— Как би могла някога да забрави?

— Да го хванем сега. Да му устроим капан.

— След като изведа теб и Ирана от острова.

— Не мога да оставя болницата — каза Ирана. — Имам отговорности. Пациенти.

— Вече не. Казах Дардън да те предупреди. Уреди им транспорт до Атина.

Ирана стисна ръце в юмруци.

— Нямаш право.

— Въпреки това. По-добре е да ги преместим, отколкото да бъдат изклани. Сестрите ще заминат с тях. Можеш да се качиш в лодката с тях или да дойдеш с нас.

Емили го гледаше с объркване и гняв. Гарет ръководеше действията им, без да обръща никакво внимание на думите на Ирана и Емили.

— Може би Ирана трябва да замине. Тя няма нищо общо с това. Но аз никъде няма да отида.

— Грешиш, по дяволите! — Ръцете му стиснаха раменете й, очите му мятаха мълнии. — Няма да дам на Стонтън повече нищо, което е мое. Вече взе прекалено много.

— Пусни ме! — процеди тя през стиснати зъби.

— Пусни я, Гарет — намеси се Ирана. — Силата няма да я принуди да ти се подчинява. Щеше да го проумееш, ако можеше да разсъждаваш трезво. — Направи пауза. — Какво ти е отнел Стонтън?

— Няма значение. — Ръцете му отслабиха хватката си, след това се отпуснаха встрани от тялото. — Нека само да кажем, че Стонтън успя да превърне всичко това в лично отмъщение.

— И откъде знаеш, че идва насам?

— Обади ми се. Съвсем преднамерено. И задържа разговора, докато проследи местоположението ми. Искаше да мисля, че е още в Афганистан, но е възможно да е било номер. Няма да приема никакъв риск.

— Защо не затвори? — запита Емили. — Или искаше да го накараш да дойде тук толкова много, колкото и аз?

— Какво искаш да кажа? Да, искам да го заловя. Но не по тази причина не затворих. А сега се облечи.

Тя го погледна втренчено за миг, после се завъртя на пети, отиде в банята и затръшна вратата. Загледа се в отражението си в огледалото над мивката. Мрачно си помисли, че не личи да се страхува. Но страхът бе там и от него й прилоша леко. Забелязваше промяна у Гарет от мига, в който я бе събудил. Вече не долавяше у него жизнеността и чувствеността, които бе усетила вечерта. Преди никога не я бе смущавал фактът, че той може да бъде опасен и смъртоносен. Но сега от него се излъчваше експлозивност, която я плашеше.

Нещо се бе променило.

Всичко се бе променило. Стонтън идваше. И битката щеше да започне отначало.

Не, нямаше. Тя нямаше да го позволи. Трябваше да сложи край.

Трябваше да убие Стонтън.



— Тя може и да не тръгне с теб — каза Ирана. — Мисля, че подходи погрешно.

— Нямам време да бъда дипломатичен.

— Очевидно. — Погледът й обходи лицето му, сякаш търсеше нещо. — Как мога да ти помогна?

— Да се качиш в онази лодка и да изчезнеш от острова.

— Мислиш, че пациентите ми са в опасност?

— Мисля, че Стонтън е луд и садист. И още, че обича да дава примери за назидание на другите. Иска Емили и вече е доказал, че е готов да елиминира всекиго, който му застане на пътя. — Погледна часовника си. — Не знам колко време имаме. Знам, че не се справям добре със ситуацията, но трябва да ми вярвате. Хайде, слез до пристанището и се качи в лодката.

— Може би ще успея да убедя Емили да се качи в лодката с мен. Мога да й кажа, че имам нужда да ми помага с пациентите.

Той поклати глава.

— Искам да е с мен. Тя е мишената. Останалите сме просто средство да се добере до нея. — Смръщи вежди. — А тя се бави. — Отиде до вратата на банята и почука. — Емили.

Не последва отговор.

— По дяволите! — Отвори рязко вратата.

Нямаше никого в банята. Малкото прозорче бе отворено и бризът развяваше завесите.

— По дяволите, аз съм идиот! — Завъртя се на пети. — Трябваше да се досетя, че… Какво знае тя за острова? Къде може да се е скрила, Ирана?

— Само на плажа. — Ирана смръщи вежди, опита се да мисли по-бързо. — Болницата. Фарът. Ще дойда с теб.

— Не, аз ще я намеря. Ти се качи в лодката.

Ирана бавно кимна.

— Да, такива са задълженията ми в момента. Пациентите и сестрите. Ще отида да се уверя, че всички са напуснали болницата.

— Дардън трябва вече да се е погрижил… — Нямаше смисъл да спори с нея. Ирана щеше да постъпи така, както смяташе за правилно. — Слез на пристанището възможно най-бързо. Ще се обадя на Дардън и ще му кажа, че отиваш.

Излезе с широка крачка от вилата и огледа огрения от лунната светлина плаж.

Емили не можеше да има повече от няколко минути преднина, но не се виждаше никъде.

Съмняваше се, че би отишла в болницата. Не можеше да бъде сигурна дали Ирана няма да се върне там, а със сигурност не би искала някой да обърква намеренията й.

Тръгна към фара.



— Ще бъдем в Атина след трийсет минути — каза Дардън, когато Гарет се свърза с него след малко повече от час.

— Намери ли Емили?

— Не, по дяволите — отговори Гарет. — Не беше във фара. Претърсих и всяка празна къща по плажа, но нито следа от нея. Върнах се и претърсих болницата, която наистина е като лабиринт.

— Звучиш малко напрегнат. Възможно е всичко да бъде наред. Не знаем със сигурност, че Стонтън е на път към острова.

— Аз съм достатъчно сигурен. И по-добре да съм предположил правилно. Ирана ще ме одере жив, щом разбере, че сме преместили пациентите й напразно.

— Е, може би имаш повече време, отколкото мислиш.

— А може би по-малко. По мое предположение, Стонтън се е намирал на място, което би му позволило да стигне до която и да е точка на света за минимално време. Виж, не мога да говоря повече. Трябва да я открия. Ще ти се обадя, след като претърся целия остров. — И затвори.

Къде беше тя, по дяволите?

Излезе от болницата и закрачи по плажа, обзет от отчаяние.

Кое бе следващото място? Съмняваше се, че е напуснала района. Знаеше, че ако го направи, ще трябва да търси помощ от непознатите, които живееха на острова. Емили не се криеше от никого другиго, освен от него, и не би искала нечия намеса в работите си. Беше готова да нападне.

Замръзна, когато осмисли току-що преминалата през главата му мисъл.

Нападение.

Защо, тогава, бе предположил, че ще е тук, на плажа? Тя не би се крила, безпомощна, в очакване Стонтън да я намери. Щеше да е там, където според нея щеше да отиде Стонтън.

Вдигна поглед към къщата си, която проблясваше като слонова кост на лунната светлина.

Там щеше да отиде Стонтън.

Да.

Затича по пътеката. Беше на средата й, когато чу шума от перките на хеликоптер в далечината. Голям хеликоптер. Летеше ниско, над водата. Приближаваше се към тях от изток.

По дяволите.



Застанала на терасата на къщата на Гарет, Емили виждаше сините светлини на хеликоптера да се отразяват във водата, докато той се приближаваше от изток.

Мускулите на стомаха й се свиха. Не позволявай да ти прилошее. Поеми си дълбоко въздух.

— Трябва да изчезнем бързо. Стонтън ще е тук след десет минути.

Обърна се рязко и видя Гарет да се приближава към нея. Изражението му…

Инстинктивно вдигна ръката, която държеше оръжието.

— Виждам, че си открила частния ми арсенал. Имала си достатъчно време, докато тичах като луд по плажа да те търся.

— Имах нужда от оръжие. А ти имаш достатъчно, за да въоръжиш цял батальон.

— Обичам да бъда подготвен. Понякога един пистолет не е достатъчен.

— Да. Ти си от този род хора.

— Какъвто и да съм, в момента съм побеснял от гняв.

— Много лошо. — Навлажни устни. — Опитваше се да ме спреш.

— Дяволски си права. Казах ти, моментът не е подходящ. А сега ми дай този пистолет.

Тя не помръдна.

— Дай ми го, Емили. Трябва да те измъкна оттук.

— Не. Той ще бъде тук скоро.

— Точно така. Ако се съди по шума от хеликоптера, той е достатъчно голям да побере петнайсет-двайсет от приятелите му. Мисля, че е „Суперхоук“. Навярно се надява да очисти бързо излишните хора, преди да те отвлече. — Стисна устни. — Няма да получи каквото иска. Не, няма. — Направи крачка към нея. — Защото ще си вън оттук, преди да е кацнал.

Тя направи крачка назад.

— Ти тръгвай. Аз ще го изчакам.

Той протегна ръка.

— Дай ми пистолета. Няма да ме застреляш.

— Мога и да го направя. — Говореше студено. — Надявах се само да те раня, но знам колко е мощен този. Ще те държа на разстояние.

— Държиш в ръцете си „Магнум“. Куршумът може да причини значителни щети. Няма да рискуваш. Не съм твой враг.

— Тогава остани и ми помогни.

— Това се опитвам да направя. — Погледът му обходи лицето й. — Но няма да успея да те убедя, нали? — Сви рамене и се обърна. — Нека бъде, както искаш. Направих, каквото можах… — Изведнъж се завъртя рязко и удари с ръба на дланта си китката й. Тя изпусна оръжието.