— Той и не мислеше, че ще успее за толкова кратко време. — Погледна го. — А и ти каза, че може да ни е от полза, нали?

— Да, така казах. — Гледаше право напред, защото движението бе доста натоварено. — Удивително е, че като се имат предвид всички закони на Съединените щати, уличното движение все още е проблем.

Тя не му позволи да смени темата.

— Е, ценен ли е Поли за нас или не?

— Ценен е. Ще имаме полза от него, да — каза той безизразно.

— Защо, тогава, не искаш да дойде с нас?

Той я погледна право в очите.

— Ревнувам. И това никак не ми харесва. Незряло е. Предпочитам да не се чувствам по този начин.

— О! — Не бе очаквала чак такава искреност. — Завиждаш му? Както и Дардън? Защото е много умен?

— Не — отговори той рязко. — Ревнувам, защото искам да скоча в леглото с теб и не ми харесва идеята, че той може да успее. Хрумна ли ти да правиш секс с нашия Адонис и компютърен специалист?

Тя усети как бузите й пламнаха.

— Не. Въобще не ми е хрумвало нищо подобно…

— Добре. В такъв случай, няма да говорим за това. Задаваше ми въпроси за Поли. Бях искрен и вече знаеш какъв е моят проблем. А сега да забравим за този разговор, докато някой от нас не реши да направи нещо по въпроса.

Тя мълча секунда — две.

— Да, да забравим. — После изтърси: — Но ме накара да се чувствам адски неудобно. Всеки път, когато погледна Поли, ще си спомням думите ти. И как, въобще, ще го погледна?

— Точно така. — Навлизаха в магистралата. — Аз може да съм помислил за същото.

Умно. Отново изпита раздразнение. Но то трая само миг, после тя сви рамене.

— Ще се справя. Разбира се, това само ще ме накара да усещам още по-ясно присъствието му. — Видя как стисна толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Добре. — Никога не съм изпитвала влечение към някой мъж само защото е красив. Караш ме да се питам…

— Ти си един малък дявол! — Той се усмихваше леко и клатеше глава. — Мисля, че е по-добре да се върнем на темата за уличното движение.

Да, тя е по-безопасна, помисли си Емили. Не знаеше защо се бе изкушила да го подразни. Не беше заядлива по характер, а ето, че сега това й бе доставило удоволствие. Може би защото с Гарет винаги имаше и елемент на опасност. Той се бе научил да се контролира, но зад самоконтрола му тя винаги усещаше онзи страшен мрак и склонността му към насилие.

Удивителното бе това, че въобще можеше да мисли за нещо друго, освен за Стонтън и търсенето на чука. Но Ирана бе казала, че макар и бавно, тя се връща към живота. Сексът, чувствата и всички други потребности постепенно оживяваха в нея. И не трябваше да ги отблъсква. Това бе начин да си докаже, че Стонтън не я е увредил завинаги.

Да не отблъсква Гарет? Хм, понякога лекарството може да се окаже по-лошо от болестта.

— Уличното движение — повтори Емили. — Не мисля, че това тук е чак толкова лошо. Ние, американците, поне уважаваме закона. Само понякога някои мислят, че шосето е тяхно.

— Ти все още ли се смяташ за американка? Обиколила си толкова много страни, че вероятно си изгубила чувството си за национална принадлежност.

Тя поклати глава.

— Не, аз не съм гражданин на света. Аз съм земен човек и типична американка. И винаги ще бъда. Посещавам други страни във връзка с работата си, но това тук е моят дом. Когато престана да обикалям, искам да се установя в приятна къщичка в Северна Каролина.

— Защо Северна Каролина?

— Баща ми е израснал близо до крайбрежието там и на мен ми харесва. Едни от най-хубавите моменти в детството ми бяха седмиците, прекарани там. Искам да съм близо до океана и гората, за да мога да правя снимки на дивата природа. Като баща ми. Ще гледам футболни мачове, ще си правя излети и пикници и на всеки четвърти юли ще изстрелвам фойерверки. Мога да разбера желанието на Михаил Зелов да не се отдалечава от корените си. Това наистина е важно. — Погледна го. — А ти? Ирана каза, че баща ти е американец.

Устните му се извиха в язвителна усмивка.

— Той никога не ми е вдъхвал патриотизъм. Напротив, винаги съм се питал в каква страна би могъл да израсне човек като него. Посетих Съединените щати едва след като навърших двайсет години. Беше вече прекалено късно да се връщам към корените си тук.

— А къде са твоите корени?

Той сви рамене.

— Никъде. Предполагам, че най-близо до това определение е остров Микала.

— Това не е добре.

Той се усмихна.

— Такъв е животът, Емили. Не можем да имаме всичко, което смятаме за важно.

Но на нея й се искаше Гарет да има всичко. Болеше я, че не е имал старта в живота, който й бе осигурил баща й. До смъртта на баща си не бе осъзнавала колко важни и ценни са били годините й с него.

— В такъв случай, трябва да се постараеш да пуснеш корени, така че твоите деца да не се чувстват като теб.

Той премигна.

— За децата ми ли говориш сега? Как се отдалечихме толкова много от темата за отвратителното улично движение?

— Не знам. — Поклати глава. — Съжалявам. Не исках да любопитствам по отношение на личния ти живот. Възможно е дори да не искаш да имаш деца.

— Искам. Просто никога не съм се замислял за това. — Усмихна се. — Не знаех също, че трябва да им подготвя пътя в живота. Ето, тук е нашият изход от магистралата. — Пое по него. — Ще трябва да обмисля задълженията си в живота. — Погледна в страничното огледало. — Май имаме опашка.

— Какво? — Тя хвърли поглед през рамо. Черна тойота бе единственият автомобил зад тях. — Защо мислиш, че ни следят?

— Беше зад нас на магистралата и ни последва.

— Виждал ли си го преди?

— Искаш да кажеш — пред съдебната палата? — Поклати глава. — Но е възможно да не съм забелязал. Бях малко разсеян заради разговора, който водихме.

Както и Емили.

— Ако ни следят, най-вероятно са ни причакали пред съдебната палата. Не са се прилепили за нас на магистралата.

— Не съм сигурен, че ни следят. Просто съм подозрителен по природа. Да видим. — Увеличи скоростта и пак погледна в огледалото. — Те също увеличиха скоростта. Не мисля, че просто ни подражават. — Намали, след това отново увеличи скоростта. — Да, вече съм сигурен.

— Може би просто искат да видят къде отиваме?

— Не. Това не е един от хората на Фъргъсън, който ни следи само за да му докладва. Не мисля, че това е обикновена опашка. Дебнат ни, чакат удобния момент.

Дланите й бавно се свиха в юмруци.

— Не можеш ли да се отървеш от тях? — Шосето бе право, от двете му страни растяха дървета. — Да… Това тук не е градът.

— Ще бъде дяволски трудно.

— Какво чакат, тогава?

— Не знам. Може би изчакват, за да са сигурни, че ще останем сами на пътя. Пред нас е отбивката за летището. Но до там има половин километър безлюдно шосе.

— Може би трябва да увеличим скоростта, за да стигнем до летището.

— Не. Трябва да се отървем от тях. Ще спра веднага след завоя. Искам да слезеш и да се скриеш в храстите, преди да са те видели.

— И да те оставя сам? Не мисля.

— Емили, прави каквото ти казвам.

— Не, Гарет!

Той й хвърли гневен поглед и след миг взе завоя.

— Това не е игра!

— Възможно е Стонтън да е в онази кола.

— О, по дяволите! — Тойотата се показа иззад завоя и той увеличи скоростта. — Залегни.

Тойотата също бе увеличила скорост и се приближаваше. Емили изви глава, за да провери дали няма да разпознае някой от мъжете вътре. Не бяха достатъчно близо.

— Емили.

— Не. — Вече различаваше силуетите на двама мъже. Шофьорът бе мургав и с тъмна коса. Другият до него бе слаб и русокос. — Не е Стонтън.

— Ще залегнеш ли сега, след като установи това? — процеди Гарет през стиснатите си зъби. — Настигат ни.

— Опитват се да се изравнят с нас — каза Емили.

— Голяма изненада! — възкликна Гарет.

Русокосият бе насочил пистолета си право в Гарет.

— Залегни, по дяволите! — Гарет завъртя рязко кормилото и удари тойотата.

Куршумът рикошира в задното стъкло, след като стрелецът залитна от удара.

Преди мъжът в тойотата да се е съвзел, Гарет отново удари колата, тя се завъртя и излезе на банкета.

Втори куршум. Този път той се заби в метала под стъклото.

Гарет ускори и блъсна колата за трети път. Тя излезе от шосето, прелетя през канавката и се затъркаля по склона.

— Прехвърли се на шофьорската седалка. — Гарет бе вън от колата само след секунда. — Отиди до летището и доведи Дардън и Поли. Ще са ти необходими само няколко минути. Не спори. Ще имам нужда от помощ.

Защо, в такъв случай, не дойде с мен?, помисли си тя отчаяно и натисна педала на газта. Той се бе скрил в храстите край шосето. Искаше й се да го последва. Щом щеше да има нужда от помощ, искаше тя да бъде тази, от която щеше да я получи.

Но Дардън бе по-способен от нея да се справя с подобни ситуации.