе в къщата. — А това е друга възможна причина Фъргъсън да греши за господин Абсолютно Чистия и Почтения.



Стигнаха Екатеринбург малко преди падането на мрака.

Емили не знаеше какво да очаква, но градът не бе нито голям, нито оживен. Струваше й се, че над всичко е надвиснал странен покров. Ирана кимна, като видя изражението й.

— Знам какво мислиш и чувстваш. Беше същото за мен при първото ми идване тук. Бях прочела какво се е случило тук и можех да мисля единствено за Николай, Александра и децата им. Екатеринбург всъщност е четвъртият по големина град в Русия. За царското семейство е било шок дори самото им идване тук. А аз пък си мислех, че вероятно е трябвало да ги заведат в по-отдалечено кътче на страната. Някъде, където шансът да ги спасят би бил по-малък.

— Очевидно, и тук не е бил много голям — отбеляза Емили.

Гарет посочи огромна фабрика, от чиито комини излизаше гъст пушек.

— Онова предприятие там е „Джослин Пластикс“.

— Огромно е — вметна Дардън.

Гарет кимна.

— Но никога не би постигнало такива размери и успех без помощта на руското правителство. Фабриките на Джослин са чисти, с работниците се отнасят добре. Опитва се да не вреди на околната среда. Руснаците не са така загрижени за опазването на околната среда, но нямат нищо против усилията на Джослин да я запази чиста.

Емили се облегна назад и се загледа в улиците на Екатеринбург. Първото й впечатление може и да бе като от всеки голям индустриален град в света, но сега започваше да забелязва чисто руските черти. Мъже и жени, облечени в сиво и черно, макар и рядко — някоя пищна църква, излъчваща почти ориенталско великолепие всред цялата тази скучна архитектура, останала от времето на Съветския съюз.

След десет минути Гарет зави и колата влезе в алеята на голям хотел, спретната каменна сграда, пред която растяха борове.

— Пристигнахме. Не е хотел пет звезди, но, според Дардън, бизнесмените отсядат тук. Вероятно е поне поносим. — Спря колата и слезе. — Емили, двете с Ирана влезте вътре и регистрирайте всички ни. Аз, Дардън и Поли ще започнем да разтоварваме багажа.

— Ирана може и сама да ни регистрира. Ще ви помогна. — Емили слезе от колата. — Не виждам пикола и портиери да тичат да ни помогнат.

— Гарет не иска много хора да те забележат — каза Дардън. — Не мисля, че и ти би искала да те видят в някой от големите хотели в близост до мястото, където някога било изклано царското семейство. Някои от тях са капани за туристи.

— Да, определено не бих искала това. — Направи гримаса. — Идеята да се правят пари от трагедии е отвратителна.

Дардън кимна.

— А градът със сигурност печели добре от убийството на Романови. Борис Елцин събори къщата, в чието мазе било убито семейството. Сега там се издига мемориал. А върху мината, в която били хвърлени телата, е построен манастир.

Емили поклати глава.

— Музеи, манастири, мемориали… Опитват се да компенсират зверствата.

— Ако се изчака достатъчно дълго, хората накрая се осъзнават и се отказват от злото — каза Ирана. — Но на това място е било необходимо наистина много дълго време. Като в лагерите на смъртта — Аушвиц и Берген-Белсен. Всички отричат те да имат нещо общо с това, а някои отричат дори съществуването им. Всички се страхували от комунистическото правителство и дори не искали да говорят за Романови.

— Но на това е бил сложен край още през осемдесетте години на двайсети век.

— И тогава местата на смъртта се превърнали в празнични атракции. Когато бях тук преди, в мемориала се извършваха брачни церемонии и щастливите двойки се снимаха пред мемориала.

— Ужасно.

— И аз така си помислих. Опитах се да разбера, но у мен, изглежда, нямаше достатъчно съчувствие. — Усмихна се. — Сега приемам нещата малко по-добре, но това идва с възрастта и опита. — Тръгна към входната врата на хотела. — Ще отида да се погрижа за регистрацията.

Гарет се обърна към Поли, който бе погълнат от работата си с компютъра и не бе помръднал от задната седалка.

— Имаш ли напредък?

Поли вдигна поглед от екрана.

— Да. Имах много време да поработя. Пътуването бе ужасно дълго. Свързах се с езиков сайт на университета в Токио. Разполагат с някои наистина удивителни технологии. Ако в хотела имат принтер, може би ще имам нещо за теб по-късно тази вечер. — Затвори лаптопа и слезе от колата. — Добре, хайде, натовари ме с куфарите. Макар че да караш мъж с моето телосложение на физическа работа си е чисто прахосничество.

— Свиквай. — Гарет му подаде три куфара. — Изследвай нови хоризонти.

— Както кажеш. — Поли звучеше някак разсеяно, докато следваше Дардън в хотела.

— Удивителен е — каза Емили. — Казваш му какво искаш и той веднага, като вълшебник, го изважда от компютъра.

— Чудото, наречено Интернет. — Гарет запали двигателя на колата. — Но наистина е удивителен, а приема това като нещо съвсем естествено.

Похвалата не бе дадена охотно, но показваше колко много се бе променило отношението на Гарет към Поли.

— Може би нямаше да успеем да спасим Ирана, ако не беше той.

— Вярно е.

— И ти помогна в къщата на Бабин?

— Да.

— Аз не можех ли да свърша това, което е направил той?

Гарет кимна.

— Тогава защо, по дяволите, не бях там?

— Вече го обсъдихме.

— Да, както и фактът, че си шовинист и понякога — неблагоразумен. — Погледна към хотела. — И го споменавам за последен път. Но не ти прощавам. Обаче, когато ставаше въпрос за Ирана, се отнесе с мен като с партньор, а не като с парцалена кукла.

— Това, може би, бе най-трудното нещо, което съм правил в живота си.

— Но го направи, а това е единственият начин да не се отделя от теб и да преследвам Стонтън сама — нещо, което искаш да избегнеш на всяка цена. Разбираш ли?