— По-добре съм. Имах леко неразположение тази вечер, но се справям. Върви си и ме остави сама.

Той не помръдна.

— Знам, че точно така трябва да направя. Въобще не трябваше да идвам.

— Защо дойде, тогава?

— Видях запалената лампа. — Стоеше и я гледаше. — Хайде. Да се разходим по плажа.

— Ще се опитам отново да заспя.

— Свежият въздух ще ти се отрази добре. — Взе от ръката й чашата, която тя продължаваше да стиска, и я остави върху шкафчето до вратата. Изгледа прекалено голямата за нея тениска, с която бе облечена. — Навън не е студено. Няма нужда да се преобличаш.

Тя се поколеба.

— Какво искаш всъщност? Защо си тук?

Той сви рамене.

— Не знам. Може би защото се чувствам странно отговорен за теб. Много ме е яд, че трябваше да отстъпя грижата за теб на Ирана. Може би защото никога не съм бил търпелив и чакането ме напряга до краен предел.

— Какви ги говориш? Ти ме доведе тук.

— Значи съм непоследователен. — Направи крачка назад.

— Ще дойдеш ли?

Тя стоеше и го гледаше. Усещаше неспокойствието му. Той винаги бе така уверен в себе си и сигурен в действията си, че тази промяна я безпокоеше. Но бе по-добре да се бори с комплексите на Гарет, отколкото със спомените си.

— Да. — Не го погледна, а мина покрай него и се озова на плажа. — Успя ли Дардън да открие нещо за Стонтън?

— Още не. Единственото, което знам, са клюките, които Кариф сподели с мен, докато ме водеше към лагера. Чужденец със страшно много пари. — Направи пауза. — Почти неограничени средства. Такова ли е и твоето впечатление?

Няма нищо, което да не мога да направя. Няма човек, когото да не мога да купя.

Дишай дълбоко. Недей да си спомняш нищо друго, освен думите. Не си спомняй какво причини той на Джоел, след като произнесе това.

— Да — отговори колебливо. — Той твърдеше, че никой няма да успее да го залови. Ако имаш достатъчно…

— Стига! — прекъсна я грубо той. Седна на пясъка и я придърпа в прегръдките си. — Почини си. Не мисли за нищо. Исках да чуя само да или не. Не те изведох навън, за да те измъчвам и да имаш още кошмари. Ирана ми каза, че сънуваш ужаси по-често, отколкото признаваш.

— Казала ти е за тях? Да, разбира се. Сигурна съм, че дълго сте говорили за мен.

— Не, не дълго. Ирана ще ти каже всяка дума от разговорите ни, ако я помолиш. Гледа на всичко друго като на предателство.

— Вярвам ти. Тя е изключително честна и искрена. Много я харесвам.

— И аз. Тя е много добра моя приятелка.

— И ти си неин добър приятел. Издръжката на болницата сигурно струва ужасно скъпо.

— На мен ми струва само пари. Тя спаси живота ми. Смятам издръжката на болницата за свой дълг. Макар че едва ли можеш да се издължиш на някого за това, че ти е спасил живота.

— Каза, че е лекувала раните ти от куршум?

Той кимна.

— Намери ме на плажа близо до „Света Сесилия“, болницата, в която работеше по онова време. Искаше да ме заведе вътре, но аз й казах, че така само би подписала смъртната ми присъда. И беше истина. Банаро бе по петите ми и щях да бъда лесна мишена, ако лежах упоен в болничното легло.

— Банаро?

— Луис Банаро. Би могла да го наречеш мой съперник. Бях навлязъл в територията му и отмъкнах статуя, която той смяташе за своя собственост. И искаше да ми даде урок за назидание на всички.

Контрабандист?

— Сред многото други неща.

— И тя не те заведе в болницата?

— Не. Заведе ме във вилата на своя приятелка и се погрижи сама за мен. След това се върна в болницата и разговаря с майката игуменка. Разказа й всичко. Отговориха й, че трябва да ме заведе в болницата и да докладва за огнестрелните ми рани на полицията. — Изкриви устни. — Което бе най-почтеното нещо на света. Но щеше да ме превърне в пушечно месо. Ирана отказа и напусна ордена.

— Заради теб?

— Да, аз бях нейният катализатор. Ирана се кълнеше, че от години търси отговори в душата си.

— И не й вярваш?

— Понякога. — Направи гримаса. — Предполагам, че просто не ми харесва ролята на катализатор.

— Не мисля, че би те излъгала. И, освен това, е щастлива тук.

— Да. Тук не можеш да не бъдеш щастлив. По тази причина те доведох на острова.

— Защото е красив?

— И защото, когато човек се задушава от грозотата на света, трябва да намери равновесието си.

— Природата тук помага ли ти да намериш своето?

— Повечето пъти. Помислих си, че си струва да опитам. — Зарея поглед над вълните. — Скоро ще започнем да търсим Стонтън. Знам, че вероятно мислиш за това.

— Да.

— Още само ден. Трябва да довърша подготовката с помощта на Дардън и Ирана.

Тя го погледна с изненада.

— Не това очаквах да чуя, когато почука на вратата ми.

— И аз не очаквах да изглеждаш така. Ирана бе изпълнена с оптимизъм и картината, която ми обрисува, не отговаряше на образа на жената, отворила ми вратата. Видът ти не ми хареса. Исках да си се върнала изцяло към нормалното си състояние.

— Мислиш, че не съм? Мнението ти не е реалистично. Мислех, че връщането ми към моето предишно аз ще стане с рязък скок, но ето, че не е така. Правя крачка по крачка. — Погледна го директно в очите. — Тревогата ти за мен започва да ме потиска, Гарет. Няма да стана причина да убият и двама ни. Ще направя всичко необходимо.

— Още ден — повтори той. Изправи се и й подаде ръка, за да й помогне да стане. — Ще говоря с Ирана утре сутрин. Окей?

Не пусна ръката й. Дланта му бе топла, хватката — силна. Караше я да се чувства в безопасност.

Не, всъщност не в пълна безопасност.

Да намери равновесието си, бе казал той. Грозота и красота. Чувството, че е обградена и защитена от силата му, противопоставено на лекото чувство за опасност, което винаги изпитваше в присъствието му. Дори сега, вдигнала поглед към него, долавяше тъмния блясък в очите му и напрежението в тялото му.

И топлината му. Същата топлина, която я бе стоплила и излекувала, когато бе притиснал голото си тяло до нейното онази нощ в хеликоптера.

Само че не бе съвсем същата, бе по-напрегната…

Издърпа ръката си и отстъпи назад.

— Добре. Няма смисъл да възразявам, нали? Ще постъпиш както желаеш.

— Ако правех само онова, което искам, няма да се върнеш във вилата сама. — Усмихна се леко. — Има повече от един начин да се бориш с кошмарите. Искаш ли да опитаме няколко? — После изведнъж смръщи вежди. — По дяволите, не исках да кажа това.

Тя замръзна. Не очакваше да чуе тези думи, изразяващи сексуалното напрежение, вибриращо помежду им. Свариха я неподготвена.

— Секс? — изтърси. — И той ли е част от сделката?

Бръчката между веждите му стана по-дълбока.

— Не си спомням да имаме сделка. Дадох само обещание. — Извърна се. — А току-що ти направих предложение. Не беше изискване. Купувам курвите, когато се продават. Не се опитвам да превърна всяка жена в курва. — Хвърли й поглед през рамо. Устните му бяха здраво стиснати. — Но ти си помисли за сделка веднага щом споменах, че можем да си легнем заедно. Кажи ми, Емили, какво щеше да кажеш, ако бях отговорил с да.

Тя мълча секунда — две.

— Готова съм на всичко, за да се добера до Стонтън.

— По дяволите! — изруга Гарет и се отдалечи от нея в мрака.

Емили стоеше и гледаше след него. Той се движеше енергично, крачките му бяха широки и уверени. Абсолютен мъжкар, изпълнен с гняв и сила. Не можеше да откъсне поглед от него. Беше й ядосан, а тя му бе казала истината. Човек не би помислил, че зрял и очевидно силно сексуален мъж като Гарет би реагирал по този начин.

Но откъде можеше да знае тя как би реагирал на всяко нещо? Бяха все още непознати един за друг и това, че се чувстваше свързана с него, бе странно. Всъщност между тях не съществуваше истинска връзка. Той не бе свързан с нея по никакъв начин, освен с крехките нишки на съчувствието и желанието да й помогне. Може би по тази причина тя бе направила прибързан извод за секса. Може би подсъзнателно искаше да го привърже по-силно към себе си, да засили желанието му да й помогне.

Господи, надяваше се истината да не е такава. Не искаше да повярва, че Стонтън я бе изкривил до такава степен.

Откъсна поглед от Гарет и тръгна към вилата.



Гарет ругаеше тихо под носа си с всяка крачка.

По дяволите, мислеше си. Не трябваше да ходя до вилата, за да се видя с Емили. Нямаше истинска причина за това. Можех да проявя търпение и да я оставя тя да дойде при мен.

Само че, изглежда, нямаше никакво търпение, когато станеше въпрос за Емили. Бе пожелал да я види и се бе подал сляпо на импулса. Беше се държал тромаво и несръчно от мига, в който тя бе отворила вратата, до момента, в който се бе опитал да я примами в леглото си. По дяволите, през половината време й демонстрираше съчувствие, а през другата половина — нещо, което нямаше нищо общо със съжалението. Дори не знаеше какво предложение ще й направи, преди думите да са излезли сами от устата му. А тя все още бе уязвима, раните й не се бяха затворили напълно. Но това вероятно бе резултат на смесицата от чувства, които изпитваше към Емили от самото начало. Съчувствие, уважение, желание да я закриля, а сега и страст.