— Убийства — каза Емили. Странно бе да мисли за Стонтън като за дете, макар и злобно дете — портрета, който Дардън бе нарисувал. Защото в нейния живот и въображението й той доминираше като възрастен.

— Очевидно е достатъчно добър в занаята си, защото доходът му е повече от висок — каза Дардън. — И привлича изключително богати клиенти.

— Къде живее?

Дардън поклати глава.

— Няма адрес. Пътува непрекъснато.

— Можем ли да се свържем с някои от клиентите му и да видим дали няма да научим още нещо за него?

— Ако имаме време — каза Гарет. — Но никак не съм сигурен, че ще имаме. По-добре е да се концентрираме върху усилията си да го накараме да дойде при нас.

— Продължавам да проверявам. — Дардън запали двигателя и перките се завъртяха. — Ще ви кажа, когато науча нещо.

Вече знаеха повече, отколкото преди няколко минути. Вече виждаха модела на поведението му, познаваха произхода му. Стонтън бе чудовище, което доминираше над мислите и чувствата им от първия миг, в който го видяха. А сега думите на Дардън го превърнаха в човешко същество.

— Убил е майка си, сигурен съм — каза Гарет. — Каза ми, че се е погрижил за кучката. Не спомена нищо за малко дете.

— Стореното вероятно не е важно за него — каза Емили. — Какво значение има животът на едно малко дете? — Стисна устни. — Искам да му покажа какъв смисъл има човешкият живот. Искам да… — Млъкна. Трябваше да се контролира. Да остане спокойна и с трезв разсъдък. — Колко още ни остава до летището в Кънектикът?

Глава 11

— Пистолетът ти. — Гарет й подаде кутия, след като излезе от високата тухлена сграда, в която се бяха отбили веднага след кацането на малкото частно летище в Кънектикът. — Глок четирийсети калибър, както помоли. Искам някой път да те видя как стреляш.

Тя поклати глава.

— След като баща ми ме научи, ми каза, че никога не трябва да си купувам пистолет, ако не се каня да го използвам. Той беше в Специалните служби, преди да стане известен фотограф. Не искаше никога повече да убива — нито животно, нито човек. Но знаеше, че опасността е там, навън, и дебне. — Усмихна се, завладяна от спомените. — Стрелях доста добре. Татко казваше, че мога да се меря с който и да е от колегите му. Вероятно празни приказки, но ми дадоха увереност по-късно, когато трябваше да се справям с вандалите, ограбващи и разрушаващи музеите. — Отвори кутията. — Хубав е. Само него ли купи?

— Не. Дардън избра електронно оборудване за далечно разстояние. Ще излезе след минута.

— Електронно оборудване?

— Ще опитаме да провокираме отговор от мистър Зелов.

— Разбрах как работи. — Дардън отвори вратата на колата и се настани на задната седалка. — Доста сложна апаратура. Но вероятно е достатъчно добра.

— В случай, че точно този Зелов е нашият човек и съвестта му не е чиста. — Гарет запали двигателя на колата. — Ще видим. Или, по-скоро, Емили ще види.

Емили го погледна изненадана.

— Какво?

— Мисля, че ти трябва да се заемеш с Николай Зелов. Той може дори да не се защитава.

— Защо?

— Какво ми каза за личния живот на Николай Зелов?

Тя отново сведе поглед към екрана на компютъра, от който вниманието й бе погълнато още откакто се качиха в частния реактивен самолет в Пакистан.

— Разведен, без деца, починали родители, преди осем години се е лекувал заради зависимостта си от алкохола. Харесва жени, обожава хазарта, мрази работата. — Вдигна поглед. — Очевидно не е като странния си предтеча.

— Харесва жени — каза Гарет. — Позвъних в дома му, докато купувах пистолета. Не си беше у дома, но икономката му каза, че може да бъде намерен във „Фоксуърт“, доста изискано казино и съвсем близо до къщата му. Ако успеем правилно да изчислим факторите, може и да попаднем право в целта.

— И какво трябва да направя аз?

— Това зависи от теб. — Излязоха на магистралата. — Ще са ни необходими десет минути да стигнем там. Кажи ми какво друго откри за Николай Зелов и прапрадядо му Михаил.

Тя посочи снимката на монитора. Виждаше се къща имение, подобна на палат, разположена на върха на хълм и защитена от порта от ковано желязо. Имотът бе осветен, кулите блестяха и му придаваха вид на дворец от вълшебна приказка.

— Това е семейната къща на Зелов. Определено са използвани елементи от руската архитектура. Говори се, че прилича на базиликата в Москва. Построена е от Михаил Зелов през 1922 година. — Емили вдигна поглед от екрана. — След пристигането си в Щатите се настанил в евтина квартира, след това предприел пътуване до Канада. Останал там две години и като се върнал, заявил, че богатството му идва от златните залежи в Клондайк.

— Може и така да е — каза Дардън.

— А може и да не е — възрази Гарет. — Очевидно всичко е било възможно за Зелов.

— Във всеки случай, живял на широка нога и оставил огромно състояние на двете си деца. Умрял през 1943 и наследниците му веднага започнали да харчат парите му — каза Емили. — Сегашният глава на семейството, Николай Зелов, бил на ръба на банкрута преди пет месеца, но успял да си стъпи на краката. — Хвърли поглед на Дардън, отпуснал се на задната седалка. — Горе–долу по това време Уоруик му предал информацията за личните депозити на Михаил. Положението на Николай все още не е много розово, но може да живее приблизително по начина, по който е свикнал. — Затвори лаптопа. — Бих искала да знам дали Николай получава депозити по електронен път.

— Можеш да му зададеш този въпрос — каза Гарет. — Но се съмнявам да получиш отговор. — Кимна. — Ето го казиното. Един малък индиански резерват.

— Индиански резерват?

— Собственикът е индианец.

Неоновите светлини на хотела казино блестяха в мрака и разкриваха пищната зеленина, която го обграждаше.

— Прилича на палат. Също като къщата на Зелов.

— В такъв случай, той с право се чувства тук като у дома си. — Спря до тротоара пред казиното. Подаде й миниатюрното електронно устройство. — Сложи го някъде по тялото на Николай Зелов, преди да си тръгнеш. Ще паркирам ето там.

— Чувствам се като шпионин. Ще посочиш ли някое определено място?

Той поклати глава.

— Устройството е мощно и може да предава на повече от десет метра. Просто го докосни някъде и то ще прилепне.

Тя слезе от колата и погледна към ярко осветеното фоайе.

— Не съм облечена подходящо. — Сведе поглед към черните си панталони и бялата блуза с дълги ръкави. — Ще изтичам първо до тоалетната поне да измия лицето си и да пооправя перуката си.

— Изглеждаш страхотно.

— Глупости. — Закрачи към стъклената входна врата, която униформеният портиер веднага й отвори. След няколко дискретни въпроса й посочи Зелов.



Николай Зелов седеше пред дългия гранитен бар. Изпи две уискита само за времето, в което Емили го наблюдаваше. Беше едър мъж в края на четирийсетте, с червена кожа и черна коса. Едва седеше изправен на стола и поръча задавено последното уиски. Очевидно не бе успял да се излекува от пристрастеността си към алкохола.

Тъжно, но това може би щеше да се окаже в неин интерес.

Седна на високото столче до него.

— Казвам се Емили Хъдсън, господин Зелов. Питам се дали бихте ми отговорили на няколко въпроса?

— Не. Вървете си. — Отпи от чашата си. — Ще изпия още няколко уискита и ще се върна на игралните маси.

— Не съм проститутка, господин Зелов. Работя за ООН. И се интересувам от семейната ви история.

— ООН? Какво, по дяволите? — Изведнъж се скова, обърна се и я погледна. — Вие сте жената, която бе отвлечена. Видях снимката ви във вестника. — Протегна ръка и докосна косата й. — Но цветът е различен.

Тя се отдръпна.

— Хората ме разпознават. И перуката не помага.



— Не разбирам защо искате да говорите с мен. Прочетох, че се възстановявате на уединено място. Защо не се върнете там? — Отпи от уискито. — Десет минути. Само толкова имате.

— Благодаря. Ще се опитам да бъда кратка.

— И по-добре бъдете. — Отново я оглеждаше критично. — Изглеждате по-добре, отколкото на видеото, направено веднага след като ЦРУ ви измъкнало от ръцете на бандитите. Трябва да сложите малко месо по костите си, но не, не изглеждате никак зле. Искате ли питие?

— Не, благодаря.

Той направи знак на бармана за поредното уиски.

— Докато четях за вас, се питах какво са ви сторили онези бандити. Изнасилиха ли ви?

Тя не отговори.

— Искам да разговарям с вас за Михаил Зелов.

На лицето му се изписа изражение, което не бе лесно за разгадаване.

— Дошли сте да ми задавате въпроси за старото гуру Михаил?

— Гуру?

— Така го наричаше дядо ми. Бил е странно копеле и е будел страх. Вложил всичките си пари в попечителски фондове, та никой да не може дори да се докосне до тях. Баща ми най-после успя да докаже несъстоятелността на завещанието, след като изгуби години из съдебните зали.

— Защо е вдъхвал страх?

— Твърдял, че е светец и може да лекува болните, а враговете да изпраща в небитието. — Изсумтя някак самодоволно. — Затова и успяхме да проникнем в попечителските фондове. Безумец. Документите и писмата му го предадоха.