Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

Поли кимна.

— И изчаках самолетът да излети. Но мисля, че Бабин би тръгнал и доброволно. Беше много нервен. Умееш да сплашваш, Гарет. Мога и аз да се науча или това е природен талант?

— Не би искал да изхабиш времето, необходимо за научаването на това изкуство. Придържай се към собствените си таланти.

— Искам да разширя хоризонта си. Снощи ти ми показа цял един нов свят.

— Искаш да разшириш хоризонта си? Тогава седни пред компютъра. Имам проблем, който ще се окаже задоволително предизвикателство за теб.

— Не такова предизвикателство… — Млъкна и започна да изучава изражението на Гарет. — Много си сериозен, мрачен дори. Нещо не е, както трябва.

— Колко си чувствителен — каза Гарет. — И наблюдателен. Да, нещо ужасно се обърка.

— И искаш от мен да вляза в ролята на Супермен и отново да направя света прекрасно място за теб — каза Поли. — Можеш ли да ми кажеш как да го направя?

— Имаме марката и модела на автомобила. И дори номера му. Просто не знаем с точност къде се намира.

— Защо не се обадите на руската пътна полиция?

— Не.

— Страхувах се, че ще ми отговориш така. Какво трябва да направя?

— Да измамиш някой от военните сателити, които са все още фокусирани върху Русия, да увеличиш района и да откриеш автомобила.

— Не, по дяволите.

Гарет не реагира — все едно че нищо не бе казал.

— Трябва да го направиш бързо и без възможност да те проследят. Не можем да си позволим над нас да се спуснат с парашути Специалните части и да ни отведат.

— Невъзможно.

— Не и за Супермен.

— Ако ме хванат, не само ще ме хвърлят в затвора до края на живота ми, но вероятно ще трябва да работя като роб на компютъра за правителството. Тази съдба е по-лоша от смъртта.

— Можеш ли да го направиш?

Поли не отговори веднага, после неохотно каза:

— Да, има няколко сателита, поставени през осемдесетте години на двайсети век, които не разполагат с модерна защита. Поиграл съм си вече малко с тях. Но няма да го направя.

— Кажи цената си. Искаш ли да се пенсионираш и да живееш като цар? Няма проблем.

Поли поклати глава.

— Прекалено е опасно, Гарет.

— Моля те, Поли. — На прага стоеше Емили. — Приятелката ми Ирана ще пострада — каза неспокойно. — Трябва да я намерим.

Поли я изгледа с тревога, но и с раздразнение.

— Не мога да го направя, Емили. Ще бъде дяволски трудно. Не си струва…

— Той ще я нарани ужасно, Поли.

А Емили изпитва болка в момента, помисли си Гарет. Беше почти толкова бледа и уязвима, колкото и в нощта, в която Гарет я бе изтръгнал от лапите на Стонтън. Отчаяно искаше да протегне ръка към нея, да й помогне, да я утеши. Очевидно реакцията на Поли бе същата.

— О, по дяволите! — Слезе от колата. — Дай ми информацията, която имаш, Гарет. С колко време разполагам?

— Възможно най-малко. Емили е права, ситуацията е отвратителна.

— На живот и смърт? Не обичам да поемам такъв вид отговорност. — Тръгна към вратата. — Няма да е трудно да се намери сателит, който да свърши работа, но ще трябва да вляза и изляза бързо. Имате ли поне най-обща представа къде се намира колата?

Гарет поклати глава.

— Може би на стотина мили в която и да е посока от Москва.

— Страхотно.

— Благодаря ти, Поли — каза Емили.

— Ще ми благодарите, когато открия проклетата кола — добави Поли мрачно. Или след като ме вкарат в затвора. — И влезе в къщата.

— Ще успее ли? — Емили запита Гарет.

— Да.

— А навреме ли?

— Може би. Няма да те лъжа. Ще бъде трудно. — Обърна се към Дардън. — Влез и му дай подробно описание на колата.

Дардън кимна.

— По дяволите, дори ще му приготвям кафето.

Емили седна на стъпалата и обгърна коленете си с ръце. Гарет виждаше колко е напрегната. Напрежението се съдържаше във всеки мускул на горната половина на тялото й. И отново му се прииска да направи всичко възможно да я успокои. Обаче тя нямаше да приеме утеха. Не сега и не от него. Единствената утеха и за нея, и за него, бе по-бързо да изтръгне Ирана от лапите на онова копеле.

— Ще те уведомя веднага, щом Поли постигне някакъв напредък.

Тя кимна.

— Моля те. Аз няма да вляза вътре. Не искам да го безпокоя.

— Няма да го безпокоиш.

— Не мога да поема такъв риск.

— Ще ти донеса яке. Студено е.

— Не ми е студено. Просто ще чакам тук.

Чакане. Той осъзна, че тя не чака само резултатите от дейността на Поли. А също така и обаждане от Стонтън.

Надяваше се само Поли да постигне успех, преди Стонтън да се е обадил.

— Много си умна, сестро Ирана — каза Стонтън и блъсна Ирана в малката стаичка в единия край на склада. — Винаги оценявам гостите, които ми създават толкова малко проблеми.

— Не съм сестра — каза Ирана. — Отдавна се отказах от правото да бъда наричана така. — Сведе поглед към въжетата, които стягаха китките й. — И ще бъде глупаво да се опитвам да избягам, освен ако нямам шансове да успея.

— Точно така — усмихна се той. — Но очаквах… страх. Емили се страхуваше. Бореше се със страха като тигър, но той пак бе там.

— Иска се повече смелост да се бориш, ако се страхуваш. Емили е много смела.

Усмивката му изчезна.

— Но не и ти. Ти си безпомощна, но не виждам… Не мисля, че те харесвам, сестро Ирана.

Тя го гледаше спокойно.

— Виждам. Но това не ме безпокои.

— Мисля, че е необходимо доста повече, за да извика безпокойство у теб — каза той тихо. — Какво предизвикателство.

— Защо искаш да извикаш тревога у мен? Аз не съм важна за теб. Не става въпрос за мен, нали? А за Емили.

— Не искам да те лиша от твоя дял от вниманието. Все пак, ти си жената, която ще ми даде онова, което искам.

— Защо не оставиш Емили на мира? Тя нищо не знае. Щеше да ми каже, ако знаеше.

— Не непременно. Може би не харесва религиозните хора, стремящи се винаги да правят добро, повече от мен, сестро Ирана.

Погледът й бе лишен от всякакво чувство.

— Няма ли да ми отговориш? Да се защитиш?

— Не. Питам се само защо си предубеден към хората на мярата? Да не би да си пострадал от тях?

Те не могат да ме наранят. Нямам нищо общо с никого от вас.

Виждам.

— Нищо не виждаш. — Изруга и протегна ръка към телефона. — Аз съм този, който наранява хората. И който заповядва.

Тя се напрегна.

— На Емили ли се обаждаш?

— О, това те развълнува — усмихна се злобно той. — Още не. Искам да се тревожи още известно време. — Набра номера. — Не, обаждам се на стария си приятел Борг. Точно Борг уреди пристигането ти тук, при мен. Планираше да те убие в Мароко, но след като Гарет ти се обади, трябваше да се нагоди към ситуацията. Отиде на летището преди теб и постави експлозив в самолета, след това поговори с пилота. Получи се, гали?

— Нима се обаждаш, за да го поздравиш?

— Не, хрумна ми, че може би трябва да сменим подхода. Ще използвам Борг за идеи. — Заговори в телефона. — Да, тук всичко първи чудесно, Борг. Обаждам се просто да проверя дали е все още в Париж. Това е добре. Да, давай. Очаквам с нетърпение да те чуя. — Затвори и погледна Ирана. — Виждаш ли аз съм този, който контролира нещата. Аз дърпам въжетата. Аз давам заповедите. Ако бях заповядал на Борг да те убие в Мароко, щеше да го направи. Аз го притежавам.

— Бедният човек. Сигурно истински се измъчва.

Стонтън стисна устни.

— А ти си глупава кучка. Не виждаш нищо друго, освен онова, което искаш да видиш. — Пое си дълбоко дъх, после се усмихна лъчезарно. — Но има начини да ти отворя очите. И очаквам с нетърпение да ти ги демонстрирам всичките, сестро Ирана.

— Мили Боже, Поли! — прошепна Гарет, без да откъсва поглед от екрана на компютъра. Той бе запълнен с фигури и уравнения които непрекъснато се променяха, докато пръстите на Поли танцуваха по клавиатурата. — Толкова близо ли е, колкото си мисля? — прошепна той на Дардън. — Минаха само шест или седем часа.

— Ти му каза да бърза — каза Дардън. — И той бърза, но се налага да построи защитни стени, за да не види някой друг какво правим. Вероятно вече всяка минута ще проникне.

— Никога не е достатъчно бързо. Пароли? Няма как… А ти имаше ли проблеми да намериш оръжията, които са ни необходими?

— В Москва? Тук съществува черен пазар, на който можеш да намериш всичко. Бях готов още преди часове.

— Добре. — Гарет се облегна на стената и кръстоса ръце на гърди, все така втренчил поглед в компютърния екран. — Хайде, Поли…