Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

— Трябва да има причина човек да се довери на някого. Но споделянето лекува душата. — Той понечи да каже нещо, но тя го прекъсна. — Не се тревожи. Знам, че нямам право да нарушавам личното й пространство. Колко време искаш да я задържа?

— Колкото можеш по-дълго. Но тя едва ли ще ти позволи повече от седмица — две.

— А после отново ще се хвърли в огъня. Бедната жена.

— Ще се грижа за безопасността й.

— Знам. Ти си добър човек, Гарет.

— Само в твоите очи.

— Вярно е. Но съм длъжна да вярвам на преценката си и че добрината ти не е плод на престореност или суета. В противен случай, със сигурност щях да бъда изгубена. Отказала съм се от прекалено много неща заради тази своя вяра. — И добави: — Ще ти кажа, ако има промяна. — И затвори.

Има кошмари.

Някога Ирана също премина през истински кошмар, помисли си Гарет. Не беше предизвикан от насилие като преживяното от Емили, но също толкова мъчителен.

— Как е Емили? — запита Дардън от стола зад Гарет. — Предполагам, че се е настанила удобно, след като не те помоли да я вземеш при себе си вчера.

— Настанила не е точната дума. Ирана каза, че Емили лекува психическата си травма с усилена работа. Но излязла от черупката си, след като се уверила, че Ирана не е заплаха. Щом се възстанови, ще се изправим срещу съвсем нова ситуация.

— Поне ще се възстанови бързо.

— Което няма да ни помогне особено, освен ако не разполагаме с нещо, което Емили е готова да чуе. Някакви новини за Стонтън?

— Още не. В момента чакам информация от връзките си в Интерпол.

— А за чука на Зелов?

— Имаш ли представа колко души с фамилията Зелов има само в Русия? Проверих повечето от тях и съпоставих данните с тези на всички компании за дърводелски сечива и железарски инструменти. Нищо.

— По-вероятно е този Зелов да е контрабандист или престъпник, щом в дръжката на чука има скрит артефакт. Виж какво ще успееш да намериш във файловете на ФСБ.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Нямам никакви връзки, откакто КГБ се превърна във ФСБ. Може да струва скъпо. Някакви ограничения?

— Не.

— И аз така си помислих. — Дардън мълча около секунда. — Не се ли замесваш прекалено дълбоко? Все още можеш да я предадеш на Фъргъсън.

— Това не е възможност. Открий връзката със Зелов.

— Добре. — Дардън стана и тръгна към вратата. — Веднага. Дано по-скоро започнем истинските действия. Ставам неспокоен. Никога не съм разбирал защо ти харесва тук. Този остров е прекалено спокоен за мен.

Да. Гарет разбираше защо Микала е прекалено скучен за Дардън. Но, по някаква причина, Гарет не усещаше никакво неспокойствие, когато беше тук. Чувстваше се у дома си — като че ли тук му бе мястото. Странно, след като не се чувстваше у дома си никъде другаде по света. Дали не бе заради Ирана и болницата? Той нямаше нищо друго общо с нея, освен финансирането й. А Ирана обикновено бе прекалено заета, за да прекара повече от една или две вечери с него, докато бе на острова.

Отиде до прозореца и погледна надолу, към болницата на брега. Тя бе тебеширенобяла на лунната светлина. Зърна и вилата, разположена встрани от основната сграда. Вятърът караше вълните да се къдрят примамливо, преди да се разбият в пясъка.

Мир. Дали Ирана усещаше същото, когато гледаше морето? Вероятно. Беше си заслужила това неземно спокойствие. Надяваше се Емили също да усеща покой в душата си сега.

Господ знаеше, това нямаше да продължи дълго.

Емили изпищя! Седна рязко в леглото. Сърцето й биеше тежко.

Стонтън. Кръв. Агония.

— Всичко е наред. Това е само сън.

Погледът на Емили се стрелна към стола, изправен в ъгъла. Ирана се наведе напред, лицето й се показа из сенките. Включи лампата.

— Не се страхувай. Нямах намерение да се натрапвам. Просто не исках да бъдеш сама, като се събудиш.

— Откога си тук?

— От около час. — Изправи се. — Искаш ли чаша вода?

Емили осъзна, че гърлото й е сухо.

— Да. Но мога и сама да си налея.

— Защо? И бездруго имам нужда да опъна краката си. — Ирана отиде до нощното шкафче, върху което стоеше гарафата, и напълни чаша вода. — Не съм свикнала да стоя неподвижно. Ако не спя, трябва да се движа.

Емили погледна часовника. Беше 2:40 сутринта.

— По това време трябва да спиш. — Взе чашата, подадена й от Ирана. — Нямам нужда от теб.

Ирана сви рамене.

— Може би аз съм имала нужда. Не можех да спя, защото се тревожех за теб. Открила съм, че ако не правя нищо, когато се тревожа за някого, съжалявам. И затова останах при теб. — Седна отново на стола. — Изпий водата. Знам, че искаш да си тръгна. Ще го направя, когато съм сигурна, че си напълно будна. Лесно е да изпаднеш отново в кошмар.

Емили отпи глътка вода.

— Вече съм будна. — Но осъзна, че не иска Ирана да си тръгне толкова скоро. Все още не можеше да се отърве от ужаса, преживян в лагера. — Много си мила с мен, но съм сигурна, че имаш и други пациенти и че те също имат нужда от теб. Не искам да бъда натрапница тук.

— Не си. Работиш, ядеш, спиш. — Направи пауза. — А Сатаната ти изпраща кошмари от време на време, за да вдъхва страх у теб.

— Сатаната? — Да, Стонтън бе олицетворение на Сатаната. — Предполагам, че може и така да се каже. На този свят Сатаната има какви ли не образи. Предполагам, че за теб е естествено да обвиняваш Луцифер. Гарет ми каза, че някога си била монахиня.

— Да.

— И че си подлагала вярата си на съмнение, когато те срещнал.

— Не. Никога не съм се съмнявала в Бог или в желанието си да му служа. — Направи гримаса. — Проблемът бе в това, как трябва да му служа. Непрекъснато се бунтувах, непрекъснато задавах въпроси, винаги бях готова да вярвам, че единствено съзнанието и съвестта ми трябва да диктуват действията ми. Църквата е силна и прекрасна институция. Цели единайсет години се опитвах да служа на Бога по начина, който Църквата смяташе за правилен. — Поклати глава. — Провалих се.

— Гарет каза, че вината е отчасти негова.

— Така ли? Греши и съм му го казвала стотици пъти. — Усмихна се. — Но ако вината го кара да спонсорира болницата ми и ми помага да лекувам болните, не е толкова лошо нещо. Някой ден вината му ще се стопи и ще остане само добротата и щедростта.

— Защо се самообвинява той?

— Запитай него. Каза ми, че признанията не са нещо добро. Макар аз да съм тази, която оголва душата си. — Изправи се.

— Сега ще те оставя да се опиташ да заспиш отново. Макар да не обещавам, че няма да те нагледам пак по-късно.

— Наистина не е необходимо. Но ти благодаря за загрижеността.

— Необходимо е — каза Ирана. — Заради собственото ми спокойствие. Иска ми се да мога да кажа, че такава е Божията воля, но не притежавам необходимата за това арогантност. Подозирам, че сестрите са били прави за суетата и егоизма ми. Винаги съм вярвала, че трябва да се ръководя от инстинктите си. — Отвори вратата и се спря на прага. — Ако натиснеш бутона на нощното шкафче, в стаята ми ще звънне звънец. Ще дойда, ако имаш нужда от мен.

Емили поклати глава. Ирана се усмихна.

— Нека е, както желаеш. Но отсега нататък аз ще сервирам храната ти. С това ще трябва да се примириш. И ще намаля работата ти в болницата до шест часа на ден. Терапията свърши.

— Не!

— Да. Бе все едно да ти давам успокоителни. Време е постепенно да се върнеш в реалния свят.

Реалният свят. Да, напоследък се чувстваше като в сън. Тежка и упорита работа, вечно бе втренчила поглед в плочките, които търкаше. После бе забелязала белите завеси, морския бриз и яркото слънце, което идваше след мрака.

— Но не веднага. — Ирана бе разчела правилно редуващите се на лицето й изражения. — Казах постепенно, Емили. Гарет иска да те задържа възможно най-дълго.

— А ти винаги ли спазваш нарежданията му?

— Не, за Бога, но понякога двамата сме на едно мнение. — Махна й с ръка и затвори вратата след себе си.

Реалният свят. Стонтън, грозни спомени и кошмари, които може би никога нямаше да престанат.

Но не сега, не в тази минута. Легна отново на възглавницата и загледа лъча лунна светлина, който се процеждаше през прозореца. Изпита странно чувство за покой. Почувства лекия бриз, който премина покрай завесите и погали бузите й. Тук нямаше нищо грубо или заплашително. Ирана щеше да дойде, ако натиснеше бутона на нощното шкафче. Гарет беше във вилата на хълма. Не можеше да нарече нито един от двамата приятел, но се чувстваше в безопасност с тях.

Не беше сама.