— Не!

Чу го да изругава, когато се наведе да вдигне пистолета.

Ужасна болка проряза врата и тила й.

Мрак.



Кръвта се стичаше към главата й.

Беше в пожарникарски лифт или поне така й се стори, защото бе замаяна.

Гарет…

Опита се да се съпротивлява.

— Спусни ме долу.

— Престани да се съпротивляваш или ще те спусна така, че да паднеш върху главата си. Създаде ми достатъчно проблеми.

— Няма да престана, по дяволите. — Произнесе думите бавно и с премерена злоба. — Спусни… ме… долу.

— Чудесно. — Подчини се и тя падна като купчина вар върху верандата. — Върви. Побързай. Движи се. Ако се опиташ да избягаш, отново ще те кача горе.

Щеше да го направи. Очите му горяха.

— Ядосан си. Добре. Върви си, в такъв случай. Това тук не е твоя работа. Вече нямам нужда от теб.

— Напротив, ти си моя работа. — Изправи се рязко на крака. — Аз имам нужда от теб. Затова млъкни и прави каквото ти казвам.

— Аз не…

— Чуй ме — каза той рязко. — Няма да позволя на Стонтън да спечели този рунд. Няма начин.

— Аз съм тази, която…

— Без повече приказки. — Обърна се и загледа плажа долу. — Погледни само веднъж, за да видиш срещу какво сме изправени. И тръгваме.

— Трябва да…

Спря да говори, защото видя, че хеликоптерът се е приземил на брега. От него слизаха цял отряд войници. Стонтън бе на плажа и даваше указания на хората си. Дори от това разстояние не можеше да сбърка стройната му фигура. Не можеше да откъсне поглед от него. Прошепна:

— Ето го.

— Досетих се — отговори Гарет. — Мисли, по дяволите. Ще стоим тук и ще му позволим да ни залови или ще избягаме, за да можем по-късно да се бием с него?

Някои от хората на Стонтън вече тичаха към болницата, а той стоеше, вдигнал глава и втренчил поглед в къщата на Гарет. Съмняваше се, че я вижда, защото бе застанала в сянката на къщата, но въпреки това започна да трепери. Не, не му позволявай да ти причинява това, помисли си.

Стонтън жестикулираше, сочеше, а после тръгна по пътеката.

— Емили.

— Ти тръгвай. Не мога да бягам от него.

— А аз не мога да тръгна без теб. Това, което заплашва теб, е заплаха и за мен. Каквото и да се случи, отговорността ще бъде твоя.

Джоел.

Затвори очи.

— Не казвай това.

— Ще кажа всичко, което се налага. Отсега нататък ще сме със свалени ръкавици.

Независимо какво щеше да каже, истината бе очевидна. Отговорност. Вина. Отново се самообвиняваше. Но не можеше да позволи всичко да се повтори. Извърна се.

— Да вървим. Измъкни ме оттук.

— Най-после. — Сграбчи я за ръката и я задърпа по пътеката, която обикаляше къщата. — Бягай!

Пет минути по-късно бяха на бетонната площадка в другия край на острова.

— Качвай се. — Отвори й вратата. — Няма да включа светлините, докато не се отдалечим. Стонтън ще ни диша във врата. Ако имаме късмет, претърсването на къщата ще го забави.

— Късметът като че ли изцяло е на страната на Стонтън. — Скочи в хеликоптера. — Да се измъкваме оттук. Не искам да ни застреля.

— И аз. — Гарет запали двигателите и перките започнаха да се въртят. — Но може и да се случи. Виждам светлини да се движат по хълма.

И Емили ги виждаше. Няколко от мъжете тичаха към бетонната площадка, насочили лъчите на фенерчетата си напред в мрака. Дали един от тях не бе и Стонтън?

Гарет погледна назад към къщата.

— Да потегляме. — Хеликоптерът се издигна във въздуха. — Почти сме…

Куршум пръсна стъклото до главата й!

— По дяволите. — Той завъртя хеликоптера. — Залегни.

Тя се сниши и с отчаяние помисли, че Гарет не може да стори същото. Друг куршум попадна в корпуса.

— Само след минута ще сме извън обсега им — каза Гарет, докато се издигаха все по-високо. — Ако не улучат резервоара.

— Успокояваща мисъл.

— Казах ти, ръкавиците са свалени. — Сведе поглед към мъжете долу. — Стонтън ли е този, който гледа нагоре към нас?

Руса коса, високо и стройно тяло.

— Да.

— В такъв случай, няма да се опитат да стрелят в резервоара. Стонтън те иска жива. — Завиха и се отдалечиха от острова. — Макар че вероятно няма да има нищо против да паднем във водата. Предполагам, че трябва да сме благодарни и за малкото…

Телефонът му звънна.

— Обзалагам се, че Стонтън иска да даде отдушник на гнева си. — Включи на високоговорител и натисна бутона. — Гарет.

— Искам да говоря с Емили — каза Стонтън.

— Но тя може би не иска да говори с теб. — Погледна я въпросително.

Тя протегна бавно ръка и взе телефона.

— Какво имаш да кажеш, Стонтън?

— Исках просто да чуя гласа ти. Липсваше ми. Никога не съм бил така интимен с някого, както с теб. Но така и не направихме последната крачка. Избяга прекалено бързо. Гарет те измъкна, което много ме ядоса. Но ще те намеря и всичко ще започне отначало.

— Ще те убия, Стонтън.

— Наистина ли? Отбелязвам, че ти си тази, която бяга.

— А аз отбелязвам, че се провали в опита си да ме заловиш отново, макар че си довел и хората си със себе си.

— Да, но бях много близо. И няма да позволя това да се окаже пълен провал. В момента не мога да те докосна, но обещах нещо на Гарет. Разбрах, че милее за болницата на този остров. Трийсет секунди.

— Какво ще…

Пламъците се издигнаха високо в небето, когато болницата бе взривена. Емили гледаше с ужас разгорелия се долу ад.

— Защо?

— Болницата беше празна. Разочарован съм. Да унищожаваш сграда вместо хора не е така задоволително, но ще взема всичко, което мога да получа. Мисля, че все още сте достатъчно близо и виждате къщата на Гарет. След малко ще се забелязва още по-лесно. Заповядах да я подпалят. Вече ще затварям. Очаквам с нетърпение скорошната ни среща, Емили.

Почти не осъзнаваше какво прави. Върна телефона на Гарет и втренчи поглед към земята под тях.

— Чу ли го? Ще подпали къщата ти.

— Чух. — Гарет обърна хеликоптера наляво. — Ние обаче няма да останем, за да се насладим на представлението.

Емили вече виждаше пламъците. Прозорците блестяха, докато огънят поглъщаше вътрешността на къщата.

— Съжалявам. Не трябваше да остана с теб, след като ме изведе от планината. Можех да предотвратя…

— Млъкни. Изборът беше мой. — Не я погледна. — А човек трябва винаги да поема отговорността за избора си.

— Болницата на Ирана…

— Ще й построя друга. — Изкриви устни. — Не тук. И не сега. Не и докато не убия това копеле. Беше наистина много разочарован, че не успя да убие никого.

— Тя обича този остров.

Той мълча около секунда.

— И аз.

Тя беше отнела нещо много скъпо и на двамата. Но само докато Стонтън беше жив.

— Искам да ме заведеш в Атина и…

— И да те оставя да преследваш Стонтън сама — довърши той вместо нея. — Няма начин.

— Трябва да защитиш Ирана, а и собствения си живот. Виж какво се случи тук.

— Едва не те убиха. Стонтън нямаше дори да знае, че си на този остров, ако бях направил каквото трябваше, когато ми позвъни.

Тя смръщи озадачено вежди.

— Какво трябваше да направиш?

— Да затворя. Усещах, че проследява обаждането. Но рискувах, защото исках да разполагам с още няколко минути. Като че ли щях да го убедя.

— В какво?

Той не отговори.

— Отговори ми. — Гледаше безизразното му лице. Беше се затворил в себе си. — Знам колко лесно може да бъде убеден Стонтън. — Мислеше, опитваше се да събере парчетата от мозайката. — Как е успял Стонтън да открие, че ти си ми помогнал? И от кого е получил телефонния ти номер? — Нямаше нужда той да отговаря. Защото тя си спомни човека, посрещнал ги в планината. Младият мъж с топлата усмивка.

— Приятелят ти. Човекът, който ти е помогнал да откриеш лагера. Името му беше… Кариф?

— Да. Името му беше Кариф Барук.

Минало време. Прилоша й.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Стонтън?

— Да.

— Защо не ми каза?

— И защо трябваше? Знаех, че ще реагираш така. Чувстваш се виновна за това, че болницата и къщата ми бяха разрушени. Стонтън трябва да се чувства виновен, не ти. Колкото до Кариф… — Направи пауза. — Аз го помолих да ми помогне. Мислех, че ако си държи устата затворена, ще бъде в безопасност. Понякога Кариф беше невнимателен и небрежен. Но беше най-добрият ми приятел.

Изпитваше болка. Прозираше зад безизразната му маска. Двамата с Кариф са били много близки. А ето, че сега тази близост му бе отнета.

— Стонтън го е измъчвал?

— О, да. Нямало е да се пречупи, ако не е станало непоносимо… Стонтън очевидно е много надарен в тази област.