— Това трябва да ви е направило много щастлив — каза Емили. — Но разбрах, че сте прегледали отново всичките му налични книжа едва преди няколко месеца. Защо?

Той пак се скова.

— Откъде знаете това?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Открихте ли нещо, което преди ви е убягнало?

— Не, по дяволите.

Спомена само документи и писма, помисли си Емили. И реши да бъде по-смела.

— Всъщност интересувам се от книгата, която е написал, преди да напусне Русия. Някакво ръководство за живите.

Лицето му изрази силен шок.

— О, тази книга! — Сви рамене. — Мисля, че дядо ми я е изхвърлил заедно с много други вещи след смъртта на стареца. — Погледна Емили. — Защо се интересувате от философията на стария гуру? Какво значение има тя за вас?

Беше готова за този въпрос, защото знаеше, че ще й бъде зададен.

— Работата ми е да съхранявам артефакти. Възможно е книгата да има историческо значение. Има връзка с Распутин, доколкото успях да науча.

— Да. Мисля, че има. Обаче прапрадядо ми не е давал и пет пари за Распутин. — Неочаквано смръщи вежди. — Казах ви. Книгата е била изхвърлена. Ако само това сте искали да узнаете, можете вече да хващате пътя.

— Не само това ме интересува — каза Емили. — Защо сте посетили Москва преди пет месеца, господин Зелов?

— Това е всичко, което ще ви кажа. — Бутна стола си назад от бара. — Вече започвате да си пъхате носа в личните ми работи. Исках да видя дома на семейството си. Да потърся корените си.

— Може ли да видя писмата и дневниците на Михаил Зелов, за които споменахте? — запита Емили.

— Пет пари не давам за тях. Всички те са описани в съда. Представихме ги като доказателства, за да успеем да заобиколим завещанието. — Опитваше се да слезе от столчето.

— Дойдохте ми до гуша. Вие сте лоша новина. Ще се върна на игралните маси, преди да сте ми донесли лош късмет.

Изгубваше го. Само след минута щеше да се е разделил с нея. Протегна ръка, в която стискаше даденото й от Гарет миниатюрно устройство, и го сграбчи за ръкава на сакото.

— Само още един въпрос. Имаше ли сред вещите на Михаил Зелов и чук?

— Какво? — Бузите на Зелов станаха още по-червени, ако бе възможно. — Какъв глупав въпрос. Защо… Махнете се от мен! Тук съм редовен клиент. Ще накарам да ви изхвърлят. Проявих достатъчно търпение, защото изглеждате… Вън!

— Тръгвам, господин Зелов. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Плъзна се на пода и тръгна към изхода.

Отвори тежката стъклена врата и хвърли поглед през рамо. Зелов не се бе върнал на игралните маси. Вървеше към френските прозорци, от които се излизаше на терасата, и вадеше от джоба си мобилния си телефон.

— Чувал е за чука — каза Емили веднага щом стигна до колата. Беше обзета от нервна възбуда. — Знаех си!



— От онова, което успях да дочуя, аз също мисля като теб. — Гарет й отвори вратата и я задържа, докато се качи. — Имахме късмет, че беше пиян и прозрачен като стъкло. — Той също влезе в колата и погледна Дардън. — Готов ли си? Сигурно всеки момент ще получим сигнал.

Дардън сложи слушалките на ушите си.

— Вече набира номера. Вероятно му е необходимо място, където сигналът да е по-чист. В казината обикновено има прекалено много електронни смущения.

— Отиваше към терасата — каза Емили. — Ще запишете ли разговора? Ще можете ли оттук?

— С помощта на онова миниатюрно предавателче, да — кимна Гарет. — Много е лесно, когато разполагаш с подходящо оборудване. Не мислех, че ще научим кой знае колко от него, но се надявах, че въпросите ти ще го смутят.

Дардън кимна.

— И сега не научаваме кой знае колко. Зелов е изпаднал в паника, а мъжът, с когото разговаря, търпеливо го изслушва, без да дава абсолютно никаква информация. — Слуша още малко, след това изключи слушалките. — Това е. Затвори. — Погледна Гарет. — Искаш ли да останем на подслушване, за да видим дали няма да има и други телефонни обаждания?

— Не. — Запали двигателя и подкара колата. — Но искам да изслушам това обаждане и още да започнеш опити за проследяването му. Ще се регистрираме в някой мотел и ще го изслушаме. Имаш ли най-обща представа за локализацията на обаждането?

Дардън кимна.

— Мисля, че бе прието в Русия.

— Добре.

— Да, в момента не мога да направя нищо повече. — Отново сведе поглед към таблото. — И е възможно това да остане най-доброто, на което съм способен, точка. Ако линията е защитена, както мисля. Може да се наложи да се обадим на експерт, за да получим данни за телефонната компания.

Зелов позвъни в Русия, помисли си Емили. Кой от далечна Русия бе протегнал ръка да докосне нея, Зелов и Гарет? Смъртоносна ръка. Дори пиян, Зелов бе завладян от страх при споменаването на чука.

— Добре ли си? — запита Гарет и я погледна.

Тя кимна.

— Беше нервен и когато заговорих за книгата. Излъга ме за нея.

Гарет кимна.

— Много съм любопитен какво пише в тази „Книга за живите“. Възможно е тя да ни заведе там, където искаме да стигнем. — Погледна отново Дардън. — В случай, че Дардън не може да ни посочи пътя.

— Работя по въпроса — измърмори Дардън. — Но не съм специалист. Мисля, че е по-добре да се обадим на Поли за по-добри резултати.

— Направи го, тогава — каза Гарет. — Но първо искам да изслушам онова обаждане. Видях мотел на около миля по-нататък по магистралата…



— Ето диска. — Дардън подаде на Гарет черната кутия на вратата на стаята му. — Мисля да поработя още малко по локализацията на обаждането, преди да поискам помощ от Поли.

— Не, обади му се сега. — Гарет отключи вратата и остави Емили да влезе първа. — Кажи му, че искам да е тук утре сутринта.

— Ще ти струва пари.

— Каквото и да ми струва — каза Гарет. — Забавянето може да ми излезе по-скъпо.

— Както кажеш. — Обърна се и закрачи по коридора към собствената си стая. — Радвам се да преотстъпя задачата на Поли. Макар че ще бъде дяволски самодоволен.

— Кой е Поли? — запита Емили, след като Гарет влезе и затвори вратата след себе си.

— Марк Поли. Той е нещо като вълшебник по отношение на компютрите и всякаква електроника. Ако някой може да проследи обаждането на Зелов, това е той. Най-добрият хакер, когото познавам. — Огледа стаята. — Включи компютъра си и ще изслушаме диска. В тези стаи обикновено има кафе машини, а малко кафе ще ми дойде добре. Възможно е да е в санитарния възел. — Влезе в банята. — Да, ето я.

Емили чу шум от течаща вода, докато отваряше лаптопа и го поставяше внимателно върху бюрото. — Готово. Побързай, по дяволите.

— Имаме време. — Той излезе от банята след няколко минути и й подаде чаша кафе. — Дардън каза, че обаждането било много кратко.

— Това не означава, че няма да научим нещо от него. — Взе диска, който той й подаде, и го постави в компютъра. — Искам да знам веднага.

Той седна на стола до бюрото и се облегна назад.

— Пусни го, тогава.

Тя натисна бутона.

Чу се звукът от набиране на телефонен номер и тежкото дишане на Зелов. След това от другия край отговориха.

На руски. След миг осъзна, че и двамата говорят на руски. Обзе я разочарование.

— По дяволите!

— Не говориш ли руски?

— Не. Ти говориш, нали?

Той кимна.

— Доста добре.

Гарет говори девет езика, спомни си тя думите на Ирана.

Отвори чекмеджето на бюрото и извади лист хартия и химикал. Остави ги пред него и спря диска.

— Записвай. Искам всяка дума, всяка интонация, всяка пауза.

Той се усмихна.

— Ще се опитам да удовлетворя желанията ти.

— Не се опитвай. Направи го. — Пусна отново диска.

Усмивката му изчезна, той смръщи вежди, концентрира се и химикалът полетя по листа.

Тя седна в края на леглото и започна да го наблюдава. За пореден път усети интензивността на ума му, високата му концентрация и интелигентността му. Отпи бавно от кафето си и го зачака да свърши.

Разговорът продължи само няколко минути. Гарет бутна листа встрани и я погледна.

— Готово. Мъжът, на когото Зелов се обади, определено не е Стонтън. Съгласна ли си?

Емили кимна.

— Гласът от записа е по-дълбок. Така и не се сетих, че Николай Зелов вероятно ще говори на руски — каза с горчива нотка в гласа. — Изглеждаше като типичен американец.

— Някои хора са здраво свързани с корените си. Носят ги в гените си. — Изправи се. — Седни до бюрото. Тук светлината е по-силна, а почеркът ми не е особено красив. — Усмихна се леко. — Макар че се опитах да се подчиня на инструкциите ти и да предам интонацията и паузите.

Тя седна на стола и взе листа хартия. Почеркът на Гарет бе едър, твърд и решителен. Като характера му, помисли тя разсеяно. Макар личността му да има доста повече нюанси. — Прав си, почеркът ти не е особено красив, но е четлив. А само това е важно.

— Радвам се, че ще можеш да разчетеш написаното. — Легна на леглото и се подпря на таблата. Поднесе чашата към устните си. — Чети. Ще говорим по-късно.