— За мен е удоволствие. Отдавна чакам да ме помолиш за услуга — каза Фатин. — Мога ли да ви донеса храна? Нещо за пиене?

— Храната ще ни се отрази добре. Но не сега. Може би по-късно. — Гарет се обърна към Емили, след като дребният мъж излезе от стаята. — Възможно е да минат часове, преди да открият телата. Фъргъсън ще се погрижи да ги открие човек, който няма връзка с него. Опитай се да се отпуснеш.

— Няма да е лесно. Чувствам се така, сякаш всеки мой нерв е опънат до скъсване. — Седна на тапицирания с дамаска стол до прозореца и огледа магазина. Той приличаше на пещерата на Аладин със златните верижки и другите бижута, изложени по лавиците и витрините. — Кой е Фатин?

— Казах ти: приятел. Познавам го от години. Живееше в планината, но се премести в града за по-добър живот. Справяше се добре.

— Спомена нещо за връщане на услуга. Какво си сторил за него?

— Направих услуга на сестра му. Успях да я изведа от страната и да я отведа в Швейцария, преди да е пострадала. Беше направила грешката да изневери на съпруга си. Нямаше значение, че той я пребиваше от бой и се отнасяше с нея като с боклук. Фатин не можеше да й помогне. Беше възпрепятстван от семейството си.

Емили знаеше, че подобна ситуация не е нещо необичайно, но въпреки това й се повдигна от отвращение.

— Мислех, че правителството взема мерки да осигури по-голяма свобода на жените.

— Не могат да спрат онова, което не виждат зад заключените врати. Мерките им нищо не струват или са съвсем незначителни.

— Значи има причина приятелят ти да иска да рискува живота си за теб.

— В противен случай, нямаше въобще да го моля. И той го знае.

— Изглежда, че имаш много приятели, готови да дадат живота си за теб.

— Да.

В гласа му се долавяше нотка, която я накара да вдигне поглед към него. После смисълът на думите достигна до съзнанието й.

— Май го казах, без да помисля. Приятелят ти, Кариф… Не исках да прозвучи… — Поклати глава. — Не исках да ти причиня болка. Предполагам, че не се замислям върху думите си.

— Никога не се извинявай, че казваш истината. Кариф умря, защото го помолих да ми помогне. — Изкриви устни в горчива гримаса. — Няма да е толкова опасно за Фатин. Ако ни заловят тук, ще кажа, че сме нахлули с взлом в магазина. — Седна на стола срещу нея. — Но не мисля, че има такава опасност. Просто съм изключително внимателен, Емили.

Тя кимна.

— Мисля, че просто съм… разтърсена. — Засмя се горчиво, тъй като думите подценяваха състоянието й. — Не съм свикнала с труповете, с преследванията и сключването на сделки, за да избегна затвора.

— Човек никога не знае в какво положение ще изпадне — усмихна се той. — Но го приемаш добре.

— Ужасно е. — Тя видимо потрепери. — Смърт, кръв и…

— Умря човек, чието спокойствие нямаше да бъде смутено, ако ти и целият ти екип бяхте измрели.

— Знам. — Опита се да мисли за нещо друго, а не за трупа на Немид с почти откъснатата от тялото глава. — Чувствах се ужасно безпомощна там. Искам да ми дадеш оръжие.

Той кимна.

— Ще се погрижа да ти намерим добро в Ню Йорк. Тук ще е малко трудно. Някакви предпочитания?

— Обикновено избирам Глок. Четирийсети калибър.

Той повдигна вежди.

— Обикновено?

— Обикновено — повтори тя, като ясно подчерта думата. Не й харесваше това, че се бе погрижил тя да остане на заден план и в безопасност в къщата на Немид. И трябваше да уреди въпроса, преди да са продължили напред. — Мислиш, че съм безпомощна и неспособна да се защитя. Това не е вярно. Пътувах много с баща си и съм била на някои наистина диви места. Той нямаше да ми позволи да съм до него, ако не мислеше, че мога да се грижа за себе си сама. Научих се да стрелям още осемгодишна. Като навърших дванайсет, бях вече много добра. А когато бях на шестнайсет, двамата с татко преследвахме контрабандисти на слонова кост в резерват за слонове в Африка. Оттогава насам ми се е налагало да се справям с крадци и гуерили, които си мислят, че музеите съществуват единствено за да бъдат обирани. Нямам нужда от теб, защото съм безпомощна, а защото познаваш подобен вид битки. Трябва да съм сигурна, че ще пипна Стонтън.

Той се усмихна.

— „Глок“-ът много ще ти помогне срещу Стонтън.

— И аз така си помислих — каза Емили. — И защо бе убит Немид? Какво има в кутийката, която извадихме от скривалището в стената?

— Да видим. — Извади кутийката от джоба на якето си. Тя бе приблизително десет на двайсет сантиметра, но украсена с богата и сложна дърворезба. — Красива вещ. Човек ще рече, че съдържанието й е изключително ценно. — Отвори кутийката и извади сгънат лист хартия, който покриваше нещо, завито в кадифе. Разгъна го и го разгледа внимателно. — Това е карта на Русия и Централна Европа. Доста стара, но не е нещо специално. Обикновена карта, каквато можеш да купиш на всяка гара и във всеки магазин. — Подаде й я. — Но според надписа в горния десен ъгъл е била издадена в Санкт Петербург през 1913 година.

Тя поклати глава.

— На руски ли е изписано? Нещо друго?

Той кимна.

— Не. Аз мога да чета на руски. Както казах, картата изглежда съвсем обикновена. — Сгъна листа, разтвори кадифето и подсвирна. — Ей, виж какво имаме тук!

Рисуван на ръка амулет. Картината изобразяваше мъж с гъста черна брада и горящи черни очи. Емили бе виждала това лице в прекалено много исторически книги, за да не го разпознае.

— Распутин.

Гарет кимна.

— Това лице се запомня. Думите под портрета му са молитва и благословия за онзи, който носи амулета. Този тук е значително по-малък и по-изящен от обикновените амулети. — Той проследи с пръст изящната златна рамка и сложната дърворезба.

— Но кой го е носил?

— Няма ли надпис?

Гарет разтърси глава.

— Питам се дали Распутин не е раздавал такива амулети на последователите си така, както папата раздава молитвени броеници. От прочетеното за Распутин мога да съдя, че егото му е било достатъчно голямо.

— Распутин е имал власт точно преди руската революция, когато Николай II и цялото му семейство са били избити. Но дори амулетът да е принадлежал на някого от царското семейство, той не е чак толкова ценен. По него няма бижута и надпис, който да го посвещава на някого. Може би картата е по-важна.

— Ще я проверя и ще направя няколко теста, но ми изглежда съвсем обикновена.

— Предполагам, че съм жадна за отговори — сви рамене тя. — Не знам. Май се надявах на нещо повече.

— Искаш да кажеш, че си очаквала да ни поднесат чука на Зелов, украсен с панделки?

— Нямаше да ни навреди. — Загледа го как внимателно връща картата и амулета в кутийката. — Стонтън е търсил амулета. Искал го е. Убил е Немид, за да го докопа.

— Или не е искал да попадне в ръцете ни. Ако е знаел, че е у Немид, защо не го е потърсил по-рано? Освен ако не е бил чак толкова важен за него.

Емили смръщи вежди.

— И защо да не е бил важен? Немид е вярвал в стойността му. В противен случай, нямаше да го скрие.

— Права си. Възможно е Стонтън да е сключил сделка с Немид и амулетът да е бил разменната монета. Може би е искал да спечели време, преди да го предаде в нечии ръце.

— Но какво общо има този амулет с всичко друго? Очевидно е, че не този артефакт е бил в дръжката на чука на Зелов. Стонтън мислеше, че чукът е в онзи музей. И вероятно той е накарал Немид да ни изпрати там. — Разтри слепоочията си. — Всичко това е някаква лудост. Нищо няма смисъл.

— Ще има, когато открием всички парченца от мозайката.

— Наведе се напред. — А ние ще ги съберем. Човек обаче не може да насилва нещата. Затвори очи и си почини. Опитай се да поспиш. Ще те събудя веднага щом разбера дали Фъргъсън лъже, или играе честно.

— Няма да мога да заспя. — Но затвори очи. Нощта бе тежка. Все още виждаше окървавените трупове в библиотеката на Немид. Шокираше я не само смъртта на тези хора, но и това, че Гарет се бе оказал прав. Немид преднамерено ги бе изпратил в онзи музей, обричайки ги на смърт. Какво може да е толкова важно, че да накара човек да…?

— Той заслужаваше да умре — каза Гарет. Като че ли четеше мислите й. — Ако Стонтън не беше го убил, щях да го направя сам.

Тя не отвори очи, защото не искаше да вижда мрачното му и злокобно изражение. Би трябвало вече да е свикнала с това и да не обръща внимание.

Но обръщаше. Не искаше то да бъде помрачено заради нея. Това й причиняваше болка. Искаше да отблъсне мрака, да отблъсне и него.

Не. Искаше да отблъсне само мрака.

Очите й бяха все още затворени, когато протегна ръка към него.

Усети как той внезапно застина.

После той се наведе напред и взе ръката й в своята.

— Какво има?

Тя поклати глава. Как би могла да му отговори, след като сама не знаеше отговора?

— Добре. Няма нищо. Няма да задавам повече въпроси. — Ръката му стисна по-силно нейната. Дланта му бе топла и силна.

И макар очите й да бяха още затворени, тя знаеше, че мракът вече не засенчва лицето му.



— Тя спи? — запита Фатин няколко часа по-късно, когато се върна в стаята. — Донесох храна. Реших, че имате нужда да хапнете нещо, преди да тръгнете.