Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

— Справи се много добре — каза Гарет, като излезе от пилотската кабина, след като хеликоптерът отново излетя. Седна до Емили. — Видеото беше добро. Ти излъчваше искреност и изглеждаше дяволски крехка. Много убедителна.

— Не исках да изглеждам крехка. Исках да бъда възможно най-искрена при дадените обстоятелства. Мразя лъжите.

— В момента си крехка и уязвима. Това не е лъжа. — Тя отвори уста, но той вдигна ръка. — Помисли. Инстинктът ти диктува да отречеш, но трябва да признаеш слабостта си, за да можеш да я преодолееш.

— Лесно е да се каже. Ти признавал ли си някога слабостта си, Гарет?

— Веднъж. Затова знам, че човек трябва да работи, за да я победи.

Нямаше обаче да й разкрие естеството на тази слабост и тя го разбра. Е, нямаше право да пита и да настоява, след като той нямаше намерение да й каже нещо повече. Поне засега.

— Къде отиваме?

— Пакистан. Имам връзки, които ще ни укрият. А оттам ще отидем в Гърция.

Тя смръщи вежди.

— Защо?

— Защото ти казах, че трябва да останеш в сянка известно време. Имам къща в малко селце на един гръцки остров. Ще бъде идеална за теб.

— За колко време?

— Две седмици.

Тя поклати глава.

— Това е прекалено много.

— Ти направи избора си. Това е равносилно на сделка. Ще правиш каквото кажа. — Направи пауза. — И ще останеш скрита за света, докато кажа.

— Не е необходимо. Направих онова видео за Фъргъсън. Това е достатъчно.

— Кажи ми отново, когато гледаш предаванията по телевизията и прочетеш историите във вестниците за изчезването си. Ти предизвика раздвижване и ще мине време, преди вълните да утихнат. — Добави: — А и на мен ще ми трябва време да намеря Стонтън. Дардън започна само предварителното търсене.

— Все някой трябва да го познава. Тези, които са го срещали, ще го помнят. Той е чудовище.

— И прилича ли на Франкенщайн?

— Не.

— Грозен ли е? Заплашителен ли е?

— Не и на външен вид.

— Значи в момента е чудовище само за теб. За съседа си може би е съвсем обикновен човек.

Предполагаше, че е прав, но й се струваше невъзможно явното зло да не бъде очевидно за околните.

— Колко време ще отнеме?

Той сви рамене.

— Не знам. Мога само да обещая, че ще го открия. — Направи пауза. — Ще помогне, ако можеш да ми кажеш защо Стонтън е отвлякъл камионите ви? Можеш ли да говориш за това?

Кръвта, която се стичаше изпод камиона.

Джоел, стенещ в агонията си.

— Всичко е наред. — Погледът на Гарет не се отделяше от лицето й. — Ще говорим за това по-късно.

— Не. — Опитай се да не мислиш за нещо друго, освен за въпроса. Навлажни устни. — Търсеха някакъв чук. Стонтън го нарече чукът на Зелов. Каза, че в дръжката има скрит скъп руски артефакт. Казали му, че е в музея. Мислеше, че знам къде е и съм го скрила.

— А ти скри ли го?

— Господи, не! Непрекъснато му го повтарях, но той не ми вярваше. Кълнях се в гроба на баща си, че не знам нищо, но не. — Заби нокти в дланите си. — Отново и отново. Непрекъснато му го повтарях. Не искаше да ми повярва. Казвах му…

— Емили. — Взе дланите й в своите. — Не говори. Няма нужда да знам нищо повече. — Гласът му стана по-груб. — Трябваше да преценя по-добре и да не те подлагам на това. Още не си готова да се изправиш срещу него.

— Трябва — отговори тя неспокойно. — Не бих могла да живея със себе си, ако се крия от истината. Нямам право. Просто… е трудно. — Пое си дъх на пресекулки. — Непрекъснато мислех за чука. Господ ми е свидетел, непрекъснато. Дори го сънувах. Това е начинът да го заловим, нали? Той иска чука на Зелов. Ще го търси. Ако ние го намерим първи, може би ще успеем да му устроим капан. Защо не се сетих за това по-рано?

— Неспособността ти да мислиш трезво е разбираема в момента — каза той сухо. — Започваш да трепериш всеки път, когато разговорът се насочи към Стонтън.

— Аз не… — Но щеше да трепери, ако той не я държеше за ръцете и тя не усещаше силата му. — Не защото се страхувам от него.

— Знам. Това е, защото онзи кучи син ти е нанесъл не само физически, но и психически травми. Точно по тази причина е добра идеята да си починеш известно време, за да можеш да се възстановиш, да бъдеш отново във върхова форма.

— Ще съм по-добре, ако отидем…

— Не. — Той беше категоричен. — Няма да рискувам да пострадаш отново нито преди, нито след като се отървем от Стонтън. Казах ти, измъкнах те от ръцете му и се гордея със свършената работа. И ще останеш непокътната, физически и психически, през следващите сто години или приблизително толкова.

Тя повдигна вежди.

— Сто години?

— Защо не? Светът се променя, еволюира с всяка секунда. Аз вярвам в бъдещето. Ето, ти работиш със съкровищата на миналото и знаеш, че хиляда години са само едно мигване на клепачите. Ние просто гледаме на нещата по различен начин. — Пусна ръцете й. — Ще отида до пилотската кабина и ще кажа на Дардън да прибави информацията за чука на Зелов към всичко останало и да види дали ще успее да научи нещо. Ще бъдеш ли добре?

— Да. — Загледа го как се отдалечава. Щеше да бъде още по-добре, ако той държеше ръцете й. Ужасно бе да се чувства така уязвима и сама, след като винаги е била силна и независима. Но това състояние щеше да премине. Трябваше просто да бъде търпелива и щеше отново да стане себе си.

Но дали беше вярно? Дали някога щеше отново да бъде предишната Емили Хъдсън — онази, която още не бе срещнала Стонтън?

Да, по дяволите, нямаше да позволи на Стонтън да изкриви душата й, както бе направил с чувствата й. Това щеше да бъде победа за него, а тя нямаше да му позволи да триумфира.

Трябваше да се научи да отделя нещата едно от друго, да изолира болката и да използва ума и паметта си като оръжия в битката. Трябваше да е подготвена при следващия си разговор с Гарет. Не биваше отново да се осланя на него.

— Не е в ръцете на ЦРУ — каза Борг. — Фъргъсън току-що направи изявление, че я е изпратил на усамотено място, за да се възстанови.

— Глупости — каза Стонтън. — Опитва се да спаси задника си. Тази кучка няма да позволи на никого да я изпрати където и да е. — Смръщи вежди. — Може би не ЦРУ я отмъкна от мен. Чудех се как така изведнъж успяха да ни намерят, след като седмици наред се лутаха в планината.

— А кой друг?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Но все някой трябва да знае. Който и да е нападнал лагера ни, трябва да е получил подробна информация от някого, който живее в тези планини. А ние трябва само да намерим този човек и да му зададем няколко въпроса.

— Може и да не ни посрещнат добре в планините — каза Борг. — Трудно е да се спре мълвата сред онези племена. След онова, което стори на хората на Шафир Али…

— Не знам за какво говориш — повдигна вежди Стонтън. — ЦРУ взривиха колибата. Планинските племена се подкрепят. Никак няма да е трудно да се раздухат пламъците и положението да стане доста неприятно за онези, които са помогнали това да се случи. Необходимо е само някой да посочи с пръст виновника. — Стонтън се усмихна. — Да, само толкова е необходимо.

— Красиво е — прошепна Емили. — Не мисля, че някога съм виждала по-красиво или по-спокойно място.

— Заради светлината е — каза Гарет, докато й помагаше да слезе от хеликоптера. — Светлината в Гърция е като чисто злато. И като че ли е особено ярка тук, на остров Микала.

Може би беше от светлината, може би от безкрайната синева на морето, а може би от белия пясък, който отразяваше сиянието. Каквото и да е, цялостният ефект е като чели те обгръща златиста мараня, помисли си Емили.

— Селцето е толкова малко.

— Да — усмихна се той. — И Слава Богу. Един свещеник, двама учители и един съдия. Тук всички се разбираме прекрасно.

— Къде е къщата ти?

Гарет кимна към измазана в бяло къща, разположена на хълма, по който се изкачваха.

— Ето я. — Посочи и по-голяма, двуетажна, постройка на плажа. — Но ти ще отседнеш там. Това е владението на нашата сестра Ирана.