— Гарет ми даде избор. И вината не е твоя. Не е и на Гарет. Макар че и двамата вероятно се самообвинявате. — Гласът й бе неспокоен. — Ще ми направиш огромна услуга, ако се опиташ да не се самообвиняваш. За мен е много трудно да се опитвам да излекувам и двама ви, и себе си едновременно.

— Какво ти стори той?

— Нищо, което да не мога да преживея.

Исках само да взема душ и да измия косата си.

Измъчването на жената обикновено започва с изнасилване, беше казал Стонтън на Емили само преди седмица.

— Не ме гледай така — каза Ирана. — Нямаше да му позволя чрез мен да нарани отново теб. — Сграбчи Емили за раменете. — Чуй ме, ще го кажа само веднъж, а после дори няма да говоря за това. — Гласът й вибрираше от страстна искреност. — Той не нарани ума ми, нито духа ми, нито душата ми. А нищо друго няма значение. Разбираш ли?

Гърлото на Емили бе свито, не можа да проговори веднага.

— Разбирам. — Разбираше, че Ирана вероятно е много по-специална, отколкото бе помислила първоначално. Пристъпи към нея и я взе в прегръдките си. — Но не мога да кажа, че за мен няма значение — каза неспокойно. — Веднъж ми каза, че съм войник. Не можем така лесно да се откажем от ролята си в живота.

Ирана стисна по-силно раменете й за миг.

— Знам. И аз не мога да го направя лесно — прошепна тя.

— Работя по това и напредвам бавно. — Направи крачка назад. — А сега, мисля, е време и двете да се опитаме да поспим. Утре всичко ще бъде по-ясно. Гарет каза, че мога да деля стаята с теб.

Емили кимна.

— Можеш да останеш в нея и сама, ако предпочиташ.

— Не предпочитам. Без вина. Без жертви. — Обърна се и тръгна към вратата. — И ако искаш да ми направиш услуга, можеш да се погрижиш Гарет да разбере и да се примири. Той е склонен винаги да взема вината върху себе си. От години се опитвам да го отърва от комплекса му за вина и в никакъв случай не искам да го засилвам.

Емили си спомни изражението на Гарет, с което бе предложил чашката кафе на Ирана в кухнята.

— Той знае, Ирана.

Ирана кимна.

— Не бях… себе си, когато той влезе в склада. Беше много трудно и за него, защото го е грижа за мен. Затова трябва да помогнеш на всички ни да го преживеем.

— Ще направя всичко, на което съм способна. — Беше готова на всичко, за да направи ситуацията по-лесна за Ирана. Господ знаеше, че Ирана също се старае на тях да им бъде по-лесно. — Без вина. И без обвинения.

С изключение на Стонтън.

Да гориш в ада, Стонтън.



Ирана все още спеше, когато Емили изпълзя от леглото в седем часа на следващата сутрин. Радваше се, че Ирана най-после, преди няколко часа, бе заспала. Тя бе лежала, свита на кълбо и смълчана, през по-голямата част от вечерта, но Емили бе доловила напрежението й. Много й се искаше да протегне ръка и да я докосне, но бе по-загрижена да й осигури лично пространство.

Гарет седеше до масата, а пред него лежаха разтворени няколко страници. Вдигна поглед, когато тя влезе в стаята.

— Има кафе на печката.

— Ти какво правиш?

— Каза ми да преведа книгата на Зелов. И аз се подчинявам.

Тя отиде до печката и си наля чашка кафе.

— Струва ми се, че оттогава е минало много време.

Той кимна.

— Поне десетилетие. Много неща се случиха.

Грозота. Кръв. Болка.

Той отново посвети вниманието си на книгата на Зелов.

— Но все още, ако искаме да продължим напред, трябва да се заемем с превода. А и ти искаше да я прочетеш.

— Цяла нощ ли работи?

— Да. И бездруго нямаше да мога да заспя.

— Аз също не прекарах страхотна нощ. — Облегна се на плота. — Но обещах нещо на Ирана и ще трябва да спазя обещанието си. — Направи пауза. — И ти също да спазиш твоето.

Гарет вдигна поглед.

— Даваш обещания от мое име?

— Само този път. Не ме вини. Ирана не иска нито един от двама ни да изпитва чувство за вина.

Той затвори очи.

— Не мога да спазвам обещания, дадени от теб, Емили. Права беше, не трябваше да я водя тук.

— Ще го спазиш. Или поне ще я накараш да мисли, че си го спазил. И по-добре да свършиш добра работа. Не искам това да стане за нея по-лошо, отколкото вече е. Тя е невероятно силна, но е наранена. Ако, всеки път, когато ни погледне, вижда, че помним, спомените ще се върнат при нея. Това няма да се случи. Няма да го позволя.

Той отвори широко очи и Емили видя в тях сълзи.

— Не, това няма да се случи. Мислех си, че може би е по-добре тя да се върне на остров Микала за известно време. Дардън може да отиде с нея, за да се погрижи за безопасността й.

— Страхотно. Но дали тя ще пожелае? — Идеята Ирана да е далеч от този дяволски хаос бе истинско облекчение. Отпи от кафето. — Може би ще успеем да я убедим. — Хвърли поглед на страниците. — Докъде стигна?

— Не съм напреднал много. Върви бавно. Вероятно ще оставя на Поли да я довърши. Той може да се опита да проникне в някой от сайтовете на руски език и да види какво ще намери.

— В такъв случай, защо не се опиташ да подремнеш? Изглеждаш изтощен.

Той се усмихна леко.

— Да не би да се тревожиш за мен, Емили? Не се тревожеше, когато ми възложи да преведа книгата.

— Бях ядосана. И вероятно все още съм ядосана. — Но възмущението и гневът й се струваха далечни и странно безсмислени сега. — О, просто си легни.

Той поклати глава.

— Ще довърша този абзац, след това ще събудя Поли и ще се обадя на Дардън да дойде. Трябва да изчезнем оттук.

— Защо? Не сме ли в безопасност?

— Не знам. Сменям мястото си на всеки няколко дни. Просто за да съм сигурен.

— Прострелях Стонтън. Раната не беше фатална, но ще му е необходимо време, за да се възстанови.

— Въпреки това ще се преместим. Няма да приема рискове. Веднага щом Ирана се събуди, ще решим дали е необходимо да я качим на самолет за остров Микала…

— Ирана вече е станала. — Ирана влезе в стаята и тръгна към банята. — Ще се измия и облека. И Емили ще излезе на разходка с мен. Да, Емили?

Емили кимна.

— Тук обаче не е като на твоя остров. Ширят се голи поля.

— В това също има красота. — Ирана спря на прага на банята и заговори на Гарет. — И няма да ме качите на самолет, така че прави плановете си според това решение.

Ирана и Емили бяха до вратата след двайсет минути.



Гарет вдигна поглед от страниците пред себе си.

— Не мога ли да те разубедя да не оставаш тук, Ирана?

— Не, Гарет — усмихна му се тя. Тази усмивка бе просто сянка на предишната, но пак бе лъчезарна. — Ще остана тук, с приятелите си. Точно в този момент няма да съм щастлива на остров Микала.

Гарет кимна.

— Както искаш.

Ирана не проговори веднага, когато двете с Емили излязоха навън.

— Той е много… толерантен. — И изведнъж се засмя тихо. — Сигурно си била строга с него.

Господи, колко щастлива бе да чуе смеха на Ирана.

— Поговорихме. — Поклати глава. — Макар аз също да се надявах, че ще заминеш.

— Знам. — Гледаше право пред себе си. — Щеше да е хубаво да се прибера у дома за известно време. Но не е правилно и няма да ми се отрази добре. Не и сега. Снощи мислих по този въпрос. И се молих. — Поклати глава. — А отговорът бе все един и същ. — Погледна Емили с лек намек за дяволитост. — Сега и ти трябва да кажеш: „Както искаш, Ирана.“

— Няма начин.

— Това бих искала да чуя. — Усмивката й изчезна. — Не изпитвай тъга заради мен. Ще се излекувам, Емили. Раните ми заздравяват с всяка минута. И с всеки час ставам все по-силна.

— Като се има предвид какъв е характерът ти, не съм изненадана. — Поколеба се, после каза, макар и малко тромаво:

— Аз… грижа ме е за теб, Ирана. Не, предполагам, че те обичам. Винаги съм се страхувала да имам приятели, защото пътувам непрекъснато и трябва да ги изоставям за дълги периоди от време, а от това боли. С Джоел бяхме приятели, защото работехме и пътувахме заедно. — Поклати глава. — Мисля, че знаеш как се чувствам, но вчера се проклинах, защото подобни думи излизат трудно от устата ми. Ти си моя приятелка и моя сестра и благодаря на Бога, че Гарет пресече пътищата ни. — Прочисти гърлото си. — Макар че ти причиних много проблеми. — Вдигна ръка. — Съжалявам. Без вина. И без обвинения.

— Точно така. Когато обичаш някого, той не може да ти причини проблеми, Емили. Мисля, че Бог е имал причина да ни събере. Или може би е искал да ни утеши и защити — така, както правят приятелите. И тази причина е достатъчна. — Ирана извърна поглед от нея. Бяха стигнали средата на полето. Тя пъхна ръце в джобовете на якето и загледа сивите облаци, надвиснали над равното голо поле. — Да, тази земя притежава мрачно великолепие. Човек може да усети дори бурите, които вече са преминали. Остров Микала е много стар, но там не се усеща такова безпокойство и смут. Там е много спокойно.

Ирана очевидно искаше да сменят личните теми с по-неутрални. Емили реши, че е съгласна.