Емили отвори очи.

— Не спя. — Погледна Гарет, който се бе подпрял на стената. — Кога можем да тръгнем?

Гарет погледна Фатин.

— Да, кога можем да тръгнем? Чул ли си нещо?

Той се усмихна.

— Според радиото, нашият уважаван съветник е заклан от крадци или талибани. Тялото му било открито от секретарката му, отишла рано в дома му, за да му помогне да напише речта си, тъй като същия ден е трябвало да говори пред съвета. — Остави подноса на масата пред Емили. — Много жалко. Светът е ужасно брутален, нали? — Обърна се към Гарет. — Но понякога, с помощта на приятели, можем да се спасим от бруталността. — Обърна се и тръгна към вратата. — Тук има само сирене и пастет. Ще донеса чай.

— Благодарим ти.

— Не, повтарям, за мен е удоволствие. — Усмивка озари кръглото му мургаво лице. — Имате ли нужда от дрехи? От транспорт?

Гарет се усмихна.

— Изглежда, че губим ризите си при всяко наше обръщане. Но предполагам, че Фъргъсън е преместил колата, която наехме и оставихме пред къщата на Немид. А куфарите ни бяха в нея. Няма да почукаме на вратата на Фъргъсън, за да си ги вземем. Това може да се окаже прекалено изкушение за него. Ще помоля Дардън да ни донесе, когато дойде да ни вземе, но сега трябва да напуснем града, без никой да разпознае Емили. — Кимна. — Така че, да, ще ти бъда много благодарен, ако можеш да намериш дрехи за Емили. За предпочитане тоалет, който да включва фередже. За мен всичко ще е добре. — Фатин излезе от стаята, а той се обърна към Емили. — Ще ги носиш само докато напуснем града.

— Няма нужда да ми даваш обяснения. Не ми харесва фактът, че мъжете държат жените си зад фереджета, но, от друга страна, тази дегизировка ще свърши работа. — Отхапа от сиренето. — Предполагам, че ще е добре да задържа фереджето, докато влезем в Щатите.

Той кимна.

— Ще уредя частен реактивен самолет, с който да стигнем района на Ню Йорк. Знам малко летище в Кънектикът, което ще е абсолютно безопасно.

— Безопасно? Това означава ли, че ще влезем в страната, незабелязани от властите? Ехо от тъмното ти минало?

— А каква друга полза би могло да има от тъмното минало? — Седна срещу нея и протегна ръка към хляба. — Ще се отдалечим от летището веднага, щом слезем от самолета.

— Донесох дрехи. — Фатин влезе в стаята, преметнал през ръката си широки черни дрехи. — Надявам се да са подходящи. — Остави дрехите върху една от табуретките. — Ако не знаете как се обличат, кажете. Ще изпратя съпругата си да ви помогне.

— Съпругата ти?

— Да. Дрехите са нейни. — Вдигна рамене, като видя изненаданото й изражение. — Такава е традицията.

— Не исках да кажа… Много си любезен. Благодаря.

Фатин излезе от стаята, а тя погледна първо дрехите и после — Гарет.

— Човек трябва да е доволен от това, което получава. Стъпка по стъпка.



Дардън слезе от хеликоптера, когато пристигнаха в същото маково поле, в което бяха кацнали в деня, когато Гарет я изведе от планината.

— Казах ти да останеш с Ирана — каза Гарет и отвори вратата на колата за Емили. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Ирана няма нужда от мен. Реши да остане в Мароко и да работи с лекар, който разработва нова ваксина против малария.

— И се предполага, че в Мароко е безопасно?

— Тя е обградена от цяла армия. — Вдигна ръка към челото си в присмехулно отдаване на чест. — Както заповядахте. Каза ми да не й се пречкам и да свърша нещо полезно. — Подсвирна тихо, когато Емили слезе от колата. — Страшна премяна! Не мога да те позная под всичките тези дрехи.

— А аз не мога да дишам. — Свали фереджето. — Не разбирам как мюсюлманките издържат. — Свали толкова дрехи, колкото можа, без да остане гола. — Така е по-добре.

— Донесох ти още дрехи и компютър.

— Добре — каза Емили. — Ще проверя дали мога да науча още нещо за Николай Зелов и къщата му в Кънектикът.

— Аз разрових малко по-надълбоко и открих някои неща за него, докато бях с Ирана — каза Дардън. — Бил на ръба на банкрута и наел адвоката Доналд Уоруик да уреди семейните му дела, а също така да намери грешката на корпорацията и да я поправи. Изхарчих малко от твоите пари, Гарет, но открих Уоруик и разговарях с него. Очевидно върши работата си старателно и изчерпва всички възможности, защото проверил счетоводните книги на корпорацията от 1925 година насам.

— И?

— Открил, че големи суми са депозирани в корпоративната сметка на Зелов на всеки шест месеца и на една и съща дата чак до 1943 година. След това депозитите са спрели.

— Откъде са депозирани парите?

Дардън поклати глава.

— Първо по пощата, след това — електронни трансфери от Белгия. Не може да се проследи с точност от коя област на Белгия.

— Белгия? — запита Емили.

— Не се хващай за това — каза Гарет. — Ако искаш парите ти да не могат да бъдат проследени, ги прехвърляш от една офшорна банка в друга.

— Но Уоруик каза, че Николай Зелов се заинтересувал много от въпросните депозити. Николай казал още, че старото копеле Михаил вероятно е знаел нещо за някого и че било лошо, дето парите спрели да идват.

— Изнудване?

— Или плащане за извършени услуги — каза Гарет. — Може би Николай е решил да направи собствено разследване и е изровил нещо интересно. И оттам — пътуването до Москва.

— И внезапната промяна във финансовите му средства — каза Дардън.

Гарет кимна.

— Връзката ми се струва вероятна.

— Тези вероятности започнаха да ме уморяват — каза Емили. — Искам да разбера нещо със сигурност. Къде ще отидем оттук?

— В Пакистан — каза Гарет. — А оттам — със самолет до Ню Йорк.

— Така каза и в Рим. — На Емили й се струваше, че са изминали сто години, откакто бе открила, че отиват в Кабул вместо в Ню Йорк. Убийствата, преследването и откриването на амулета не означаваха нищо за тях в този момент.

— Този път обещавам. — Гарет й помогна да се качи в хеликоптера. — Просто трябваше да проуча Немид след онова, което ми каза.

Тя се стегна.

— Каза, че съм споменала и друго, което може би ще ни е от полза. Какво?

Той не отговори веднага.

— Стонтън бил повикан, за да разговаря с някого, който е дошъл в лагера специално, за да го види. Той е оставил теб и Леви за миг.

Тя го гледаше с празен поглед.

— Не си спомням… — Но после се сети, че бе измърморила нещо като в треска, завладяна от спомените миналата вечер. — Защо се мъча да изтрия този спомен от паметта си? Защо не мога да си спомня…

— Ами ти беше… — Той сви рамене, после каза: — Не можеше да се концентрираш върху нищо друго, освен върху Леви. Това се е случило същата нощ, в която Стонтън е заповядал на Борг да изгори очите на Леви.

Гърбът й се скова — сякаш бе поела силен физически удар. Споменът за онази нощ се върна.

— Борг не можеше да го направи. Стонтън излезе от колибата, но Борг не помръдна. Тогава Стонтън се върна и каза: „Нека ти помогна. Не се справяш много добре.“

— Престани! — Гарет я разтърси леко. — Казах ти, че никога вече няма да те помоля да си спомниш нещо. Но трябваше да ти отговоря, когато ме запита.

Тя кимна рязко.

— Знам. — Спомни си и нещо друго. — На следващия ден Стонтън ми каза, че умишлено блокирам някои неща. Вероятно се опитваше да разбере дали съм обърнала внимание на излизането му от колибата. Защо… Мислиш ли, че посетителят е бил важен? Защото Стонтън изруга и каза: „По дяволите Бабин! Вре си носа винаги и навсякъде, души, проверява ме.“

— Бабин?

— Да. — Той също се качи в хеликоптера. — Важно е, но щеше да отнеме много време да направя връзката веднага, затова се обадих на Дардън и му казах да започне проверката на Бабин. Но виждам, че разследването на Немид също ни предоставя някои възможности. — Обърна се към Дардън.

— Излитай.

— След минута. Има и още нещо. Искам да разкрия какъв супердетектив съм и да получа похвала.

— Открил си още нещо за Зелов? — запита Емили.

— Не. По-важно. За Стонтън.

— Какво? — запита Гарет.

— Помниш ли, казах ти, че Стонтън може би е псевдоним на Робърт Хъркър?

— И така ли е?

— Да. Но само един от многото. Докато бях с Ирана, имах време да поровя надълбоко. Не използва името Стонтън много често. Изглежда, че го пази за случаите, в които няма голяма опасност да бъде заловен. Затова и не успях да проследя името по-бързо.

— Разкажи ми за този Хъркър.

— Роден е в Мелбърн, Австралия. Баща му бил рибар, майка му — курва. Поне докато баща му не я прибрал от улицата. Израснал е в Сидни. Десетгодишен, бил обвинен в кражба с взлом и нападение със смъртоносно оръжие. Пропадал все повече. Едва не пребил до смърт собственик на магазин, когато бил на петнайсет. Отървал се, защото все още бил непълнолетен. — Направи пауза. — Майка му и сестра му паднали зад борда и се удавили, когато навършил шестнайсет. Престорил се на съкрушен от мъка. Социалният работник, който се занимавал със случая му, сподели, че е много възможно той да ги е убил. В Сидни станало прекалено горещо за него и изчезнал за известно време. Започнал да посещава университет, но когато се върнал, единственото, което бил научил, били още улични хитрини и начини за изразяване на безмерна злоба. Заминал за Франция. И оттогава скита по света и се занимава с онова, което върши най-добре.