— Да, така е. — Пое си дълбоко дъх. — Джоел…

— Не искам да говорим за твоя Джоел. Не искам да говорим и за Кариф. Искам да говорим за Стонтън. Опитвах се да накарам спомените да замрат, а болката — да изчезне. Мислех, че имаме време да излекуваме раните си. — Погледна я право в очите. — С това е свършено. Времето изтече. Започни да мислиш. Започни да си спомняш. Ако боли, ще боли. Искам подробности. Искам следи. Стонтън не е очаквал, че ще излезеш жива от онази планина, затова вероятно не е бил така дискретен, както би трябвало. Разговаряше ли с теб?

— Понякога. Но беше обикновено… Говореше за това, какво ще стори на Джоел.

— Копеле. Но е възможно да е издал и друга информация. Трябва да я отсееш.

Груб. Безмилостен. Това бе същият Гарет, когото беше видяла в онези първи мигове в палатката. Когато беше убил Али. Целият само опасност, мрак и смъртоносни умения.

Това не биваше да я безпокои чак толкова много. Нали точно тези негови черти искаше, точно те щяха да й помогнат.

— Ще се опитам да направя всичко, което поискаш от мен.

— Ако имаш нужда от помощ, ще ти я дам. Ще пробвам, ще задавам въпроси.

Тя го гледаше втренчено, в шок.

— Ръкавиците са свалени — повтори той. — Ако ми помогнеш, ще ти помогна. Във всичко това няма нищо красиво.

— Но накрая ще намерим Стонтън.

— Това няма да е достатъчно, за да заличи грозотата.

— Какво?

— Ще открием Стонтън. Ще открием и човека, който го е наел. Ще убием и двамата. — Добави тихо: — Гладен съм. Искам всичко.

Емили не бе мислила какво ще стане, след като заловят Стонтън. Той изпълваше изцяло хоризонта й и тя виждаше неясно всичко, което не бе свързано с него. Но, да, колкото и голямо зло да бе Стонтън, той бе купен от още по-голямо зло.

— Ти също искаш всичко — каза Гарет. — Просто бе толкова силно наранена, че не можеше да мислиш за това. Готов съм да се обзаложа, че два дни след като отървем света от Стонтън, ще започнеш да преследваш мъжа, който го е наел.

— Усмихна се леко. — Но не бива да ги преследваш заедно. Един по един.

— Чукът на Зелов.

Той кимна.

— Беше готова да го намериш, за да заловиш Стонтън. Това все още е най-добрата игра.

— Това не е игра.

Усмивката му изчезна.

— Не е. Но ще откриеш, че понякога е по-добре да се преструваш, че е. Ако си прекалено напрегната, ще допускаш по-лесно грешки. — Погледна през прозореца. — Скоро ще бъдем в Атина. Не е безопасно да останем тук. Ще се погрижим за Ирана и ще отлетим веднага след това.

— Къде?

— Това зависи от Дардън. Той ми даде няколко отговора тази вечер, преди Стонтън да ми се обади. Информацията е странна, но е всичко, с което разполагаме. Ще видим дали ще успее да измъкне и нещо друго от източниците си.

— За Стонтън?

— Не, за Зелов. — Поклати глава. — По-късно. В момента и аз самият не знам много. Ще говорим за това, като стигнем в Атина.



Телефонът на Гарет звънна три минути след като приземи хеликоптера на малко летище извън Атина.

— Къде си? — запита Дардън. — Ирана е едва ли не в истерия. Един от приятелите й от острова й се обади, за да я пита дали е добре. Експлозия?

— Стонтън взриви болницата. Ние сме в Атина. Вие още на пристанището ли сте?

— Не. Ирана се обади на главната сестра на болницата „Света Сесилия“, където някога работела. Пациентите са на път за там. В линейката сме. — Заговори на някого. — Тя иска да говори с теб.

— Не трябваше да те изоставяме — каза Ирана, след като взе телефона. — Ранен ли си?

— Не. Емили също е добре. Ти направи точно това, което трябваше. — Пауза. — Болницата е взривена. Ще ти построя друга, Ирана.

— Ако Бог даде. Може да е имал причина да ми вземе тази.

— Не мисля, че Бог има нещо общо с това.

— Но ти нищо не знаеш. Може да е имал причина да иска да построиш нова, в която да има по-модерни уреди за поставяне на диагноза. Мислех, че имам нужда точно от това. — Направи пауза. — Нищо ли не е останало?

— Не можах да видя отблизо. Но се обзалагам, че Стонтън се е постарал.

— Тъжно. — Замълча. — Искам да видя Емили. Не съм сигурна как ще й се отрази това.

— И аз. Но ще трябва да го преживее. Струва ми се, че се справя.

— Искам да я видя. Отивам в „Света Сесилия“. Да се срещнем там?

— Добре. Но няма да останем дълго. Там няма да е безопасно нито за нас, нито за теб, Ирана.

— Ще говорим, когато се видим. — И тя затвори.

Гарет погледна Емили, докато натискаше бутона за край на разговора.

— Ирана се тревожи за теб. Гледа на разрушаването на болницата като на дело на Бога, но иска да е сигурна, че си добре.

— Глезя — каза Емили. — Тя иска да ме глези.

Думите върнаха спомена за онзи ден на брега. Отражението на слънцето във водата, лъчезарната усмивка на Ирана. За първи път след това през онази нощ, се чувстваше спокойна, мракът бе отстъпил.

— Още не ти е простила, че си й дал онези стари книги на Джейн Остин.

Той се усмихна.

— Беше наистина забавно, преди да осъзнае шегата. Беше като да слушаш персонаж от „Гордост и предразсъдъци“.

— Аз щях да намеря начин да ти се отплатя подобаващо.

— О, и тя откри. Някой ден ще ти разкажа. — Усмивката му се стопи. — Междувременно, опитай се да убедиш Ирана, че не може да остане тук, при пациентите си. Защото ще й е трудно да го направи.

Глава 8

— Ще съм при теб след минута — каза Ирана. Вървеше по коридора до старец, когото носеха на носилка, а за ръка държеше малко момченце и му се усмихваше. — Веднага щом настаня Андрос. Винаги е малко страшно на непознато място, нали, Андрос?

Не и ако Ирана е до теб, помисли си Емили. Ирана влезе в стаята в дъното на коридора. Косата й бе рошава, дрехите — измачкани, но от нея се излъчваха енергия и увереност, че всичко ще бъде наред.

— Тя, изглежда, е поела нещата в свои ръце.

— Да. А ти какво очакваше? — запита Дардън, след като излезе от приемната. — Ирана е нещо като равносилно на закон. Болницата не искаше да приеме пациентите й, но Ирана не искаше и да чуе за отказ. Каза, че й е известно, че тук ще получат най-добри грижи. — Погледна Гарет. — Може да е много трудно да я откъснем от тях.

— Трудно или лесно, тя не може да остане тук. Ще е оръжие в ръцете на Стонтън. Няма да позволя. — Погледът му се спря на вратата, през която бе изчезнала Ирана. — Намерете безопасно място за нея. Искам да е заобиколена от толкова многобройна охрана, че да се спъва в тях, ако реши дори да се обърне.

— Нещо друго?

— Зелов. По-рано вечерта каза, че разполагаш с информация за него.

Дардън кимна.

— Ще ти дам доклада веднага, щом се добера до принтер. — Очите му горяха. — Нещата започнаха да набират скорост, нали?

— Може и така да се каже — каза сухо Гарет. — И това трябва да ти доставя удоволствие.

Дардън направи гримаса.

— Не искам да проявявам безчувственост. Просто много скоро ми става скучно.

— Знам. И Фъргъсън го знае. И едва не те закова заради това. Отегчен или не, ще останеш близо до Ирана, докато не се уверя, че е безопасно за нея.

— Емили с нея ли ще бъде?

— Няма начин — поклати глава Емили. — Не можете да ме отпратите като Ирана. Няма повече да се крия.

— Относително криене — каза Гарет. — Освен ако не искаш папараците да почукат на вратата ти. — Загледа Ирана, която се приближаваше по коридора към тях. — Да видим как ще реагира Ирана. Експлозията в болницата може да се окаже нищо, сравнена с нея. — Повиши глас с приближаването на Ирана. — Всичко уредено ли е вече?

— Доколкото може да се очаква. Болните не приемат добре промяната, но сестрите тук ще се погрижат добре за тях.

— Наистина ли? — Гарет присви очи. — Това звучи… сякаш ще останат тук за постоянно.

— А ти какво очакваш? Не съм глупачка. Стонтън иска да ти причини огромна болка. Взриви болницата ми. Аз съм много по-ценна. Сигурна съм, че с удоволствие би убил и мен. Ще трябва да се скрия някъде заради твоята безопасност.

— Изпитвам облекчение да узная колко си разумна.

— Обикновено съм разумна. Пациентите ми ще получат добра грижа. Не са в опасност. Ти си този, за когото трябва да се тревожа. Трябва да се погрижа за твоята безопасност. Трябва да има причина, поради която Бог ни е свързал. — Погледна Емили. — Добре ли си?

— Да.

— Ще дойдеш ли с мен, ако те помоля? Ще ти намеря добра работа.

Емили поклати глава.

— Не мисля. — Дари я с бърза прегръдка. — Грижи се за себе си. Ако имаш нужда от мен, ще дойда при теб. — Погледна Гарет. — Грижи се и за Гарет. Той мисли, че няма нужда от грижи, но не обръщай внимание на протестите му.

— Като теб? — запита Гарет.

Тя се усмихна.

— Точно като мен. — Обърна се към Дардън. — Гарет ще иска от теб да ме скриеш някъде. Нали така? А аз ще ти кажа какви са моите изисквания. Не ме интересува къде ще ме заведеш, но искам да мога да работя. Мислех си за медицинско заведение в Африка или Южна Америка. През следващите няколко месеца. По тези места на света винаги имат нужда от помощ. Ще проверя какви са възможностите и ще обсъдим въпроса.