— Да — каза той с дрезгав глас. — Всичко.

— Престани да стоиш така над мен. Седни някъде. И да приключим с това.

Той седна в края на леглото. Тя извърна глава и загледа с празен поглед стената зад него. Щеше да се справи. Трябваше само да помни, че го прави в памет на Джоел. Единственият начин да му помогне беше да преживее отново целия ужас. Още веднъж.

— Откъде искаш да започна?

— От слизането ти от самолета в Кабул.

— Толкова отдалеч?

— Да. Искам да знам всяка подробност.

— Не споря. Само съм изненадана. — Но изпита облекчение, че не трябва веднага да се потопи в спомените си за онзи ден в музея. — Ние всъщност не отидохме в Афганистан заради онзи музей. Бяхме насочени към него от някаква важна клечка в централното правителство, Аман Немид. Бил израснал в онзи район и… — Продължи да говори много бързо, почти като в треска, без да си позволява да види посоката, в която водят думите й.

И така стигна до онзи момент, когато двамата с Джоел бяха в камиона. Разказа му как са се шегували за музиката на Спрингстийн, но най-вече са се тревожели за времето.

И изведнъж замръзна. Моментът наближаваше. Беше съвсем близо.

— Брус Спрингстийн? — запита Гарет. — „Танц в мрака“?

Но тя всъщност не се намираше там, на онзи път. Беше тук, с Гарет. Трябваше да държи двата мига отделно един от друг, да не им позволява да се сливат.

— Харесвам Спрингстийн.

Беше събрала вече сили да продължи. Пак говореше бързо. Разказа му за преобърнатия камион. И за кръвта, която се стичаше изпод него. И за Стонтън, застанал пред тях с автомат АК-47 в ръка.

Говори.

Не чувствай нищо.

Не мисли.

Просто говори.

Не мисли, за Бога!



— Захапах устната му колкото можах по-силно. Тя се разкърви. — Думите излизаха от устните й една през друга. — Почувствах се добре. Исках да се държа зверски с него. Вече нищо нямаше значение. Той ме удари, след това ме избута навън, на снега, и ме поведе към палатката на Шафир Али. И ругаеше под носа си, заплашваше ме. Но за мен наистина нищо нямаше значение. Не можеше да ме нарани повече…

— Престани. — Гарет изведнъж се озова коленичил до нея. — Не говори повече.

— Не съм свършила. Каза, че трябва да ти разкажа всичко. Заведе ме при Шафир Али и му каза…

— Напротив, разказа ми вече всичко. И с това е приключено. — Сграбчи я за рамото и я разтърси. — Замълчи. Окей?

Тя го гледаше замаяна. Поглеждаше го за първи път, откакто беше започнала разказа си. Изражението му не беше вече твърдо; беше разкривено от болка, измъчено…

— Свърши ли?

— Господи, да. — Той запали лампата. Взе я на ръце и я отнесе до леглото. — Никога вече. Можеш да забравиш.

— Не, не мога. — Опитваше се да не заеква. — Спомените са там, дебнат, чакат. Трябва само да им позволя и ще нахлуят отново в съзнанието ми…

— Да. Но няма да им позволим.

В гласа му се долавяше горчивина. А тя трябваше да се опита да помисли защо… Не, бе прекалено болезнено. Едва усещаше присъствието на Гарет в последните часове. Той бе само глас, който я водеше, подтикваше, разпитваше и понякога, когато много й се искаше да продължи бързо напред, я спираше. Отначало мразеше този глас, но после той бе станал част от нея. Странно…

Той я сложи да си легне и я зави с одеялото. После легна до нея и я взе в прегръдките си.

— Заспивай. Ще остана с теб. Тази вечер няма да сънуваш кошмари. Ще те пазя. Бог ми е свидетел, това е най-малкото, което мога да направя.

Отново горчивата нотка в гласа му. Да, дръж кошмарите далеч от мен. Тази вечер съм прекалено слаба, за да се справя.

— Благодаря ти. — Затвори очи и се сгуши в него. — Много съм уморена…

— Разтърсена си до дъното на душата си. — Думите му стигаха до нея приглушени, защото бе заровил устни в косите й. — Знам, че докато ме мразиш, няма да ми повярваш, но… съжалявам.

— Вярвам ти. — Отвори очи и го погледна. — И не те мразя. Защо да те мразя? Трябва да свършим с това, за да продължим напред.

— И аз бях този, който настоя. — Изкриви устни. — Като че ли съм обречен да бъда катализатор, нали? Първо Ирана, сега — ти.

— Не мога да обвинявам теб, когато всъщност засяга мен.

— Не. Става въпрос за Стонтън. — Махна кичурите коса от лицето й. — Нима искаш да ми кажеш, че не си ме намразила дори за миг, докато ми разказваше за случилото се?

— В началото аз… Но после ти стана част от всичко това.

— Какво?

Тя се опита да събере мислите си.

— Част от случилото се. Част от мен. Вече не бях сама. Бяхме заедно. — Не можеше повече да държи очите си отворени. — Щеше да бъде съкрушително, ако трябваше да преживея целия този ужас сама. Но този път не бях сама. Чувствах се така, сякаш стоиш до мен.

— До теб бях. И ще бъда.

— Затова не можех да те мразя… — През главата й мина внезапна мисъл. — Казах ли нещо, което можем да използваме?

— Да. Няколко неща всъщност.

— Значи не е било напразно.

— Не. Щях да си прережа гърлото, ако беше напразно. — Целуна я леко по челото. — Заспивай.

Тя вече се унасяше в сън.

— Съжалявам за приятеля ти. За Кариф. Това не го казах, нали? — прошепна. — Знам какво е да изгубиш…

— Знам. Заспивай.

— Исках само да ти кажа…



Дишането на Емили бе дълбоко и равномерно. Гушеше се в него като малко момиченце в плюшеното си мече.

Само че Гарет не беше плюшено мече и през последния час я бе накарал да премине през ада. Нищо чудно, че едва не бе изгубила съзнание, когато бе свършила разказа си.

Ти беше част от него. Част от мен.

И беше права. Той наистина беше там. С всяка произнесена от нея дума, той се потопяваше все по-дълбоко в грозотата и ужаса на преживяното от нея. Беше усетил страха, гнева и безпомощността й.

И омразата й към Стонтън.

И ето, че омразата сега бе и негова.



Гарет бе все още до нея, когато Емили се събуди на следващата сутрин. Лежеше по гръб, подложил ръка под главата си и втренчил празен поглед в стената пред себе си. Погледна я, когато тя се размърда.

— Будна ли си? — Легна на една страна и погледна право в очите й. — Добре ли си?

Беше. Преди миг, но сега изведнъж не бе така сигурна. Той бе прекалено близо до нея. Тъмните му очи я пронизваха. Чувствената извивка на устните му и високите му скули я мамеха да протегне ръка и да ги докосне. Какво я прихващаше? Изведнъж й стана трудно да диша. Усещаше топлината на тялото му и нейното му отговаряше с неясен копнеж. Бузите й пламнаха.

— О, да — отговори тихо. Той я гледаше с присвити очи. — Повече от добре си. — Докосна леко с пръсти вдлъбнатинката на гърлото й. Усети пулса й.

— Добре… съм.

Той я гледа втренчено около секунда. После отдръпна ръка и извърна глава.

— Добре. Време е за действие. Трябва да изпълним плана си. — Седна и спусна крака на пода. — Може и да нямаме време да закусим тук. Ще хапнем на летището.

Отсеченият му говор развали магията и интимността на мига отпреди малко. Тя осъзна това със смущаваща смесица от облекчение и разочарование.

— Каза, че трябва да пазя инкогнито, доколкото мога. Да се кача на борда на самолет, където задължително ще трябва да покажа документите си, едва ли е в съгласие с това.

— Няма проблем, ако документите ти са в ред — каза той. — Помолих Дардън да ти уреди фалшив паспорт още в деня, в който отведе Ирана. Когато адът избухна в пламъци, той вече беше у мен. Сега се казваш Сандра Мартинес. На снимката едва се различаваш, но косата е тъмна, а кожата — мургава. Прибери косата си в кок. По пътя за летището ще се отбием в магазин за театрален реквизит и ще купим тъмна перука и грим.

— Ти също ли имаш фалшив паспорт?

Той се усмихна и поклати глава.

— Имам дори няколко, които са ми винаги подръка. — Тръгна към вратата. — Макар вече да не се занимавам с контрабанда, старите навици умират трудно, нали знаеш?

— Гарет?

Той спря, обърна се и я погледна. Тя навлажни устни.

— Благодаря — каза някак непохватно. — Щях да съм добре и без теб. Не беше необходимо да оставаш през цялата нощ.

— Да. Беше необходимо. — Устните му се извиха в горчива усмивка. — Бих искал да кажа, че за мен е било удоволствие, но не беше. Не съм свикнал да спя с жени без сексуалното удовлетворение. За мен е дяволски трудно. — Засмя се тихо. — Наистина. — После усмивката му се стопи. — Но си струваше. Трябваше да свърша нещо полезно и добро, да ти дам нещо, да ти се реванширам за снощи. Затова бдях над теб и държах чудовищата на разстояние. Не обезглавих дракона, но и това ще стане. — Отвори вратата. — Можеш ли да се приготвиш за четирийсет минути?

— Да.

— Ще се видим след четирийсет минути тогава.

Тя скочи от леглото веднага щом вратата се затвори след него. Мислеше, че ще бъде нервна и измъчена след изминалата нощ, но не бе. Спомените бяха болезнени, истинска агония, но беше преминала през тях и бе оцеляла. Двамата бяха преминали през тях и сега се чувстваше по-силна. Истината беше, че усещаше Гарет като част от това. Беше странно. Отначало той бе като сянка, кръжаща около нея. След това сянката се бе приближила и се бе сляла с нея. Странно и… успокояващо.