Тя вече четеше.



„Зелов е. По дяволите, обеща ми да ме защитиш. Каза, че никой няма да узнае.“

„Нямам представа за какво говориш, Зелов. Пак ли си пиян?“

„Не съм пиян. Е, може би съм малко пийнал, но това нищо не променя. Имам право да правя каквото пожелая. Не можеш да ми заповядваш.“

„Мога само да ти кажа какво искам, Зелов. А ти ще ме изслушаш с уважение, след което ще ми се подчиниш.“

„Глупости. Каза ми, че никой няма да узнае. Излъга ме.“

„Престани да бръщолевиш и ми кажи, ясно и разбираемо, каквото имаш да ми казваш.“

„Тя ми задаваше въпроси за книгата. И за Михаил Зелов. И за пътуването ми до Москва.“

„Кой?“

„Онази кучка от ООН.“

Пауза.

„Емили Хъдсън?“

„Да. Тя беше, но косата й беше различна…“

„Спомена ли амулетите? Какво й каза, Зелов?“

„Нищо. Нищо не й казах. Пратих я по дяволите. Тя не каза нито дума за амулетите. Но ти трябва да ме защитиш. Махни я от мен.“

„Преди колко време си тръгна?“

„Пет минути може би.“

„Ти си глупак. Невероятен глупак, щом се излагаш на подобна опасност. Затварям.“

„Не можеш да постъпиш така с мен. Говори ми. Кажи ми как ще…“

„Затварям. Слушай ме внимателно. Ще спазя обещанието си. Но ако отново говориш с Емили Хъдсън или с някой друг, ще бъдеш наказан. Разбираш ли?“

„Не съм глупак. Естествено, че разбирам. Не можеш да ме заплашваш. Не можеш…“

Връзката бе прекъсната.



Емили дочете и последните думи, после започна да чете от началото. След това пусна диска и се опита да запомни думите и интонацията на човека, на когото Зелов се беше обадил. Искаше да запомни гласа и да го разпознае, ако го чуе отново. Но не разполагаха с име. Защо Зелов не спомена името поне само веднъж, помисли си тя с огромно разочарование.

— Готова ли си? — запита Гарет.

Тя кимна и се облегна назад.

— Нямаме име, по дяволите.

— Ще имаме. — Изпи кафето си и остави чашата на нощното шкафче. — Но не и нещо повече.

— Знаем, че Зелов със сигурност е замесен в нещо. И че е дал на този мъж нещо в замяна на пари. Вече му е платено. Дали не му е дал „Книгата на живите“? Или пък чука? — Замисли се за нещо друго. — Или пък амулетите. Множествено число. Което вероятно означава, че има и други, скрити в стените на къщата на Немид.

— Така изглежда. — Направи пауза. — Но мъжът, платил на Зелов, му е обещал да го защитава, което означава, че вероятно ще се опита да го отърве от нас. Мисля, че трябва възможно най-скоро да заминем за Москва.

Тя поклати глава.

— Не и докато не получа копия от писмата, документите и дневниците на Михаил Зелов. Онези, които са били използвани в съда.

Той кимна.

— Канех се да изпратя Дардън при Хартфорд да вземе копията веднага щом съдебната палата отвори, но имам достатъчно работа за него. Ще отидем ние. Искам да съм там, преди Зелов да е изтрезнял и да помоли всичко това да бъде засекретено. Макар че едва ли са някаква тайна, щом от години са обществено достояние.

— Възможно е да открием в тях нещо, което да ни насочи какво и къде да търсим. Струва си да опитаме.

— Спокойно — каза Гарет. — Ще опитаме. Искам само да кажа, че не бива да храниш прекалено големи надежди, за да не бъдеш много разочарована после.

— Нямам нищо против да бъда разочарована. Просто ще поема по друг път. — Изправи се. — Отивам в стаята си. Колко е часът?

— Шест. Ще поръчам храна в стаите за всички, а след това ще се впуснем в действие. — Спусна крака на пода. — Ще те изпратя до стаята ти.

— Не е необходимо.

— Напротив. Също така е необходимо да заключиш вратата си и да не отваряш на никого, освен на мен. — Отвори вратата, изчака я да мине и я последва в коридора.

— Мислиш, че онзи, на когото Зелов се обади, ще насъска Стонтън по дирите ни?

— Възможно е. Играта винаги може да загрубее. Но ние още не сме сигурни дали въобще има някаква връзка между Стонтън и Николай Зелов.

— Има. Чувствам го. — Спря се при вратата на стаята си. — А може би трябва да останем тук и да изчакаме Стонтън да дойде при нас.

— Не и докато не сме готови да разширим кръга.

— Можем да го сторим и по-късно. Искам Стонтън сега.

— Колко си кръвожадна, Емили. — Усмихна й се. След това протегна ръка и докосна устната й с показалец. — И имаш толкова типичен американски вид.

Устната й изведнъж изтръпна при допира му. Само миг преди това тя мислеше единствено за Стонтън и как да го залови. Но в мига, в който той я докосна, изведнъж ясно усети физическото му присъствие. Топлината на тялото му. Мъжкият му мускусен мирис, очите, които я гледаха внимателно. Как успяваше да й въздейства така? Извърна глава, за да избегне допира му.

— Не се чувствам като типична американка. И, да, искам кръвта на Стонтън.

— Ще я имаш. — Отдръпна ръката си. — Ще ги заловим всичките. — Обърна се. — Но не отваряй вратата си, независимо кой чука на нея. Дори да е Стонтън. Не и ако аз не съм до теб. А виждам, че сега не си в състояние да ме допуснеш до себе си за цялата нощ. Не знаем колко бързо и по какъв начин ще бъде спазено обещанието, дадено на Зелов.



Стонтън изруга, като видя името, изписано на екрана на мобилния му телефон. Бабин, по дяволите. Нямаше нужда от това. Беше достатъчно ядосан. Борг му бе казал, че Гарет вероятно се е докопал до амулета, скрит в къщата на Немид. Борг бе подкупил един от афганистанските полицаи, който пълзеше из цялата библиотека, за да опише подробно сцената на местопрестъплението, а онази дупка в стената не бе дело на Борг. Нямаше нужда Стонтън да докладва абсолютно всичко на Бабин. Копелето не бе поискало от него да използва амулета, за да сключи сделка с Немид.

Стонтън започна да говори в мига, в който прие обаждането.

— Тъкмо се канех да ти се обадя. Свършихме си задачата в Кабул, но Гарет успя да ни отмъкне амулета. Не че ще му бъде от полза. Той няма да подскаже нищо на никого, а ние ще се погрижим за Гарет, преди да е направил връзката.

— Той вече я е направил — каза Бабин студено. — Току-що ми се обади Николай Зелов. Квичеше като прасе, което ще колят. Емили Хъдсън го е посетила снощи. А щом тя е там, Гарет вероятно също е там.

О, по дяволите!

— Не мислех, че Гарет ще успее да го открие толкова бързо. Както казах, отървах се от Немид. Той беше непосредствената заплаха.

— Не съм ти наредил да убиеш Немид. И аз можех да се справя с него. И ти казах още, че не трябва да използваш някой от амулетите, за да сключиш сделка с него.

— Напротив. Трябваше да му предложа сделка, на която да не може да откаже. Имахме нужда от него. Моята работа се състои в това да те предпазвам от тревоги по отношение на подробностите. Ще осъществим и контрол на щетите. — Смени темата. — Зелов казал ли й е нещо?

— Твърди, че не е. Но идиотът ми се обади веднага след като тя си е тръгнала. Бил е толкова пиян, че дори не е осъзнал риска.

— Казах ти, че трябва да се отървем от него.

— Не можех, по дяволите.

— Ще се кача на следващия самолет за Ню Йорк. Знаеш ли къде са отседнали?

— Не. Ще трябва сам да откриеш. Докажи, че си струваш цената. Ще трябва обаче да намериш някого другиго, който да открие и очисти Гарет и Емили Хъдсън. Ти очевидно не успя да останеш в сянка. Ще те разпознаят. Познаваш ли такъв човек?

— Да, но предпочитам да го направя сам.

— Не ме интересува какво предпочиташ. Ще дойдеш тук, в случай че имам нужда от теб. — И затвори.

Студено, арогантно копеле, помисли си Стонтън и също затвори. Изкушаваше се да пренебрегне заповедите на Бабин и да отиде в Ню Йорк. Не искаше нищо да се случи на Емили, преди да е стигнал до нея. Беше чакал прекалено дълго.

Но Бабин беше сила, с която трябваше да се съобрази. Стонтън все още не бе готов да предприеме каквото и да било. Всичко и всеки трябваше да си е на мястото. Това бе неговият голям шанс. Великият шанс, който бе чакал цял живот. Трябваше да бъде спокоен и търпелив. Беше най-добре да се подчини на заповедите на Бабин и да намери някой друг, който да свърши работата. И да вярва, че заповедите му ще бъдат спазени. Трябваше да има Емили Хъдсън.

Но щом в момента не бе свободен да прави каквото желае, щеше да намери друг начин да нарани Емили. Тя трябваше да осъзнае, че все още той контролира нещата.

Извади от джоба си мобилния телефон и набра номера на Борг.

— В Кабул ли си все още?

— Да. Канех се да се обадя и да…

— Качи се на самолет за Мароко. Нали каза, че Ирана Повак е там?

— Да. В Танжер. Работи там с някакъв лекар. — Направи пауза. — Но не знам дали ще успея да стигна до нея. Дардън я е обградил с охрана.

— Ще стигнем. Някой от охраната ще се подаде и ще намерим начин да я заловим. Намери някого, когото можеш да подкупиш. А дотогава трябва да бъдем търпеливи. Наблюдавай и чакай, Борг. Наблюдавай и чакай. — Затвори и се облегна назад. Добър съвет, но самият той не се чувстваше никак зареден с търпение. Не искаше Ирана Повак, а Емили Хъдсън, по дяволите. Но до Емили можеше да стигне само човек, мил на сърцето на Емили, а Ирана беше.