— Особено окуражително.

— Знам, че си разочарована. Продължавам да работя по въпроса. Има още два сайта, в които мога да проверя.

— Провери, тогава. — Спомни си нещо друго. — Каза, че вероятно ще пожелаем да отидем в Съединените щати. Защо?

— Не мога да открия някъде да е записана датата на смъртта на Михаил Зелов, затова започнах да търся негови потомци. Аз щях да бягам като подгонен от дявола, ако мислех, че могат да ме свържат с Распутин след убийството му. Затова проверих в имиграционните служби и открих, че Александър Михайлов Зелов е напуснал Санкт Петербург и е заминал за Ню Йорк горе-долу по времето на смъртта на Распутин. Ако това е онзи Зелов, който ни трябва, той има деца. Правнукът му Николай Зелов е посетил Москва само преди пет месеца.

— Защо?

— Записал е туризъм като цел на посещението си.

— По дяволите, защо не ни го каза преди?

— Не бях сигурен, че е този Зелов. Исках да уточня със сигурност.

— Какво има да се уточнява? Михаил Зелов е изпаднал в паника и е избягал, защото е решил, че е следващият, който ще бъде убит.

— Разумно. Има обаче едно несъответствие. Александър Михайлов Зелов е напуснал Санкт Петербург няколко дни преди убийството на Распутин.

Тя замръзна.

— Преди?

— Съвпадение? Или пък той е замислил убийството му и е избягал, за да не падне подозрението върху него? — Направи пауза. — Или това не е бил нашият Зелов и ние сме на погрешна следа. Ще отидете ли до Ню Йорк, за да се видите с Николай Зелов и да проверите информацията?

Не трябваше дори да се замисля.

— Да. Имаш ли адреса му?

— Ще го изпратя като съобщение на телефона на Гарет. Къща — имение в Кънектикът, недалеч от Ню Йорк сити. А междувременно ще видя дали не мога да открия нещо друго.

— Добре. Имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим.

— Ще я получите. — Направи пауза. — Звучиш много по-добре. Ирана ще се радва да чуе това.

— Как е тя?

— Все същата, което е добре.

— Предай й поздравите ми. Обади ми се, ако откриеш още нещо. — Емили затвори.

— Значи отиваме в Съединените щати? — запита Гарет, седнал на стола в другия край на стаята. — Ню Йорк?

Тя кимна.

— Сюжетът се очертава все по-ясно. Възможно е Зелов да е бил замесен в убийството на Распутин. Напуснал е Русия няколко дни преди това. — Смръщи замислено вежди. — И един от потомците му е посетил Москва преди пет месеца. Николай Зелов. Но Дардън не знае нищо повече от това.

— Дай му възможност. Всички сме прекалено заети напоследък.

— Знам. Време е. Спрях да разчитам на Дардън и на теб и реших за себе си.

— Не, не е време да спреш да разчиташ на Дардън и на мен. Но се радвам, че правиш усилие да бъдеш отново самостоятелна — каза той. — Ще се обадя и ще направя резервации за утре сутринта за Ню Йорк.

— Защо не довечера!

— Господи, колко си нетърпелива. — Усмихна се. — Но трябва да изчакаме управителят да ни донесе дрехи и лаптоп. Не мисля, че някоя самолетна компания ще ни позволи да се качим на борда боси и по халати. Освен това, ако можем да си починем една вечер, това ще ни се отрази добре.

Тя кимна и се изправи.

— Утре. Рано. — Тръгна към вратата. — Поне имам чувството, че постигаме някакъв напредък. Макар да не е достатъчно. Напредваме прекалено бавно.

— Да, прекалено бавно.

Долови в гласа му странна нотка, която предизвика любопитството й и я накара да се обърне на прага и да го погледне. Лицето му бе безизразно, но имаше нещо… Отвори вратата.

— Лека нощ, Гарет.

Той не отговори и тя затвори вратата след себе си. Последните думи, които си размениха, извикаха безпокойство у нея. Очевидно и той като нея бе разочарован от малкото информация, която имаха за Зелов. Но все пак знаеха повече отпреди и можеха да правят предположения, какво е скрито в дръжката на чука. Което очевидно не бе достатъчно, за да задоволи Гарет. И как би могла да го обвинява? Днес бе разбрал, че е убит един от най-добрите му приятели, че Ирана е в опасност и че домът на остров Микала е изгорен до основи.

И всичко това, защото се бе забъркал с Емили и с нейното желание да отмъсти на Стонтън. Разбира се, той беше нетърпелив. Искаше всичко да е приключило вече.

Емили също искаше да е приключило. Бяха едва в началото, а той вече бе изнервен и разочарован. Информацията за Зелов бе извикала у нея мрачни предчувствия. Злото като че ли обграждаше и чука на Зелов, и съответния период от историята.

Тя обаче не можеше да си позволи да е нетърпелива или разочарована. Трябваше да мисли трезво и без чувства. Утре щяха да се качат на самолета и скоро щяха да започнат да действат, да намират отговори, които да ги изведат до Стонтън.

Мили Боже, надяваше се това да е вярно.



След като направи резервациите, Гарет затвори и остана да седи и да гледа втренчено телефона. Имаха напредък, да. Ирана беше в безопасност. Скоро щяха да бъдат на борда на самолета за Ню Йорк. Може би трябваше просто да приеме застоя засега. Искаше, но, Бог му бе свидетел, не можеше. Вече бе направил грешка веднъж и Кариф я бе платил с живота си.

Господи, Кариф…

Потисна вълната мъка, която заплашваше да го удави. Спомените му бяха враг. Нямаше време за съжаления, разкаяние и мъка сега. Трябваше да е твърд като диамант, за да може да среже паяжината, в която се бе оплела Емили. Щеше да успее. Кога не беше успявал?

Твърд като диамант.

Глава 9

— Ще почукам на вратата ти след две минути — каза той, когато Емили вдигна телефонната слушалка час по-късно. — Съжалявам, ако съм те събудил.

— Не ме събуди. Не можах да заспя. Нещо не е наред ли? Защо искаш… — Но Гарет бе затворил вече. Емили едва бе успяла да стане от леглото и да запали лампата и Гарет почука. — Какво има? Защо…

— Дрехите ти. — Остави куфара до вратата.

Тя изпита огромно облекчение.

— О, това ли е всичко? Помислих, че… — Млъкна, като видя изражението му.

— Трябва да поговорим. — Влезе и затвори вратата след себе си. — Помниш: докато бяхме в хеликоптера, те предупредих, че трябва да намерим място, за да поговорим.

Помнеше, но откри, че подсъзнателно се е опитвала да забрави. А ето, че сега щеше да й се наложи да разговаря. Навлажни устни.

— Не става въпрос за Зелов, нали?

— Може и да става. Не знам. Ти ще трябва да ми кажеш. — Гледаше я право в очите. — Ще трябва да ми кажеш всичко. За всяка минута от времето, прекарано със Стонтън. И всяка подробност.

Тя трепна. Знаеше, че моментът наближава, но шокът пак бе така силен.

— Не помня абсолютно всяка подробност. Някои неща ми се губят.

— Аз ще ти помогна.

Ще й помогне отново да преживее ада?

— Казах ти за чука. Само това е важно.

— Само това важно нещо си спомни. Но може да има и още. Ще трябва да изровим всичко от паметта ти.

— Звучиш застрашително — каза тя неспокойно. — Сякаш ще ми вадиш зъби без упойка.

— Не. — Той стисна устни. — И няма да спра, докато не извадя всичко на бял свят, независимо колко болка ще ти причиня. Трябва да бъде сторено. Чаках прекалено дълго.

Изражението му бе твърдо, безмилостно, но все пак нелишено от чувства. Само че тя не можеше да разгадае какви точно са.

— Твоят човек от ЦРУ, онзи Фъргъсън, искаше да ме подложи на разпит, но ти го спря.

— Защото тогава беше прекалено уязвима. Не исках да се пречупиш.

— Но ето, че сега ти се каниш да го направиш.

— Ако се пречупиш, ще намеря начин да събера парченцата.

Мили Боже, как се страхуваше само!

— Мога да откажа.

— Да, можеш.

Тя затвори очи и усети как паниката се надига в нея.

— Не, не мога. Защото си прав, по дяволите. Не мога да имам доверие на себе си, защото наистина исках да блокирам спомените за случилото се. Спомням си как лежах в онази колиба и се ужасявах, че мога някога отново да видя Джоел. Опитвах се да издигна стена около себе си, но не се получи.

— Когато отвори очи, в тях имаше сълзи. — Да, не се получи. Стонтън всеки път успяваше отново да отвори раните ми. Да, възможно е да знам нещо, без да съзнавам, че го знам. — Пое си дълбоко дъх. — Съжалявам, че ти се съпротивлявам. Обещах да ти кажа всичко, нали? И ще го направя. Просто се стовари върху мен като… Не очаквах да е тази вечер. — Извърна се. — Добре, да проведем този разговор. Или трябва да го наречем признание? Ирана вероятно ще го нарече така…

— Няма какво да признаваш, по дяволите. Не си виновна за нищо.

— Чувствам се виновна. Не мога да преодолея чувството за вина. Сигурно имаше начин да му помогна. — Опитваше се да се владее и да спре треперенето на гласа си. — Не трябва ли да ме записваш? Или пък да си водиш бележки?

— Не. Ще запомня абсолютно всичко.

— Разбира се. Много си умен. — Сви се на фотьойла до прозореца. Беше й студено, ужасно студено. — Ще се увериш, че и аз помня всичко.