Тя замръзна.

— Сестра? Монахиня?

— Е, всъщност тя вече не е сестра. Беше. Работеше в малка болница извън Атина, когато я срещнах преди десет години. Спаси ми живота, защото слязох на брега с три рани от куршум в тялото. — Обърна се към Дардън. — Отиди да кажеш на Ирана за пристигането ни.

Дардън кимна и закрачи бързо надолу по пътеката.

— Монахиня? — повтори Емили.

— Вече не. Ирана Повак. Сега тя е пълноправен лекар, макар да бе само интернист, когато я срещнах. Преживяваше криза на вярата, но не можех да й помогна. Както и да е, след като реши да напусне ордена, основах за нея болница и възстановителен център тук, на острова. Приема ограничен брой пациенти, защото е заета с изследователска работа. Но всички са или смятани за безнадеждно болни, или принадлежат към кастата на отхвърлените.

— Няма да отида там — каза Емили. — Съвсем здрава съм и не искам да споделя нищо с никого. Нито с монахиня, нито със свещеник, нито…

— Никой не те моли да оголваш душата си — каза грубо Гарет. — Това е възможно най-лошото за теб сега. Моля те само да останеш при Ирана два дни и да видиш дали ще се получи. Ако не ти хареса, аз съм само на четири мили от теб. Здрав пациент като теб може да измине разстоянието за нула време.

— Мога да дойда веднага. — Обърна се с лице към него. — Защо не ме искаш?

— Искам те. Но искам и да оздравееш бързо. Колкото повече време ти е необходимо, за да се възстановиш, толкова по-късно ще тръгнем по дирите на Стонтън.

— И тази сестра Ирана ще ме благослови и ще направи така, че всичко да е наред?

— Ирана е просто неутрален терен. Няма нищо неутрално в мен, а това може да попречи на възстановяването ти. Тя няма да иска нищо от теб. А е прекалено умна, за да помисли, че може да разреши всички проблеми на света. — Подаде й ръка. — Обеща да правиш каквото ти кажа. Два дни?

Тя се поколеба, после не обърна внимание на ръката му, мина покрай него и заслиза надолу по хълма.

— Ако не се опита да спаси душата ми. Нищо не може да ме спре да убия Стонтън.

— Ирана вярва, че само Бог може да спасява душите. И ако не споменеш за смъртоносните си намерения, тя няма да има причина за тревога. — Последва я. — И тъй като нямаш желание да довериш нищо на никого… Ето я и нея. — Махна с ръка на жената, която излезе от болницата. — Не мислех, че ще има търпение да чака, докато отидем при нея.

— Какво си намислил сега, Гарет? — извика Ирана Повак. — Дардън каза, че може би съм в беда. — Ирана бе стройна и атлетична жена в края на трийсетте. Тъмната й коса бе прибрана в свободен кок. Бе облечена в дънки и свободна бяла блуза.

— Нима бих ти причинил това?

— Да. — Погледът на Ирана се спря върху Емили и очите й светнаха. Беше я познала. — Пресвета Дево, в беда съм. Ти луд ли си, Гарет? Островът ще се напълни с репортери.

— Никой не знае, че тя е тук. Твоите медицински сестри няма да проговорят. Колко пациенти имаш в момента?

— Само седем.

— Няма да е много трудно Емили да е в пълно уединение.

— Не искам да бъда изолирана от всички — каза Емили. — Да забравим.

— Мога да я настаня във вилата, където обикновено настаняваме заразноболните — каза Ирана. — Там никой не влиза.

— Чудесно. — Обърна се отново към Емили. — Ще се видим след два дни, освен ако не ми се обадиш.

— Няма да стоя затворена по цял ден.

— Нали искаше да запазим самоличността ти в тайна.

— Това е различно.

Той срещна погледа й.

— Да, така е. Но ще трябва да уточниш подробностите с Ирана.

Емили стисна ръце в юмруци и го загледа как се отдалечава.

— Всичко ще е наред — каза Ирана тихо. — Сигурно мисли, че така е най-добре. В противен случай нямаше да те доведе при мен. Той не те изоставя.

Емили се обърна към нея.

— Не искам да ме поверяват на ничии грижи. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Но понякога е по-добре човек просто да се отпусне и да няма никакви тревоги. Трябва да си преминала през тежко изпитание. — Неочаквана усмивка озари лицето й. — Обещавам, че няма да те глезя и няма да задавам никакви въпроси.

— Глезя? Доста старомодна дума, нали?

— Да. Гарет ми подари цяла библиотека стари книги, когато се опитвах да науча английски. Всичко от Шекспир до Франсес Ходжсън Бърнет. Мислех, че всички използват подобни думи. — Засмя се тихо. — А Гарет никога не ме поправя. Лукав дявол. Отне ми цяла година да изкореня старите думи и фрази. Но някои запазих в речника си, защото ми харесва как звучат.

— Английският ти е много добър. — Истина беше. Ирана говореше с едва доловим акцент.

— Харесвам този език. Едновременно труден и измамен. Обожавам предизвикателствата.

Емили се усмихна.

— Като, например, това да ме захвърлят в скута ти?

— Имах избор. Гарет винаги ми дава избор. — Срещна погледа на Емили. — Избрах теб, Емили. И сега ти трябва да решиш дали ще избереш мен.

— И какво ще направиш, ако не те избера?

— Ще те върна на него. Дължа му много, но и той понякога прави грешки. — Наклони глава. — Това една от тях ли е?

Емили не отговори веднага. Гледаше втренчено другата жена. Ирана не отговаряше на представата, създадена от няколкото думи на Гарет за нея. В нея нямаше нищо спокойно, съзерцателно или монашеско. Тя бе пълна с живот и чувство за хумор. Бе жизнена и силна. Но Емили не можеше дори да си представи, че би нарушила нечие лично пространство.

— Може би не е грешка — каза бавно и се усмихна. — Тъй като обеща да не ме глезиш.

Ирана се засмя.

— Не, вместо това, ще ти позволя да прочетеш книгите ми от Джейн Остин. Този период от време странно успокоява. Някои от правилата на тогавашното общество са безсмислени, но поне са съществували правила. — Хвана Емили за лакътя и я поведе по пътеката. — Ще те посещавам веднъж дневно във вилата, но ти ще трябва да ме поканиш, ако искаш да остана. Няма да се натрапвам. И мисля, че Гарет греши в желанието си да те изолира напълно от света. Ще те накарам да работиш. Била ли си някога медицинска сестра?

— Не.

— Е, в такъв случай, тук има много подове за търкане. Работата ще ти попречи да изпаднеш в меланхолия. Да, работата е полезна за душата.

— Да, така е. — Емили изпита огромно и неочаквано облекчение. — Работя още от шестнайсетгодишна. Не се страхувам от тежка работа.

Ирана изведнъж смръщи вежди.

— Но ти накуцваш. Ще можеш ли да работиш?

— Само драскотина. Искам да работя.

— Добре, тук наистина има много работа. Но мисля, че първо трябва да погледнем раните ти и да ти дадем антибиотици. — Спря и зарея поглед над хоризонта. — Слънцето залязва. На острова няма по-прекрасно време от деня. Златистата светлина е навсякъде…

Сияние се излъчва и от Ирана Повак, помисли си Емили, докато я гледаше. Костите на лицето й бяха добре очертани, устата й бе широка, устните — красиви. Дълбоко поставените й тъмни очи блестяха оживено, а малкото бръчки говореха по-скоро за сила и издръжливост, отколкото за възраст. Ирана я погледна в отговор.

— Гарет е прав да те доведе тук. Този остров може да те излекува, ако му позволиш. — Тръгна отново по пътеката. — Той излекува мен.



Гарет изчака да настъпи третият ден, преди да се обади на Ирана.

— Как е тя?

— Беше неспокойна през първия ден. После, когато разбра, че никой няма да я притиска да прави каквото и да е, се отпусна. Дадох й работа — лъскането на подовете.

— Исках тя да си почива, по дяволите.

— Но тя не искаше. Трябваше насила да я накарам да престане да работи в края на деня. Трудно я убедих да се върне във вилата. Но е достатъчно уморена и заспива веднага. Събужда се със зората и идва в болницата. — Направи пауза. — Но има кошмари, Гарет.

— Щях да се изненадам, ако нямаше.

— Ще ми кажеш ли какво са й сторили?

— Не. Аз самият не знам много. Измъчвали са приятеля й до смърт и тя се чувства виновна. Ще ми каже повече, когато е готова. — Добави: — Или пък на теб. Не заемам първо място в списъка й на хора, на които може да има доверие.

— Грешиш. Мисля, че ти вярва. Двамата очевидно сте изградили връзка помежду си.

Гарет изведнъж си спомни кръвта и смъртта онази нощ в палатката на Шафир Али.

— Не такава, каквато ти би одобрила, Ирана.

— Не одобрявам доста от нещата, които правиш. Нито ги разбирам. Но вярвам, че съществува равновесие във Вселената, и тъй като Бог е създал Вселената, той сигурно одобрява равновесието.

— Църквата не е съгласна с тази философия. Свещениците биха казали, че грехът е грях, Ирана.

— Причината да напусна ордена беше, че бях твърде склонна да приема всичко, което Църквата смяташе за дадено. Това също ме превръща в грешница, Гарет. — Смени темата. — Какво искаш от мен да направя, за да спрат кошмарите й? Мога да й дам приспивателни и така сънят й ще е по-дълбок. Но не искам.

— И аз. — Замисли се. — Не прави нищо. Да видим дали няма сами да си отидат.

— Може би. Ако говори за това.

— Не желае. Не я притискай. Така ще престане да ти вярва.