— Не съм сигурна, че в момента аз самата знам коя съм всъщност. — Погледна към окъпания в слънчева светлина плаж. Удивително бе как бе свикнала с живота на острова през последните десет дни. Беше живяла само за мига, а център на миговете й беше Ирана. Разходки по плажа, сутрини, в които помагаше на Ирана в болницата, вечери, в които Ирана се отбиваше при нея и двете вечеряха заедно.

— Благодарна съм ти, Ирана.

— Защо? Нищо не съм направила.

— Точно така. Нищо не си направила. Не ми задаваш въпроси. Позволяваш ми да вземам, без да давам. — Направи пауза. — И не ме укоряваш.

— Нямам право. Не знам какво си преживяла в онази планина. Мога само да се старая да живея според златното правило и да се опитвам да не наранявам никого. Оставям Бог да се справи с всичко. — Взе една мидена черупка. — Не е ли красива?

— Да. Много.

— Щом Бог може да сътвори нещо толкова красиво, предполагам, че може и да излекува раните, причинени от Сатаната. Той няма нужда от мен. — Усмихна се на Емили. — И вече е започнал доброто си дело. Не се ли чувстваш малко по-добре всеки път, когато зарееш поглед над вълните? Не отнема ли отливът част от болката ти всеки път, когато се отдръпне навътре в морето?

— Може би. — Сведе поглед към мидената черупка в ръката на Ирана. — Бог или природата?

— Бог е природата.

— Е, Бог, природата или Ирана. Благодарна съм на всички вас — каза Емили. — Ще съжалявам, когато напусна този остров.

— През първите няколко дни. После реалният свят отново ще те улови в мрежите си. Там е мястото ти.

— Не съм толкова сигурна. Мога да бъда много жестока в реалния свят.

— Да, но инстинктът ти диктува да се бориш с жестокостта; ти си една от войниците.

Емили сви озадачено вежди.

— Войници?

— Всички ние имаме своите роли в живота. Нима не си се борила през целия си живот, за да запазиш живи красотата и историята?

Емили бавно кимна.

— Но никога не съм мислила за себе си като за войник. Гарет войник ли е?

— О, да. Без съмнение. Вечният войник. И го знае. Той не е като теб. Не се фокусира само върху едно-единствено нещо. Затова и реши да те спаси. Не можа да устои. Ти бе просто поредната битка, която той трябваше да спечели на всяка цена.

— През целия си живот?

— През по-голямата част. Поне доколкото мога да съдя от чутото от Дардън и няколкото пъти, в които Гарет е говорил за себе си. Баща му бил пияница и престъпник. Непрекъснато се местел от държава в държава. Още от раждането на Гарет. Очевидно не е обръщал никакво внимание на сина си, който е трябвало да се грижи за прехраната си. Израснал на улицата и е удивително как въобще е оцелял. Дори получил образование. Знае по малко практически за всичко. Знаеш ли, че говори девет езика? Най-дълго се е задържал на едно място в годините, които е прекарал в Афганистан. Баща му продавал оръжие на бунтовниците. Бил убит две години, след като се заселили в планината, но Гарет останал при приятелите, които успял да си спечели.

Емили си спомни мъжа, изплувал от мрака.

— Мисля, че съм срещала един от тях. Помогна на Гарет да ме измъкне.

— Кариф? Гарет ми е разказвал за него. Добри приятели са. Гарет вероятно е най-близък с него и едва ли би могъл да е по-близък с някого другиго. Той останал в Афганистан и след като Гарет се върнал в цивилизования свят, за да направи пари. Гарет го посещава от време на време. — Сви рамене. — Двамата с Гарет очевидно доста си приличат.

— Още един войник?

Тя кимна.

— Всеки е войник в Афганистан. Тази черта е характерна за територията. Ако не по природа, по необходимост.

— А каква е твоята природа? Ти също ли си войник, Ирана?

Ирана поклати глава.

— Аз се грижа за другите. Пазя и ценя завоюваното от войниците. — Засмя се. — Което означава, че мога да остана тук, на острова си, и да ви позволявам да идвате при мен. Което е и много по-приятно.

— Но не непременно по-лесно. Не съм срещала човек, който да работи по-упорито от теб.

— Работата е полезна за душата. А и ме пази от проблеми.

— Проблеми? Ти?

— Аз съм мързелива по природа. И трябва да преодолея недостатъците си. — Ирана посочи фара, който беше на около миля по-нататък по плажа. — Да се надбягваме. Която стигне първа, ще приготви обяда.

— Ти винаги печелиш.

— Разбира се, защо иначе ще искам да се надбягваме? Вече дори не ти се налага да се извиняваш за раната си. Почти е заздравяла. — Затича се. — Казах ли ти, че бях лекоатлетка в колежа?

Емили беше по петите й.

— А аз играех футбол. Но ти си по-възрастна от мен. Ще намеря начин да…

— Виждаш ли? — Ирана се смееше щастливо. — Инстинкт. Влизаш в бойно настроение. Беше просто въпрос на време. — Стрелна се напред. — Само въпрос на време…



— Надявам се, че си готов — каза Ирана на Гарет, когато той вдигна слушалката същата вечер. — Защото Емили е вече почти излекувана.

— Очаквах да чуя това от теб доста по-скоро — каза Гарет. — Но успя да я задържиш, за което съм ти благодарен.

— Не ми благодари. Харесвам я. — Направи пауза. — Грижи се за нея. Знам, че не можеш да спреш Емили, когато си науми нещо, но можеш да я защитиш. Направи го.

— Да, госпожо.

— Казвам това сериозно.

— Знам. Но може би не съм господар на ситуацията, както мислиш ти. Ти я видя слаба и уязвима. Но тя е силна, много силна. Не е като онази Емили, която изведох от планината. Щом веднъж си стъпи на краката, ще трябва да се съобразяваме с нея.

— Вече стои здраво на краката си — засмя се Ирана. — Всъщност днес ме победи в надбягването до фара. Гордея се с нея.

Гарет знаеше какво има предвид. Той се чувстваше по същия начин, докато двамата вървяха през снега в планината. Загрижен, но й се възхищаваше и се гордееше с нея.

— Това означава, че ще трябва да почакам тя да направи следващия си ход.

— Няма да чакаш дълго.

— Колко?

— Може би ден, най-много два. Очаквам всеки момент да направи нещо. Бъди готов. — Ирана затвори.

Готов съм, помисли си Гарет, докато слагаше край на връзката. Беше напрегнат и раздразнителен през последната седмица. Разстройваше го това, че трябваше да отстъпи на Ирана грижата за Емили. Така бе най-умно и най-добре, но се чувстваше отговорен за Емили от мига, в който я бе извел от онази палатка. Може би дори и преди това. Може би от деня, когато бе видял снимката й във вестника.

— Ирана смята, че Емили вече няма нужда от грижите й? — запита Дардън.

Гарет сви рамене.

— Тя няма избор. Емили ще постъпи така, както желае. И трябва да открия нещо, което мога да дам на Емили, когато реши, че й е дошло до гуша от Микала.

— Това лек намек ли е? — запита Дардън. — Свързах се с всички, които можах. Не мога да открия нищо за Стонтън. Сега търся в полицейските доклади в Сидни, Австралия. Може би съм на прав път. Тя каза, че Стонтън е австралиец, нали така?

— Да.

— Открих някой си Робърт Хъркър, който някога използвал псевдонима Стонтън в Сидни. В момента проследявам информацията.

— А нещо за чука на Зелов?

— Е, тук вече май наистина попаднах на нещо. Не на чука, а на Зелов. — Засмя се. — Или може би не. Доста странно, наистина.

— Какво е странно?

— Остави ме да поработя още малко върху следата. — Изправи се. — Всъщност ще получа информация по факса довечера. Ще отида до офиса и ще проверя.

— Не се налага да работиш цяла нощ, Дардън.

— Напротив. Ти искаш сведенията. — И добави, много сериозно: — Задължен съм ти, задето отърва задника ми от Фъргъсън. Знам, не искаш да говоря за това, но няма да го забравя.

Дардън излезе, а Гарет отново загледа през прозореца. Лунната светлина посребряваше пясъка до вилата, в която бе Емили. В предната част светеше лампа. Тя беше будна. Поредният кошмар?

Още ден или два и щеше да е до нея и да й помага да се справи с тях. Един или два дни и щеше да дойде краят на чакането.

Това не бе достатъчно, по дяволите.

Извърна поглед от прозореца и закрачи към вратата.



Поеми си дълбоко дъх, каза си Емили.

Беше обляна в студена пот. Обтри лицето си с мокра хавлия и си напълни чаша вода. Отпи. Стискаше силно чашата, за да спре треперенето на ръката си.

Не биваше да позволява на Стонтън да й причинява това. Мислеше, че става все по-силна с всеки ден. Не бе имала кошмар от три нощи.

Ставаше по-силна. Просто й трябваше време. Трябваше да се държи и да не позволява…

На вратата се почука.

Ирана? Вероятно. Странно как Ирана усещаше, когато имаше нужда от нея.

— Добре съм, Ирана — каза, докато отваряше вратата. — Макар че, как…

Гарет.

— Не изглеждаш добре. — Гарет мръщеше вежди. — Трепериш. Видът ти е такъв, сякаш току-що излизаш от сауната. Ирана е полудяла, щом мисли, че състоянието ти се подобрява.

Тя замръзна.