— Може би. Както и Хитлер. Искал е да завладее света. Мразел, е всичко и всички. Искал е да бъде или император, или папа. Не мога да изразя с думи презрението, което е хранел към цар Николай. Удивително как е успявал да го скрие от него. Работел, е там, в двореца, и са се виждали всеки ден.

— А връзката му с Распутин?

— Гледал е на него като на кукла на конци, както и решихме ние с теб. И двамата са били от селско потекло. Зелов успявал да подхранва амбициите на Распутин, да му вменява какво да каже или направи. Той самият винаги оставал на заден фон.

— И защо му е била необходима фигура, зад която да се крие? Щом егото му е било толкова голямо, защо не е рискувал сам да вземе властта?

— Вероятно е щял да рискува накрая. Имал е достатъчно смелост. — Започна да прелиства страниците и стигна до тази, която търсеше. — Ето, прочети тук. По това време двамата с Распутин са били на върха на славата и силата си. Може би ще успееш да надникнеш в душата на Зелов. — Облегна се и го загледа как чете.

„Днес се наложи да смъмря жестоко Распутин. Арогантността и женкарството му започват да предизвикват подозрителността на царицата. Тя е глупава, но все пак има очи и вижда, има уши и чува клюките. Как мога да я убедя, че той е светец, след като е бил с половината жени от града? Светец? Той е едно недоразумение. Шега. Има малко таланти. Аз съм този, който може да разтърси душите на хората, ако реша да освободя силата си. Аз съм светецът. Аз мога да излекувам болнавия царски син, ако реша да го направя. А вместо това, трябваше само да спра един от припадъците му и да припиша това на Распутин. И сега тя вярва, че той е Бог.

Аз съм Бог.

Изкушавах се да пристъпя напред в онзи ден и да кажа на всички какви глупаци са и колко са незначителни в сравнение с мен. А после да освободя силата си и да хипнотизирам целия двор, да ги направя подвластни на магията на моята личност.

Бих могъл да го направя. Мога да сторя всичко.

Не, трябва да потисна гнева си. Избрах тази роля и трябва да се придържам към нея. Аз поставих Распутин в ролята на магьосника, на светия човек, на Бога. И имах причина за това. Тези глупаци са неспокойни около мен. Аз се усмихвам. Тая омразата в сърцето си. И въпреки това те се държат на разстояние от мен. Вярвам, усещат, че имат Бог сред себе си.

Но все пак жените от града разтварят краката си за този глупак Распутин. Говори се, че може би спи дори с царицата. Не бих могъл да толерирам подобна глупост. Виждам се непрекъснато с царя и скоро ще получа от него всичко, което искам.

Вярвам, че трябва да отведа Распутин в Йерусалим, да го отдалеча от царицата. После, когато той се върне, както се предполага, още по–надарен със свети сили, ще мога да сложа ново начало. Ако е добър и ми се подчинява, може би ще дам на Распутин някоя от графините да се забавлява с нея. Те са достатъчно красиви и мога да ги накарам да мислят, че ако спят с Распутин, ще се приближат до Бога. Така ще е много по-безопасно за мен и Распутин, отколкото ако той спи с царицата. Макар че тя така е прегърнала идеята за неговата святост, та вероятно вярва, че църквата ще благослови плътската им връзка.

Мисля, че е време да се заема с църквата. Тя има прекалено голямо влияние над царя. Ще трябва да го освободя от нейните окови, дори това да означава да причиня унищожението или дискредитирането на алчните копелета. Църквите могат да падат така, както и монархиите. Свещениците могат да бъдат изгаряни също както царете могат да бъдат разстрелвани или обезглавявани.

Мога да го направя. Мога всичко. Докато контролирам този идиот Распутин.“

— Не особено приятен човек — отбеляза Гарет. — Да видим: той е против царя, монархията, царицата, църквата и Распутин. Пропуснах ли нещо или някого?

— Не. Поне от тази част на дневника. Но трябва да прочетеш и останалото. Завел е Распутин в Йерусалим и не съм сигурна дали не е уредил царят да изпрати една от красивите си дъщери в леглото на Распутин. Поне се е опитал да прецени коя от тях е най-безопасно да бъде съблазнена.

— Сянката на Анастасия — измърмори Гарет.

— Не, била е прекалено млада. Можела, е да проговори — каза Емили. — Олга също е била подходяща донякъде, но предпочитанията му са клонели към Мария. — Поклати глава. — Едва не ми прилоша. Всичкото това зло. Цялата тази развала и гнилоч. И децата на царя, уловени в мрежата на този порочен злодей.

— Очевидно е, че е вярвал във вътрешната си сила — каза Гарет. — Възможно е наистина да е притежавал такава.

— Защо казваш това?

— Това е било написано години преди смъртта на царя, но той е умрял точно така.

— Съвпадение.

— Може би. — Сведе поглед към листа. — Зелов твърди, че е бил много близо до това да получи желаното от царя. Какво е искал всъщност?

Тя сви рамене.

— Трона? Пари? Влияние?

— Бил е практичен човек. Знаел, че тронът никога няма да бъде даден на селянин.

— Но не е било невъзможно да му дадат повече власт. Революцията е била съвсем близо. Може би е бил комунист?

— Ако е бил, сигурна съм, че е избрал най-удобната за него идеология. И, освен това, имал е влияние чрез Распутин. Не, трябва да е ставало въпрос за пари.

— И ако съдя по замъка, който е построил в Кънектикът, трябва да е получил всичко, което е искал. Как?

— Царицата и дъщерите й са били уязвими. Виждал съм снимки на бижутата им. Фантастични са. По-скъпи от бижутата на английската корона.

— Но той е искал нещо определено от царя. Царицата и дъщерите й са били за него просто раздразнение, което е трябвало да понесе. Споменава ли се нещо определено по-нататък?

— Не. Говори много за Распутин. И към края става доста злобен. Распутин очевидно е можел да бъде чаровен, макар и да е бил малко луд. Зелов е ненавиждал тази негова страна. Предполагам, че е искал да го контролира изцяло. Впуска се в дълги тиради за църквата и за това, как ще узурпира властта й. Злобата му нараства още повече, когато църквата все по-често се обръща към Распутин, и се опитва да повлияе на царицата да му забрани да се появява в двора.

— В кой момент спират записките в дневника му?

— Няколко месеца преди Зелов да замине за Америка. Прави загадъчно изказване в смисъл, че е дошло времето да даде изява на думите си в светлината на написаното в „Книгата на живите“. Затова мисля, че е продължил записките си в книгата.

— Отново се появява „Книгата на живите“. И никакви заплахи към Распутин? Никакви планове за убийството му?

Тя поклати глава.

— Само същото презрение, което винаги е изпитвал към него. Въобще не се е променило.

— А какво пише в писмата? Някаква връзка?

— Изглежда, че е прекъснал завинаги връзките си с Русия след заминаването си.

— Но си построил руски замък и искал децата му да говорят на руски.

— Арогантност. Той бил винаги прав, помниш ли?

— И се връщаме на въпроса, откъде е взел парите за построяването на онзи замък. — Тя събра страниците и ги пъхна обратно в плика. — Ще погледна и това, ако нямаш нищо против.

— Нямам. Но няма да намериш нищо.

— Вероятно няма. Но, като теб, искам да опозная Зелов. Например, той е ненавиждал Руската ортодоксална църква. Защо?

— Имала е прекалено голямо влияние върху царското семейство.

— Достатъчно, че да иска да ги свали от власт? Струва ми се малко крайно.

— Той е бил човек на крайностите.

— Това си го разбрала правилно — усмихна се той. — А може и да е имало нещо общо с вярата му, че психическата му сила му отрежда положението на светец. Не каза ли, че е бил член на сектата на „Христововерните“, когато се е срещнал за първи път с Распутин?

— Да. Тогава Распутин прочел книгата на Зелов. Имаме нужда от тази книга. Не открихме достатъчно в тези копия.

— Знаехме, че няма да открием. Не бъди неразумна.

— Млъкни. Иска ми се да бъда неразумна.

— Тогава не проявявай здрав разум. — Погледна през прозореца. — Скоро ще пристигнем в Москва.

— Предполагам, че знаеш начин да избегнем мерките за сигурност и на тази държава?

— Да. Трябва да ти достави удоволствие фактът, че другите страни също са уязвими.

— Не ми доставя удоволствие — отговори тя предпазливо. — Иска ми се никъде по света да нямаше нужда от мерки за сигурност.

— А аз мисля, че си идеалистка.

— В това няма нищо лошо. Мразя войната. Прекарах голяма част от живота си в опити да спася красотата от зверовете. Видях как тези чудовища могат да унищожат онова, което трябва да се пази като съкровище.

— И аз съм го виждал — каза той тихо, без да сваля поглед от лицето й. — И по тази причина преследваме Стонтън.

Не можеше да откъсне поглед от него. Опита се да се усмихне.

— Аз не съм национално съкровище.

— Не национално. — Хвана ръката й. — Но съкровище.

Тя сведе поглед към преплетените им ръце. Трябваше да отдръпне своята. Усещаше между тях интимност, но не натраплива, а топла и уютна. Но тази близост вероятно бе по-опасна от сексуалното привличане.

Не отдръпна ръката си.

Вместо това извърна поглед и загледа облаците през прозореца.