— Ако питаш него, изтеклото време е колкото да мигнеш. Отсега нататък ще му вярвам, когато твърди, че е Супермен. — Тръгна към къщата. — Хайде, влез вътре. Искам да погледнеш екрана, преди Поли да е свършил.

Поли вдигна раздразнено поглед.

— Тази работа не е така лесна, Гарет. Не мога да остана в сателита дълго време. Още минута.

— Тихо. Тя трябва да види това. — Побутна Емили напред и постави длани на раменете й. — Погледни монитора.

Нямаше кой знае какво да се види. Снимка отгоре на сгради и обграждащото ги поле.

— Увеличи образа, Поли — каза Гарет.

Снимката се стесни и земята сякаш се повдигна.

И се видя тъмносиньо волво, спряно пред една от сградите.

— Отговоря на описанието и номерът е същият — каза Гарет. — Открихме го, Емили.

Облекчението бе така силно, че главата й се замая.

— Знаем ли къде е?

— Склад в град Саквар. На около шейсет мили на североизток.

— А ако е изоставил колата?

— Възможно е. Но волвото е спряно извън шосето и е скрито от сградите. Струва ми се по-вероятно Стонтън все още да го използва.

— Това е. Получихте каквото ви е необходимо и аз изчезвам. — Пръстите на Поли летяха по клавишите. — И дяволски се надявам да не съм оставил доказателства.

Емили се обърна към Гарет.

— Имаш адреса. Можем ли вече да тръгваме?

Той кимна.

— Много внимателно. Ако Стонтън е с нея, може да я убие.

Тя се обърна рязко и тръгна към вратата.

— Ще внимаваме. Но трябва бързо да я освободим. Мили Боже, не бях сигурна дали Поли ще успее.

— Казах ти, че имам необходимите способности — каза Поли. — И че не само съм умен, но и ефективен.

Тя му се усмихна лъчезарно над рамото си.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, Поли.

Той й отговори също с усмивка.

— Тъй като, изглежда, се справих със задачата без опасност за живота и свободата си, няма защо.

— Не се вълнувай толкова, Емили — каза Гарет. — Успяхме само да разберем къде е Ирана. Все още не сме я освободили.

Усмивката на Емили се стопи.

— Тя е жива, Гарет. Знам го. Няма да я убие, тя му е нужна. Трябва само да я измъкнем. — Говореше така, сякаш всичко бе много просто. — Добре, де, не е толкова лесно, но поне имаме надежда.

— Да, имаме надежда. — Тръгна към вратата. — Ще направим като Поли. Ще последваме надеждата с възможно най-голяма ефективност. Да отидем да видим…

Гарет замълча, тъй като звънна мобилният телефон на Емили.

Тя замръзна и бръкна в джоба на якето си.

Трябваше да е Стонтън. Трябваше да е обаждането, което чакаше през по-голямата част от деня.

И Гарет го знаеше. Издаваше го изражението му.

Тя натисна бутона и включи високоговорителя. И си пое дълбоко дъх.

— Беше ти необходимо много време, Стонтън. Очаквах да те чуя много по-рано.

— Бях зает. И исках да ти дам време да премислиш всички възможности.

— Премислих ги. Жива ли е Ирана?

— Да. Искаш ли да говориш с нея?

— Разбира се, че искам.

Стонтън се отдалечи, после се върна.

— Кучката не иска да разговаря с теб. Струва ми се, иска да мислите, че съм я убил и няма причина да преговаряме. — Тонът му бе остър. — Намирам я за особено досадна. Нямам търпение да се отърва от нея и да получа теб.

Ръката й стисна здраво телефона.

— Само не я наранявай.

— Това зависи изцяло от теб. Струва ми се, разбираш, че няма да я убия, докато е разменната ми монета.

— Да, няма да го направиш. Кажи ми условията си.

— Има изоставена сграда с червен покрив на около четирийсет километра от Москва, встрани от шосе М-10. Ще се срещнем там. Трябва да дойдеш сама и ще те заведа при сладката сестра Ирана. Имам много силен инфрачервен бинокъл. От покрива на онази сграда ще мога да оглеждам околността на километри. Ако видя и следа от Гарет или някой от приятелите му, ще се обадя на онзи, който я пази, и ще му кожа да я убие.

— Не. Ще я вземеш със себе си. Ще я освободиш и ще я изчакаме да се отдалечи.

— Искаш много. Аз командвам тук, Емили.

— Да направим компромис. Ще спра пред сградата, но няма да сляза от колата. Като ме видиш, ще кажеш на охраната й да я освободи. Тя ще ми се обади и тогава ще се предем.

Той не отговори веднага.

— Иска ми се да ви имам и двете. Бях много доволен от реакцията ти на страданията на Леви.

— Знам. Няма да говорим за това, Стонтън. Освободи я.

Отново мълчание.

— Много добре. Нека да е, както искаш. Четири часа, Емили. Което ще рече около единайсет довечера. — И затвори.

Единайсет довечера.

Емили се обърна към Гарет.

— Изглежда, отново трябва да чакаме.

— Няма да се срещнеш с него. — Той бе категоричен.

— Да ме вземат дяволите, ако не го направя! — Гледаше го право в очите. — Няма начин да ми попречиш да отида. Това не е Бабин. А Ирана. Така ще го накарам да се отдалечи от склада и вие ще изненадате онези, които пазят Ирана. Каза, че по-скоро ще я убие, отколкото да я освободи, ако ги изненадаме. Аз също мисля така. И не мисля, че ще живее още дълго, след като отново съм в ръцете му. — Навлажни устни. — Трябва да я освободите, преди това да се е случило. Няма да сляза от колата, а ти ще измислиш начин да запазиш живота ми. Той обаче не трябва да знае, че си наблизо. Не искам Ирана да е в опасност.

— Имаш ли някакви предложения как, по дяволите, ще успеем да направим това?

— Ти ще измислиш. — Обърна се. — Поли успяваше да работи според случая. Ти си опитен в тези неща. Използвай опита си.

— О, ще го направя. Но опитът не означава нищо, когато е замесен човек, когото обичаш. Става въпрос за Ирана. — Направи пауза. — И за теб. — Завъртя се на пети. — Знам, че ще имаш голяма роля в следващите събития, и това ме убива. Но ще направя като нашия приятел Поли и ще намеря начин да свърша работата. — Добави мрачно: — И се надявам, че това няма да те убие.



22:55

— Готова ли си? — запита Гарет, когато Емили седна зад кормилото.

Не беше готова. Страхуваше се и леко й се гадеше.

— Разбира се. Добре съм.

— Ще бъда в склада в Саквар преди единайсет и трябва да успея да изведа Ирана до единайсет и петнайсет. Говори непрекъснато със Стонтън, за да не се обади да провери състоянието й преди това.

— Няма да е трудно. Стонтън обича да говори. — Спомни си всички часове, които бяха прекарали заедно… Как той й се присмиваше, как я разпитваше.

— Не слизай от колата — каза Гарет. — И не му позволявай да излиза от сградата. — Подаде й черната кутийка, която й бе показал по-рано. — След като освободя Ирана, ще ти звънна два пъти на мобилния телефон.

— Вече ми го каза. Единайсет и петнайсет, две позвънявания. — Запали двигателя. — И да не слизам от колата.

— Да, предполагам, че се повтарям. — Отстъпи назад. — Но… Внимавай.

— И ти внимавай — каза тя. — И се грижи за Ирана.

Тя погледна в страничното огледало и го видя, застанал там и стиснал длани в юмруци. Потегли и излезе от двора на къщата.

Тогава той се завъртя рязко на пети и тръгна към БМВ-то, до което го чакаше Дардън.



23:02

Емили не можеше да каже дали покривът на сградата е червен или не. Изглеждаше ръждив на лунната светлина. Но Гарет й бе казал, че сградата е тази, и тя трябваше да му вярва. Намали скоростта до такава степен, че колата запълзя, след това спря на малко разстояние от сградата.

Дланите й, стиснали здраво кормилото, бяха мокри от пот. Сърцето й биеше бързо и тежко.

Той беше там. Вероятно я наблюдаваше през мощния инфрачервен бинокъл, за който й бе споменал. Трябваше да внимава лицето й да остане безстрастно. Да не му позволи да види какъв ефект има върху нея.

Телефонът й звънна.

— Боже, Боже, пристигаш точно навреме — каза Стонтън. — Май си леко нетърпелива, моя Емили?

— Не съм твоята Емили. Дай заповед да освободят Ирана.

— Веднага. Още оглеждам района, за да съм сигурен, че не водиш нежелани посетители със себе си.

— Ти знаеш най-добре. Аз не бих рискувала.

— Да, много си загрижена за приятелката си. Тази е най-голямата ти слабост, Емили. Винаги ще те побеждавам, защото нямам никакви слабости.

— Добре знам, че не даваш пукната пара за никого. Доказваш го отново и отново. Пусни я, Стонтън.

— Слез от колата и ела при мен.

Не слизай от колата.

Погледна часовника си. Беше 23:05. Продължавай да говориш.

— Няма да рискувам живота си, ако не съм сигурна, че си струва. Кой я пази? Борг?

— Не. Борг е зает с друга работа за мен в Париж. Трябваше да натоваря с това един от местните. Фасров е смъртоносен, но не и наполовина така талантлив като Борг. Той много ми липсва този следобед.