— Може би няма охрана. — Макар че това би било крайно необичайно. Тя знаеше, че напрегнатата политическа ситуация в Афганистан изискваше членовете на съвета да бъдат внимателно охранявани. — Възможно е също да не си е у дома.

— Може би. — Гарет хвърли поглед на детектора и замръзна. — Две от телата вече ги няма в стаята. Движат се към задната част на къщата. Това не ми харесва — повтори. — Ще вляза сам, за да проверя. Не спори с мен. Ти нямаш оръжие, а и ще ми пречиш. Ако не ти се обадя след три минути, изчезвай оттук.

— Не, чакай. Искам да…

Но той вече бе отворил вратата и бе влязъл.

Тя изруга, когато вратата се затръшна под носа й.

Дали не трябваше да последва Гарет?

Ако се впуснеше да го преследва слепешката, това би могло да бъде едновременно непохватно и опасно. Той беше прав — тя нямаше оръжие. Което нямаше да се случи втори път. Но сега бе разумно да стои отвън и да чака.

Не искаше да бъде разумна. Искаше да го последва и…

Нямаше значение какво иска тя. Нямаше да рискува Гарет да бъде ранен. Щеше да стои тук и да чака, по дяволите.

Тук, в двора, бе тихо и спокойно. Чуваше се само лекото ромолене на фонтана и жуженето на нощните насекоми. Би трябвало да се чувства спокойна, но не бе така. Не й харесваше…

Вратата се отвори рязко.

— Хайде! — каза Гарет. — Бързо!

Гласът му бе рязък, а устните — здраво стиснати. Нещо не беше наред. Тя бе до него само за секунда.

— Какво има? — прошепна.

— Няма нужда да пазиш тишина — каза Гарет мрачно. — Никой не може да те чуе. — Отвори вратата на библиотеката. — Нямаше да те пусна да влезеш, ако нямах нужда от помощта ти.

Кръв.

Вляво до вратата лежеше, сгърчено, тялото на мъж. Кръвта изтичаше от раната в стомаха му.

— Мили Боже! — прошепна Емили.

— Това е охраната. — Гарет закрачи към бюрото. — Немид е ей там. Държи пистолет в ръката си. Очевидно е искал да се намеси, когато охраната е била елиминирана.

Емили прекоси бавно стаята и втренчи поглед в трупа на Немид. Или в онова, което бе останало от Немид. Главата му бе наполовина отделена от тялото.

— Стонтън.

— Моето предположение е същото. Или по-вероятно някой, който работи за него. Топлината бе от телата на неговите хора. Те вървяха към задния изход. Огледах. Вратата на кухнята беше широко отворена — каза Гарет. — Убити са съвсем скоро. — Огледа библиотеката. — А след това са разхвърляли, за да прилича на обир.

Едва сега Емили забеляза, че възглавничките от дивана са разхвърляни по пода. Сейфът зееше отворен, а документите лежаха на пода под него. Хартиите по бюрото бяха в безпорядък, а от лавиците бяха издърпани няколко книги.

— Да, искали са да прилича на обир.

— А може би са бързали. Затова и се обзалагам, че са били хората на Стонтън.

— Борг.

— Няма значение. Съществува и вероятността да не са намерили, каквото са търсели. Не са имали много време преди нашето идване. Някой е стоял на пост, докато другите са тършували. Затова те повиках вътре. Трябва да действаме бързо. Да видим дали ще открием онова, което те не са успели.

— Но ние дори не знаем какво са търсели — каза Емили. — Чук? Не, едва ли биха го търсили сред книгите. Някои са отворени — вероятно са били прелистени. Вероятно са търсили някакъв лист или документ. — Навсякъде около нея бе смъртта. Кръвта. Пое си дълбоко дъх. — Ще прегледам книгите, които са останали по лавиците. Ти провери какво има на бюрото.

— Провери и онези, които са захвърлили на пода. Опипай ги за плътност. Лист може да се скрие и под корицата.

— Няма нужда да ме учиш. Знам всичко за кражбата и укриването на предмети. — Спомни си как опипваха стените на мазето на онзи музей с Джоел. — Провери и стените за скрити кухини или сейфове. — Поклати глава. — Не, аз ще го направя. — Тръгна към стената до рафтовете с книги. — Ще се справя по-бързо.

Той кимна.

— Да. — Отиде до бюрото и коленичи. — Бързината е основният ни приоритет. Фъргъсън е дяволски добър. Ще ни изпрати опашка само за секунда.



— Откри ли нещо? — Мур запита Фъргъсън.

— Нищо. — Придвижи се към следващия квадрант на картата. — Нито Гарет, нито Емили Хъдсън, имат връзка с някой от хората от квартала.

— Само доколкото е известно на нас — каза Мур.

— Единствено от това имах нужда. Окуражаване — измърмори кисело Фъргъсън. — Ще ги открия.

— Можем да се обадим в щаба и да ги помолим да използват сателитна връзка…

— Още преди да сме приключили разговора, Гарет и Хъдсън ще са изчезнали от града. — Продължи да изучава квадранта и да натиска бутона за имената и адресите на хората. — Щеше да стане по-бързо, ако не се налагаше да прегледаме толкова много… Да! — Един от адресите се бе появил с червени букви на екрана. Бе последван почти мигновено от име и телефонен номер. — Немид. Каква връзка…? — След това изведнъж се сети. Точно Немид бе изпратил Емили Хъдсън в музея, а и бе един от най-търпеливите тя да бъде издирена. — Намерихме ги. — Запали двигателя. — Колко време ще ни е необходимо да стигнем там?

Проверката бе направена отново с помощта на GPS-а.

— Дотам има около девет километра.



Гарет откри тайно чекмедже в лявата страна на бюрото.

— Немид като че ли е имал особена страст към тайните скривалища. Редовният сейф не му е бил достатъчен.

— Сейфът е първото място, където всеки ще погледне — каза Емили и прокара пръсти високо по стената. — Има ли нещо в чекмеджето?

— Скоро ще узнаем. — Извади джобното си ножче, пъхна го в прореза и отвори чекмеджето. — Документи. Възможно е да сме открили някаква мръсотия.

— Вземи ги. — Продължи да опипва стената, а като свърши, се премести на стената от другата страна на вратата. — И продължавай да търсиш. Тайното чекмедже на бюрото е второто място, където всеки би надникнал. Немид беше умен човек. Знаел е, че трябва да се опита да заблуди крадците. Не би използвал нещо толкова просто.

— Възможно е да сме намерили каквото търсим. Нямаме много време.

— Още малко.

— Виж, Емили, имаме два трупа, а отпечатъците ни са из цялата стая. Кой би могъл да докаже, че не си дошла да убиеш Немид, защото ви е изпратил в онзи музей? Не можем да си позволим да ни хванат тук.

Тя се поколеба.

— Още само няколко минути. — Прекоси стаята, като не откъсваше поглед от сгърчения труп на Немид, и започна да опипва стената зад бюрото. Пръстите й бяха бързи и изключително чувствителни. — Остави ме да довърша…



— Четири минути — каза Мур. — Да повикам ли подкрепления?

— Не. Искам да се справя сам.

— Точно така. Емили Хъдсън все още е героиня за медиите. Не искаме да ни създава проблеми.

— Тя вече ни създава проблеми — каза Фъргъсън, като подчерта всяка дума. — Но ще намеря начин да сложа край. Ще намеря начин да спра и двамата.

Глава 10

— Открих. — Емили беше напрегната, пръстите й се движеха внимателно по стената. — Кръгло петно, по-плътно в средата.

— Страхотно! — Гарет вече бе до нея с изваден нож. — Отстъпи встрани, аз ще проверя какво сме открили. — Започна да прави пробив в мазилката. — Казвал ли съм ти някога, че си направо фантастична? Моят тип жена…

— Защото знам как да отворя сейф?

— Сред многото други неща. Да, тук определено е кухо. — Той внимателно разшири дупката и пъхна фенерчето си в нея.

— Видях нещо. — Бръкна и извади недълбока кутия. Отвори и извади от нея един-единствен лист хартия. — Немид очевидно е искал да бъде добре защитен. — Сграбчи я за ръката и я задърпа към входната врата. — Да се измъкваме оттук, преди да е станало прекалено късно. Вече се забавихме достатъчно.

Но бе прекалено късно.

Като стигнаха до вътрешния двор, чуха кола да спира съвсем близо до тяхната.

— По дяволите! Обратно. — Гарет я хвана за ръката и двамата изтичаха в къщата. — По коридора. — Отвори врата в края на коридора, зави наляво и затича по следващия коридор.

Кухнята. Втурнаха се към вратата в далечния й край.



— Ето ги! — възкликна Фъргъсън, като видя Гарет и Емили да изчезват обратно в къщата. — Знаех, че ще ги спипаме. — Скочи от колата и затича към предната врата. — Мур, ела с мен. Дитрих, ти заобиколи и влез през задния вход.

Фъргъсън извади оръжието си и влетя в къщата.

— Излез, Гарет! Не можеш да… — И замръзна на мястото си, като видя двата трупа на пода на библиотеката. — По дяволите!



— Остани зад мен. — Гарет затича надолу по стъпалата, а Емили беше плътно зад него. — Фъргъсън сигурно е изпратил някого… — Видя Дитрих, когато се показа иззад ъгъла и се затича към тях. — Не спирай.

Дитрих вадеше оръжието си.

Емили спря, но после продължи да тича след Гарет.

Гарет се приведе ниско и се приближи до Дитрих. Удари го с опакото на дланта си в тила и се изправи, когато агентът падна безчувствен на земята.

— Казах ти да не спираш. — Сграбчи я за ръката и я задърпа през задния двор към улицата. — Бягай.