Побързай, доведи Дардън и Поли. И се върни тук, преди да са убили Гарет.



— Остани тук. — Дардън скочи от колата и започна да подскача и да се хлъзга по склона. — Поли!

Емили не му обърна внимание. Беше зад тях, когато стигнаха до прекатурената кола. Шофьорът бе сгърчен върху кормилото. Нямаше следа от Гарет и русокосия, който бе стрелял в тях. Поли провери какво е състоянието на шофьора.

— Мъртъв е. Счупен врат.

Резултат от сблъсъка на двата автомобила? Емили си спомни как Гарет бе обвил ръка около врата на Шафир Али в палатката в планината.

Дардън вече крачеше към храстите, като оглеждаше внимателно нападалите по земята листа и счупените клонки.

— Насам, мисля.

— Не. — Поли крачеше на север. — Стори ми се, че чух нещо.

— По дяволите, Поли.

Емили също го бе чула. Тих, едва доловим звук. Стон? Вик? Затича след Поли.

Бяха навлезли само на няколко метра в гората, когато видяха Гарет да върви към тях. Обзе я толкова огромно облекчение, че й се зави свят.

— Не си ли ранен?

Той поклати глава.

— По-добре да изчезваме оттук. Възможно е някой да е чул изстрелите. Трудно е да се обясни наличието на два трупа.

Погледът на Дардън бе вперен в посоката, от която бе дошъл Гарет.

— Знаеш ли кой беше мъжът?

— Онзи, който стреля, се казва Сал Каприни. Не знам името на другия. Адресът на шофьорската книжка на Каприни беше в Ню Джърси. — Обърна се към Емили. — Изпратил го е Стонтън. Заповедите са били да застреля мен и да отвлече теб.

— Той ли ти го каза?

— Да. — Усмихна се леко. — Беше нещо като признание пред лицето на смъртта. — Хвърли телефон на Поли. — Виж дали ще можеш да извадиш номера на Стонтън от телефона на Каприни — в случай, че имаме нужда от него. Няма да е лесно. Стонтън вероятно е изключително внимателен.

— Предизвикателство — каза Поли. — Изглежда, ти харесва да ме стимулираш непрекъснато.

— Да. Но докато си под мое командване, искам да се отдаваш само на такива предизвикателства. — Улови Емили за лакътя. — Хайде. Трябва да изчезваме оттук. Дардън, готов ли е самолетът?

— Почти. Ще е готов петнайсет минути, след като стигнем до летището.

Като излязоха на шосето, Емили се обърна и хвърли поглед на обърнатата кола.

— Забрави — каза Гарет. — Каприни и приятелят му щяха да те предадат в ръцете на Стонтън, без да им мигне окото. И нямаше да се интересуват какво ще направи той с теб.

— Знам. Просто всичко се случи толкова… бързо.

И брутално осъзна, че Гарет всъщност не бе имал нужда от Дардън. Искал е само да се отърве от нея, за да се разправи с тези убийци. Имаше моменти, в които забравяше колко смъртоносен е той, но после някое разтърсващо събитие изведнъж й го припомняше. Той ли бе убил и шофьора? Нямаше да го запита. Нито щеше да говори с него за Каприни. Вероятно бе спасил нейния и със сигурност — своя живот. Нямаше право да подлага на съмнение как го е сторил.

— Полицията ще ни преследва заради това?

— Да. Освен ако не се свържа с Фъргъсън и не го убедя отново да прикрие следите ни. Той има връзки. Ще видя дали няма да изпрати чистачи и тук.

Тя вдигна поглед към него, изненадана.

— Отново?

— Това няма да му хареса, но може да се зарадва да бъде полезен. Няма да е толкова трудно, колкото беше в Кабул. И двамата са със счупени вратове, което лесно би могло да се припише на катастрофата. Сигурен съм, че досието на Каприни е дълго. — Сви рамене. — Винаги мога да опитам.

Вероятно ще има успех, ако опита, помисли си Емили. Той като че ли бе майстор на манипулацията. Никога не би предположила, Че Фъргъсън ще се съгласи да им помогне в Кабул. Гарет като че ли знаеше как и кой бутон да натисне.

— За какво мислиш? — Той й отвори вратата на колата и я изгледа с присвити очи.

— За това, колко си талантлив.

— О, да. — Погледна в посока на преобърналата се кола. — Успя да се възхитиш на един от талантите ми. — Затръшна вратата, заобиколи колата и седна зад кормилото. — Отново потвърдих мнението ти за мен, нали?

— Не казвам… — Млъкна рязко, защото Дардън и Поли бяха стигнали до колата. Което бе добре. В момента бе прекалено емоционална, за да може да мисли трезво, и още по-малко — да се изразява ясно и недвусмислено. Но поне едно трябваше да каже. — Ти ми спаси живота. Няма да те съдя. — Гледаше право напред. — А сега може ли да се измъкнем вече оттук?



Танжер, Мароко

Борг изправи гръб, когато видя Ирана да излиза от Римокатолическата църква, която бе от другата страна на улицата. Тя свали шала от главата си и закрачи по виещата се улица към клиниката. Наблюдавай и чакай, бе казал Стонтън. Намери възможност. Всяко повтарящо се рутинно действие можеше да му помогне да я залови.

Повак бе останала в църквата само четирийсет и пет минути, но и това беше възможност. Някога кучката е била монахиня и вероятно ходеше редовно в църквата да се моли или изповядва.

Възможно бе това да е неговият шанс. Бог му бе свидетел, не виждаше чак толкова много възможности пред себе си. Както бе казал и на Стонтън, тя никога не се отдалечаваше от охраната. И сега зад нея вървеше един от тях — на дискретно разстояние, но все пак достатъчно близо.

Може би щеше да е по-добре да е вътре в църквата, когато тя влезе да се моли утре. Бе успял с подслушването на телефона й, но това все пак можеше и да не му помогне да извлече необходимата информация. Щеше да разпита дискретно в клиниката или да подкупи някого, за да му кажат, когато тръгне към църквата.

И ако беше подготвен, може би щеше да се сложи край на наблюдението и чакането. Щеше да я отвлече още преди да е разбрала какво става, и да я предаде в ръцете на Стонтън. Тази мисъл извика усмивка на устните му. Борг познаваше Стонтън и макар да бе разочарован от измъкването на Емили Хъдсън, нямаше да се поколебае да си поиграе с Ирана Повак. Борг дори очакваше с нетърпение въпросните игрички.

На всяка цена отиди в църквата да си кажеш молитвите, кучко. Ще имаш нужда от тях.



Емили сведе поглед към Атлантическия океан от илюминатора на реактивния.

— Толкова лесно — прошепна тя. — Никакви митници. Никакви служби за сигурност…

— Въобще не е лесно. Необходими са много пари и връзки — възрази Гарет. — В наши дни подобно спокойствие струва много пари.

— Но са необходими само пари — вдигна поглед към него тя. — Това ме безпокои. При всичките тези заплахи от терористи мерките за сигурност могат да се избегнат само срещу заплащане.

— Какво бих могъл да кажа?

— Нищо. Аз нарушавам правилата на системата, така че нямам право да се оплаквам. Но се оплаквам. Възмущава ме това, че е толкова лесно да се заобиколят законите. А също и фактът, че това поставя страната ми в непрекъсната опасност.

— Не я заплашвам аз, Емили.

— Така е. — Тя се облегна назад. — Ти не я заплашваш. Ти си един от добрите, по свой си начин.

Той се засмя.

— Как стигна до тази идея?

— Ирана ми я подсказа.

— Тогава, разбира се, трябва да е вярно. — Поклати глава. — Все още ли вярваш на думите й след случилото се, преди да се качим на този самолет?

— Да. — Емили протегна ръка към плика, в който бяха копията, направени в съдебната палата. — Защото тя не изразява единствено своята преценка. А сега ще прочета това и ще видя дали ще науча още нещо за Михаил Зелов.

— Не искаш ли да облекча работата ти? Мога да прегледам една част.

— Не, искам да ги прегледам сама. Защо не отидеш да видиш дали Поли не е успял да проникне в базата данни на телефонната компания?

— Очевидно ме отпращаш. — Изправи се. — Не искам да те безпокоя. — Погледна я. — Всъщност това е лъжа. Искам да те безпокоя. Но не по този начин, Емили.

Дяволите да го вземат.

Гледаше го как крачи към пилотската кабина, където седяха Дардън и Поли. Той наистина предизвикваше смут в нея. Сърцето й се разтуптяваше. Вървеше пъргаво като пума: пружинираща походка, крака на атлет. Какво й ставаше, по дяволите?

Знаеше. Започваше да усеща прекалено остро физическото му присъствие, чувствата й също се връщаха към живота. Сексуалното привличане между тях ставаше все по-силно.

Не му обръщай внимание. Работи. Чети за Михаил Зелов.



Гарет се върна при нея едва когато бяха над Швеция.

— Работиш от часове. Разрешено ли ми е вече да разговарям с теб? — Отпусна се на стола до нея. — И, не, Поли още не е готов. Но каза, че е близо.

— Добре — отговори разсеяно тя и вдигна поглед от копията. Радваше се да го види. Всъщност щеше да се радва да види всеки, който я изтръгнеше от света на Зелов. Размърда рамене така, сякаш сваляше от тях огромна тежест. Помисли си, че точно така се чувства. Сякаш носеше огромен товар от зло и омраза. — В писмата му няма кой знае какво повече от арогантност и искания към семейството му. Дневникът му позволява той да бъде видян наистина такъв, какъвто е бил.

— Толкова ли е бил откачен, колкото твърдят роднините му?