Успокояващо обикновено не бе дума, която се свързваше с Гарет. Той бе умен, познаваше света, беше опасен и разнолик. Но ето, че имаше и моменти, когато се чувстваше в по-голяма безопасност с него, отколкото с всеки друг на света.

Сви рамене и тръгна към банята. Това ровене в душата на Гарет не й се отразяваше добре. Не бе важно какво чувства към него. Беше важно дали и как той ще й помогне да намери и убие Стонтън.

И човека, който го бе наел. Все още й бе трудно да фокусира вниманието си върху някого, освен върху Стонтън. Имаше нужда от име, от лице.

Но сега разполагаше и с друго име. Николай Зелов. Потомъкът на мъжа, манипулирал Распутин и царското семейство. Николай Зелов, посетил Москва само преди пет месеца.

Николай Зелов. Мъжът, който може би щеше да ги отведе до Стонтън.



— Много екзотично — каза Гарет, наклони глава и я огледа внимателно, след като излязоха от магазина за театрален реквизит. — Удивително е какво може да направи промяната на цвета на косата.

Емили поклати глава и докосна късата тъмна перука.

— Не мисля, че изглеждам много по-различно.

— Достатъчно. Тъмна кожа, тъмна коса, различен стил. Повечето хора не се заглеждат, нито анализират. Приемат онова, което виждат на повърхността. — Отвори й вратата на чакащото ги такси. — Това е най-доброто, което можем да направим, без да се впускаме подробно в изкуството на дегизирането. Което щеше да бъде ужасно неудобно за теб. — Влезе в таксито. — Повярвай ми.

— На теб налагало ли ти се е някога да се дегизираш? — запита тя, обзета от любопитство.

— Да. — Не се впусна в подробности. — Но за теб и толкова е достатъчно. Много ми се искаше да можехме да избегнем какъвто и да е обществен транспорт, но нямаме време да уредим нещо друго.

— Не съм била в Съединените щати доста дълго време. Толкова ли са засилени мерките за сигурност?

— Положението е достатъчно затегнато, но не за мерките за сигурност в Щатите се тревожа. Първо трябва да спрем на друго място.

Тя го погледна изненадана.

— Къде?

— Кабул.

Тя замръзна.

— Ще се върнем в Афганистан?

Той кимна.

— Трябва да проследим една следа там, преди да отлетим за Ню Йорк. Трябва да говоря с един човек в Кабул.

— Кой?

— Аман Немид. Ти каза, че това е името на човека от правителството, който ви е отклонил от предварителната ви мисия в Афганистан и ви е насочил към онзи музей. Той ви е казал да разчистите музея в планината, нали така?

Тя кимна.

— Той е живял в онзи район и очевидно е имал особен интерес.

— Просто искам да знам доколко особен е бил интересът му. Искам да говоря с него.

— Мислиш, че може да е замесен в нападението над нас?

— Може би. Всичко, различно от нормалното, ми се струва подозрително. Особено когато резултатът от него е необичаен.

— Той е член на Националния съвет и очевидно се ползва с уважението на ООН. Защото, ако не бе така, те нямаше да удовлетворят молбата му и да ни пренасочат. Но е възможно самият той да не е замесен.

— Добре. Само ще му зададем няколко въпроса.

— Наистина ли смяташ, че е възможно Немид да е заложил капана заедно със Стонтън?

— Може би той има личен интерес и ви е изпратил да му донесете каквото му трябва, без риск за него. Особено ако е знаел, че и други се интересуват от експонатите в онзи музей.

Емили поклати глава.

— Не вярвам, че щеше да изпрати екипа ни там, ако е знаел какво ни очаква.

Той сви рамене.

— Този въпрос трябва да проучим. Зелов може да почака ден — два. — Направи гримаса. — Както казах, иска ми се да не се налагаше да ходим в Кабул. Летището там е територия на Фъргъсън, което го прави двойно по-опасно. Ще се обадя на Дардън и ще го помоля да намери начин да ни измъкне оттам. Искам обаче да тръгнем веднага.

Очевидно мислеше, че рискът тя да бъде разпозната, си струва.

— Да тръгваме, тогава.

— Без спорове?

— Нали не мислиш наистина, че бих започнала да споря с теб? — Никак не й се искаше да се върне в Афганистан. — Страхуваше се, че спомените й ще изскочат на бял свят още по-ярки отпреди. — Ако Аман Немид е замесен, искам да го знам. Ако не ни беше изпратил в онзи музей, последвалите събития никога нямаше да се случат. — Погледна през прозореца на таксито. — Аз не направих такава връзка между събитията, но много бих искала да знам дали тя съществува. Знаеш ли къде живее?

— Проверих тази сутрин. Има къща в покрайнините на града. Което може да се окаже много удобно за нас. — Усмихна се. — Обичам уединението.



— Няма да повярваш! — обърна се Мур към Фъргъсън. — Видели са Гарет на летището.

Фъргъсън замръзна на мястото си.

— Тук, в Кабул? Сигурен ли си?

— Дитрих е абсолютно сигурен. Нали накара всичките ни хора да разглеждат снимката му, докато не запомнят всяка черта на лицето му. Видял ги е да излизат от митницата.

— Е?

— С него е имало жена. Дитрих не е успял да я разгледа добре. Тъмна коса.

Фъргъсън започна да ругае.

— Не би го направил. Не може да има кураж да я доведе тук.

— Емили Хъдсън?

— Коя друга? Дитрих проследил ли ги е?

— Нямаше да рискува да ни се обади, ако не беше.

— Дяволски си прав. И е по-добре да не ги губи от поглед. Кажи на Дитрих да не се приближава много до тях, докато не отида при него. — Изправи се. — Хайде. Да действаме.



— Следят ни — каза Гарет, без да откъсва поглед от страничното огледало. — Внимава много. Добър е.

Погледът на Емили се стрелна към огледалото.

— Откога?

— Забелязах го на няколко пресечки от летището.

Бяха тръгнали от летището преди двайсет минути.

— Защо не ми каза?

— Казвам ти сега. Исках да видя дали към него ще се присъедини и някой друг.

— Кой мислиш, че е? Стонтън?

— Обзалагам се, че е от хората на Фъргъсън — каза Гарет. — Фъргъсън винаги има свои хора на летището.

— И въпреки това дойдохме тук?

— Казах ти, че искам да разговарям с Немид.

И нищо няма да го спре, осъзна Емили и за пореден път усети, че може да бъде безмилостен.

— Възможно е да имаме проблеми, ако Фъргъсън застане на пътя ни.

— Да, време е да се отървем от него. — Натисна силно педала за газта и колата се стрелна напред. — Дръж се.

Налагаше се да се държи. Следващите десет минути бяха кошмар от прави линии, завои, внезапни спирания и обръщания.

— Добре, мисля, че вече сме чисти. — Гарет отново погледна в страничното огледало. — Къщата на Немид трябва да е на миля оттук.

— Ще отидем просто така и ще натиснем входния звънец?

— Не. Обичам елемента на изненадата и заплахата. Осъзнал съм, че дава отлични резултати. Първо ще огледам, за да видя къде по-точно е той. След това ще влезем.

— А ако вратите са заключени?

— Няма проблем.

Да, можеше да си представи, че е вещ с ключалките. Вероятно бе запознат с различни техники за влизане с взлом.

— Не сме кой знае каква заплаха. И дори не сме сигурни, че е виновен.

— Предлагам да дойдеш с мен и сама да се увериш във виновността или невинността. А също и да разбереш дали съм, или не съм заплаха. — Погледна я, докато паркираше колата близо до просторната къща, обградена от ниска тухлена стена. — Или искаш да изчакаш отвън?

— Не. — Тя слезе от колата. — Няма да чакам тук.

— И аз така си помислих. — Погледът му обходи фасадата на къщата. — Свети в далечния край. Да започнем оттам. — Извади малка черна кутийка от джоба си. — А можем да използваме и детектор за инфрачервена светлина. Топлинният анализ ще ни каже дали в къщата има някой.

— Наистина ли? Умна машинка. Баща ми също би могъл да използва такъв детектор, когато бяхме на снимки в дивата природа. — Погледът й не се откъсваше от прозореца, през който струеше светлина. — Виждаш ли нещо?

— Да. — Сведе поглед към детектора и смръщи вежди. — Има две движещи се тела и две неподвижни в онази стая. Какво ли става, по дяволите?



— Как така си го изгубил? — запита Фъргъсън.

— Разбра, че го следя — отговори Дитрих. — Дяволски добър е.

— Ако ти беше добър, нямаше да разбере, че го следят. Къде беше ти, когато разбра, че се опитва да те изгуби?

— На около шест пресечки оттук.

Шест пресечки.

Там се намираше един от най-добрите квартали на Кабул. Какво правеше Гарет в този район? Какво въобще правеше в Кабул? Извади GPS-а от джоба си, набра „карта на града“ и после я сви до района, който го интересуваше. След това започна да разглежда адресите и имената на хората, живеещи в квартала.

— Ще те хвана, Гарет — прошепна.



— Това не ми харесва. — Гарет спря рязко. Приближаваха се към прозореца, от който струеше светлина и разпръскваше мрака в двора. — Четири тела в онази стая. Но къде е охраната? Би трябвало да има поне в двора.