Тя замръзна. Трябваше да блокира онази част на съзнанието, която засилваше паниката й.

— Каква работа?

— Отчасти нещо като онова, което вършат чистачите. И отчасти дългосрочна застраховка. — Мълчеше. — Вярвам, че си добро момиче. Не виждам нито следа от Гарет или някой от приятелите му. А сега, слез от колата, остави пистолета на земята, който съм сигурен, че носиш, и тръгни към сградата.

— Няма да сляза от колата.

— В такъв случай, ще се обадя на Фасров и ще му кажа да убие сестра Ирана. След това ще пусна няколко куршума в гумите ти и после ще видим.

Тя погледна часовника си. Беше 23:12.

— Не искам да убивам приятелката ти — каза Стонтън. — Ще е много по-забавно, ако успея да запазя живота й… поне известно време.

— Както направи с Джоел.

— Да, точно както направих с Джоел Леви.

— Казах ти, че няма да позволя…

— Изборът е твой. Ще я убия сега или ще приемеш възможността да я освободиш по-късно.

Беше 23:13.

— Ще затворя и ще се обадя на Фасров сега — каза Стонтън.

— Не се обаждай. Ще сляза от колата.

— Много добре. Казах ти, че тази твоя слабост ще те побеждава всеки път.

Тя слезе от колата.

— Оставям оръжието си. — Пусна „Глок“-а на земята. — Ще тръгна към теб. Къде си?

— Вътре в сградата. Ще те посрещна.

Не му позволявай да излезе от сградата.

— Не — побърза да каже тя. — Идвам.

— Но защо…

— Затварям вече. — Емили прекъсна разговора и тръгна към сградата.

Единайсет и петнайсет, беше казал Гарет. Две позвънявания.

Но беше едва 23:14, а тя вече бе слязла от колата и се бореше, за да не позволи на Стонтън да излезе от сградата.

Къде си, Гарет, по дяволите?



23:14

Склад в Саквар

Само един човек охрана и той стоеше пред платформата за товарене.

Гарет прекоси тихо платформата.

Един метър.

Два метра.

Три.

Сега!

Ръката му обви врата на мъжа откъм гърба. Дръпна силно, изкриви го и го счупи.

— Дардън. — Тръгна към тежката метална врата. — Докарай колата.

Затича по коридора. Беше 23:15. Инфрачервеният детектор показваше, че има човек в далечния край на склада. Молеше се да е Ирана. Молеше се да е жива. Не можеше да се обади на Емили, ако не беше сигурен.

Вратата бе заключена. По дяволите, трябваше да вземе ключа от охраната.

Прицели се в ключалката.

— Ирана, отдръпни се.

Не последва отговор.

Стреля в ключалката. И отвори рязко вратата.

— Ирана?



Мобилният телефон в джоба на Емили звънна. Веднъж. Два пъти.

Две позвънявания. Най-после.

Чу гласа на Стонтън от вътрешността на сградата.

— Какво точно…

Натисна бутона на кутията за дистанционното управление.

Стонтън стоеше в рамката на вратата, когато сградата бе вдигната във въздуха.

Емили тичаше обратно към оръжието си, но ударната вълна я повдигна и захвърли на земята.

— Кучка! — изруга Стонтън и се опита да стане. — Курва.

Край ухото на Емили прелетя куршум. Тя успя да пропълзи последните няколко метра и да стигне до пистолета си. Грабна го и се търкулна зад колата.

— Нали обичаш експлозивите, Стонтън. — Прицели се внимателно. — Вдигна във въздуха болницата на Ирана. Взриви самолета й. Гарет мислеше, че ще е добре да дойде лично да ти върне услугата.

— Ще я убия. Предупредих те, Емили. — Опитваше се да извади телефона си. — Ти подписа смъртната й присъда… — Извика, когато куршумът се заби в рамото му.

По дяволите, целеше се в гърдите му. Ако не бе помръднал, за да извади телефона си, щеше да е мъртъв и всичко щеше да е приключило. Прицели се отново.

Но Стонтън вече се бе изправил на крака и заобикаляше тичешком горящата сграда. От раната в рамото му течеше кръв. След миг тя чу запалването на автомобилен двигател.

— Не!

Канеше се да се изправи, когато видя волвото на Стонтън да се стрелва иззад сградата.

Към нея ли идваше?

Не, мина покрай нея и продължи по пътя.

Стреляй в гумите му. Прицели се.

Обаче той караше на зигзаг.

И в следващия миг беше вън от обсега й.

Обзе я дълбоко разочарование — толкова силно, че сякаш щеше да я разкъса. Беше се провалила. Той беше още жив. Кървеше обилно, но щеше да живее.

Все още виждаше червената светлина на стоповете му.

Обзета от отчаяние, осъзна, че сега всичко щеше да започне отначало. Стонтън бе някъде там. Трябваше да го открие и да го убие, преди да е успял да нарани някого.

Не бе приключило.



Кучка. Кучка. Кучка.

Стонтън усещаше как кръвта се стича по ръката му, докато натискаше педала на газта.

Едва не ме уби, помисли си удивено той. Беше се опитала да го вдигне във въздуха заедно със сградата, а после беше стреляла по него. И все още можеше да умре, ако не спре кръвта. Щеше да се погрижи за кучката, ако не бе осъзнал, че не може да поеме риска да умре от загуба на кръв.

Щеше да отбие от пътя, да открие лекар в някой от близките градове и да му плати да извади куршума.

И тогава ще бъда готов за теб, Емили.



Емили влезе в колата и набра номера на Гарет.

— Две позвънявания. Кажи ми, че не е било грешка. Ирана в безопасност ли е?

— Да.

Обзе я огромно облекчение.

— Слава Богу.

— Ти как си? Взриви ли онова копеле? Изпрати ли го в ада?

— Не. Не мина така, както се надяваше ти. Вдигнах сградата във въздуха, но той не беше вътре. Успях само да го раня.

— Но си добре?

— Да. Раната му кървеше обилно, но успя да потегли с колата си. Мислех, че имаме шанс да сложим край, Гарет. Уцелих го само в рамото, защото мръдна в последната секунда. И сега ще трябва да започнем всичко отначало.

— Не, имаме напредък. Просто трябва да продължим. Връщам се в къщата с Ирана и Дардън. Ще се срещнем там. — И затвори.



Гарет бе вече в къщата, когато Емили спря колата в двора. Тя скочи на земята и изтича вътре.

— Ирана!

— Тя е тук. — Гарет, застанал пред печката, се обърна към нея. — В банята е. Каза да ти предам, че ще излезе след няколко минути. — Напълни й чашка кафе. — Копелето не й е дало храна цял ден. Попитах я дали не иска да хапне нещо, но тя каза, че иска само кафе.

— Не е ли наранена?

— Каза, че не е.

— Дардън добре ли е?

— Да. Изпратих Поли да си легне, а Дардън — да пази.

Гарет не я поглеждаше.

— Какво има? Сигурен ли си, че Ирана не е наранена?

— Така каза тя. — Все още не откъсваше поглед от кафето. — Но бе много тиха по време на пътуването дотук.

— Тиха? — Стомахът на Емили се сви, погледът й се стрелна към вратата на банята. — Какво означава това, според теб? Мили Боже, дано…

— Уплаши я, Гарет. — Вратата се отвори и Ирана излезе от банята, подсушавайки мократа си коса с хавлия. — Не биваше да го правиш. — Преметна мократа хавлия през облегалката на стола. — И без това не е прекарала приятно вечерта.

Погледът на Емили обхождаше лицето на Ирана.

— Ирана…?

— Ето го и кафето ти. — Гарет подаде чашката на Ирана. Гласът му бе дрезгав. Емили вдигна поглед към лицето му и бе шокирана да види изписаната на него болка.

Ирана поклати глава.

— Всъщност не ми се пие сега. Просто знаех, че ще се почувстваш по-добре, ако можеш да направиш нещо за мен. Исках само да взема душ и да си измия косата. Вече съм добре. — Обърна се към Емили. — Хайде, Емили, да излезем да подишаме малко чист въздух. Надявам се, нямаш нищо против, че взех назаем някои от дрехите и едно от якетата ти. Изглежда, че не мога да се стопля.

— Аз поканен ли съм? — запита Гарет.

— Не. — Ирана тръгна към вратата. — Ще говоря с теб по-късно. Емили има нужда от мен сега.

— Какво искаш да кажеш с това, че имам нужда от теб? — запита Емили, след като затвори вратата зад тях и последва Ирана в двора. — А ти? Ти от какво имаш нужда, Ирана? — Погледът й, търсещ, обхождаше лицето на другата жена. Ирана бе полуизвърната от нея. Лицето й изглеждаше бледо и напрегнато на светлината на крушката над вратата. — Той наранили те?

— Това няма значение, Емили. Всичко свърши. Скоро ще бъде само далечен спомен.

— О, Господи, наранил те е — каза тя и се сгърчи като от физически удар. — Как?

Ирана се обърна и я погледна.

— Помолих те да излезеш тук, защото знаех, че това ще е лошо за теб. Исках да свърши възможно най-бързо и за двете ни.

— Гарет не биваше да те моли да идваш тук. Вината е моя. Мисля, че го направи, защото искаше да ме…