— Артефактите не са в безопасност в музеите. Ако бяха, нямаше да имам работа.

— Този музей е различен. Народен музей е. Изложбата била символ на работническата революция. Само няколко инструмента, но красиво подредени, а над тях се развявало знамето на Съветския съюз с чука и сърпа. Десетилетия наред се е смятало за измяна, дори да се наруши хармонията на експоната. Бабин каза, че Джослин вярвал в целостта на изложбата, в противен случай нямало да плати въпросната тлъста сума за книгата и амулетите. Нито да му даде правомощия да наеме Стонтън да се втурне в преследване на чука, когато разбрали, че сбирката е дадена назаем на музей в Афганистан. Казал на Бабин да пази амулетите в сейфа в офиса си. Не искал да бъдат негово притежание, тъй като били крадени исторически артефакти. — Потупа джоба на сакото си. — А сега са у нас. Така стават три.

— Различни ли са от онзи, който взехме от къщата на Немид?

— Дребни разлики в напластяването на златото около рисунката.

— Но взел ли е Джослин „Книга за живите“?

Той кимна.

— Джослин има една книга.

— Една?

— Бабин е мошеник. Мислиш ли, че не е направил фотокопие на книгата за себе си, преди да се изплъзне от ръцете му? — Бръкна в джоба на сакото си. — Между другото, каза, че има карта от 1913 година, пъхната в книгата, която е дал на Джослин. Направил е фотокопие и на картата. Което означава, че картата на Немид най-вероятно е много добре изработен фалшификат. Бабин бил разочарован от по-голямата част от съдържанието на книгата. Интересувало го единствено съкровището, скрито в дръжката на чука. Вероятно се е канел да направи двоен удар, но когато открил, че музейната сбирка е изпратена в Афганистан, разбрал, че това вече не е по силите му. — Извади подвързано на ръка томче. — Но държал фотокопието в офиса си за всеки случай. И ние се отбихме там и го взехме, преди да го изпратим на летището.

Тя протегна ръка и взе томчето.

— На руски е.

— Да, ще трябва да се довериш на превода ми. — Той я погледна над ръба на чашата. — Ако можеш.

— Мисля, че мога да ти имам доверие за някои неща — каза тя студено. — Но чукът не беше при другите инструменти в онзи музей в Афганистан. Значи е някъде другаде, нали?

— Така изглежда.

— И какъв беше амулетът, който намерихме в къщата на Немид?

— Подкуп. Бабин каза, че го е дал на Стонтън, за да е сигурен, че ще получи възможно най-скоро чука. След боевете там, първи в страната щяха да влязат ООН. Затова Немид изпратил вашия екип. Осигурил е възможност на Стонтън да нападне и ограби камиона.

Кръвта, която се стичаше изпод преобърнатия камион.

— И амулетът със снимката на Распутин е бил подкупът — тоест, парите, платени на Немид? Защо? Какво представлява той?

Гарет сви рамене.

— С Бабин прегледахме само основните факти. Вероятно Стонтън го е убедил, че има някаква стойност. Може би е имал за цел да укрепи партньорството им. Може би, след като прочетем книгата, ще знаем повече.

— Искам отново да видя амулета.

— В куфара ми е. Ще ти го донеса. — Изправи се и отиде до разтегателния диван. Върна се след минута и й подаде кутийката. — Нещо друго?

— Можеш да се заемеш с превода на книгата на Михаил Зелов и да се постараеш да стане два пъти по-бързо. — Отвори кутийката и загледа амулета. — С това са платени пролятата кръв и нещастието… Погледни го. Тези изгарящи очи. Прилича на светец, за какъвто се е представял. Светецът, създаден от Зелов. — Погледът й се спря на думите под амулета. — Сигурен ли си, че това е благословия?

Той кимна.

— Проверих за тайни местенца и други надписи. Нищо. Проверих и картата. Няма надписи с невидимо мастило, нито нещо подобно. Макар че, ако е копие, вероятно няма да има белези, които да го издават като такова. Което не означава, че при по-модерни и щателни тестове нещо няма да изникне. Трябва обаче да помним, че амулетът е изработен в началото на двайсети век.

Затвори отново кутийката.

— Каза ли ти Бабин какво се предполага, че е скрито в дръжката на чука?

— О, да. — Усмихна се леко. — Истинско съкровище. Не бижутата на Анастасия или пък любимите перли на царицата. А точни указания за намирането на съкровището, което царят изпратил вън от страната, в случай че на царското семейство се наложи да бяга по време или след революцията.

— Направи пауза. — Милиарди, Емили. Милиарди.

— Но това не му е помогнало, нали? Цялото му семейство било изклано.

— Да. Но сега разбираш каква примамка е това съкровище за хора като Бабин и Джослин… И може би дори за митрополит Димитри.

Тя кимна.

— Разбирам. — Изправи се. — Ще се опитам да поспя. Защо и ти не подремнеш, а после да започнеш работа върху превода?

Той повдигна вежди.

— Това бе по-скоро заповед, отколкото предложение.

Тя го изгледа втренчено право в очите.

— Нито едно от двете не би ми свършило работа, нали? Знам, че винаги правиш това, което искаш. Доказа го и тази вечер.

— Това ли е начинът ти да ми кажеш, че съм копеле, задето те оставих тук и отидох сам при Бабин?

— Обичаш да работиш сам. Дардън бе категоричен по темата. — Направи пауза. — Това не ми оставя друг избор, освен и аз да работя сама.

Гарет изруга.

— Точно това не исках да се случва. Не исках да станеш нетърпелива и да започнеш да действаш сама, помислила си, че не съм достатъчно ефективен.

— Затова ме остави и отиде да рискуваш живота си. За да ми докажеш, че не действаш бавно?

Той поклати глава.

— Няма да лъжа. Планирах това още преди да посетим Бабин в офиса му.

— И не ми каза.

— По дяволите, видях как реагира в офиса на Бабин. Като го видя и се сети, че е бил в колибата в планината, изгуби контрол.

— Добре, изпуснах нервите си, да. Но вече ги владея. Ти не ми даде възможност. Просто ме потупа по гърба и каза: „Стой кротко, малко момиченце“. И отиде да свършиш моята работа.

— Това бе и моя работа, Емили.

— Аз я смятах за моя. Снощи се канех да дойда при теб, защото ти вярвах. Чувствах се сама и несигурна, но мислех, че след като сме партньори, ще работим заедно. Исках да съм близо до теб. — Добави ожесточено: — Но се оказа, че не мога да ти имам доверие. Ти бе отишъл сам. И ме излъга.

— Не точно.

— Не увъртай. Ако бях излязла от стаята си, преди да тръгнеш, щеше ли да ми кажеш истината?

Той не отговори веднага.

— Вероятно не.

— Ето, това имах предвид. — Обърна се. — Как бих могла отново да ти се доверя, Гарет?

— Можеш да ми вярваш, че ще свърша работата — каза той. — Можеш да ми вярваш, че ще останеш жива. Няма да ти позволя да рискуваш живота си. Не мога да го позволя.

— Изборът е мой.

— Не, мой е — отговори той рязко, дори грубо. — Мога да го предотвратя. Мога да застана на пътя ти. Направих го тази вечер.

— Защо, по дяволите? Работехме заедно.

— Откъде да знам? Не ми е приятно да мисля за това. — Усмихна се безрадостно. — И не защото сексът с теб е страхотен. Имал съм приятни преживявания в леглото и преди, но не съм се чувствал така. Трябваше да знаеш, че ще се стигне дотук. Страстта витае във въздуха между нас още от онази първа нощ в палатката на Шафир Али.

Тя поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— А защото ме съжаляваш?

— Господи, не!

— Мисля, че е това. Защо, в противен случай, повика Ирана? Готов си да рискуваш живота й, защото не смяташ, че съм достатъчно компетентна да свърша онова, което трябва да бъде свършено. Искаш да ме държиш зад заключена врата. — Стисна длани в юмруци. — Да не си посмял да ме съжаляваш! Да не си посмял да не ме зачиташ! Мога да се справя и сама. Ще бъде трудно, да. Ще ми отнеме повече време. Но мога да се справя. Не искаш да преследвам Стонтън сама? В такъв случай, спази обещанието си. Помолих те да ми помогнеш, не да вземеш работата от ръцете ми. — Гласът й трепереше от гняв, макар да се опитваше да говори спокойно. — Не съм те молила да ме оставиш да седя тук със скръстени ръце и да се питам дали няма да бъдеш убит тази вечер. А може би заслужаваше да бъдеш убит заради това, че беше толкова глупав, че имаш огромно желание да доминираш. Не така се бяхме разбрали и ако го направиш отново, ще… — Обърна се рязко и закрачи към спалнята. — Хайде, преведи книгата, по дяволите.



Стонтън гледаше как Бабин и Поли излизат от колата на паркинга на летището и влизат в главния терминал.

Да. Беше проследил човека на Гарет, излязъл от къщата на Бабин, с надеждата, че двамата ще останат заедно. Слезе от колата си и заобиколи двете редици коли, които ги деляха. Щеше да провери докъде ще лети Бабин по-късно, сега имаше нещо по-важно…

Внимателно постави устройство за проследяване под задната броня. Това може би дори не беше необходимо. Човекът на Гарет, откарал Бабин до летището, не изглеждаше много умен и Стонтън вероятно лесно щеше да го проследи обратно до Емили. Обаче Стонтън се гордееше с това, че винаги и за всичко е помислил.

О, Емили. Как му липсваше тази кучка! Двамата бяха така близки, че почти се бяха слели в едно, докато работеше над Леви. Тя щеше да бъде за него изтънчено удоволствие.