Погледна часовника си. Щяха да кацнат след пет минути, не можеше да позволи на Емили да спи повече. Грабна дрехите, които Дардън й бе приготвил и отиде при нея.

Тя отвори очи веднага, щом го усети да коленичи до нея.

— Гарет…

— Трябва да те облечем. Ще кацаме. Накарах Дардън да провери кой размер дрехи носиш. Надявам се тези да ти са по мярка. — Издърпа одеялото. — Седни.

Тя бавно се изправи до седнало положение.

— Скована съм.

— Има причини да бъдеш. — Пъхна ръцете й в презрамките на сутиена, заобиколи я и го закопча на гърба й. — Дардън очевидно не е разбрал добре. Този ти е прекалено голям.

— Изгубила съм тегло. Не можех да се храня.

Той мълчеше.

— Трябваше да се сетя. Другите дрехи сигурно също ще ти бъдат прекалено свободни. — Застана отново пред нея и й подаде бикини, панталони и блуза. — Имаш рани, скована си и кракът ти създава проблеми. Мога да те оставя да се справиш сама, а мога и да ти помогна. Във втория случай ще стане доста по-бързо. Ти решаваш.

Тя погледна дрехите. Беше прав. Глупаво бе да се опитва да бъде независима и така да забави всички.

— Помогни ми. Прекалено е късно да се тревожа за такива неща като срам или смущение. Чувствам се… удобно с теб.

— Не точно това исках да чуя. — Започна да я облича. — Удобството е скучно. А никога не съм се стремил да бъда скучен.



— Къде се намира това поле? — Емили гледаше надолу към равната гола поляна, към която хеликоптерът се спускаше. — Не се вижда нищо и никой.

— Намираме се на около шейсет мили от Кабул. В подходящия сезон тук може да се види цяла армия хора. Това е маково поле. Фермерите жънат опиума и го разпращат по света. Могат да си позволят да останат по домовете си в лошо време. — Сви рамене. — А за нас е удобно да кацнем на безлюдно място. Не мисля, че ще ти хареса, ако веднага започнат да те бомбардират с въпроси.

— Не, няма да ми хареса. — Усети как мускулите й се стягат в отговор на неприятната мисъл. — Не, няма.

— Не се напрягай — каза тихо Гарет. — И не започвай да трепериш. Няма да се случи нищо подобно. Обещавам.

— Аз не… — Пое си дълбоко дъх. — Не съм чак толкова уязвима… Просто ми беше студено.

— Както кажеш — каза Гарет. — Но пак няма да ти позволя да застанеш веднага в светлината на прожекторите. Спазвам определени принципи в работата си. Измъкнах те оттам цяла и няма да им позволя да те разкъсат.

— Аз също няма да им позволя да го направят.

— Но сега няма да рискуваме.

Хеликоптерът се приземи няколко минути по-късно и Дардън излезе от пилотската кабина.

— Здрави и читави. Колата ще е тук всяка минута. — Кимна бавно, без да откъсва поглед от Емили. — Здравей, аз съм Джак Дардън. Не ни представиха официално един на друг, но много се радвам, че си в такава добра форма.

— И аз много се зарадвах, когато видях хеликоптера през пелената от сняг.

— Щях да дойда с Гарет да те измъкнем оттам, но той каза, че за мен ще е по-безопасно да осигуря транспорта. — Наклони глава. — Цветът на лицето ти сега е по-добър. Беше бледа и измъчена, когато се качи на борда. Но и сега не изглеждаш особено отпочинала.

— Ще се оправя.

— Е, не позволявай на Фъргъсън да те смачка. Той е прекалено нетърпелив да докаже на всички, че може да вади зайци от шапката си.

— Излез и дай знак на колата, когато пристигне — каза Гарет.

Дардън се усмихна.

— Което, в превод, означава, че Гарет иска да се отърве от мен. — Тръгна към вратата. — Би трябвало да се обидя, но предпочитам да не съм част от плановете на Гарет, а да се посветя на довършването на задачата.

Емили го загледа как прекосява поляната, за да излезе на шосето. Снегът бе спрял, но ботушите на Дардън затъваха в дебелия слой сняг и кал.

— Наистина ли искаше да се отървеш от него?

Гарет кимна.

— Трябва да говоря с теб, преди колата да е пристигнала.

— Защо?

— Колата трябва да те отведе в Кабул при Фъргъсън. И веднага, щом пристигнеш, адът ще се стовари върху теб. Той ще се опита да накара всички да забравят, че не е действал достатъчно бързо, за да спаси Леви, като те показва на медиите и на всяка нация и организация, която е участвала в търсенето ти.

Всеки неин мускул се напрегна в отговор.

— Не!

— И ще започнат да ти задават въпроси. За Леви. За Стонтън. И за седмиците, прекарани в планината.

Емили усети как паниката се надига в нея.

— Не е задължително да им отговоря. Аз… не мога… да… го… направя.

— Мисля, че можеш да направиш всичко, което се налага. Но с много болка, която ще те запрати в лабиринт, от който трудно ще излезеш. В момента не си във форма да понесеш подобна ситуация.

— Не ми казвай с какво мога да се справя — отговори рязко тя. — Понесох онова, което ми стори Стонтън. Фъргъсън не може с нищо да ме нарани.

Той сви рамене.

— В такъв случай, няма смисъл да говоря. Ти си направила избора си.

— Избор? Не ми даде никакъв избор. Каза ми само, че ще се превърна в завършен случай и интерес за медиите, и то само защото оцелях, вместо да умра в онази планина. — Изгледа го гневно. — Така че, хайде, дай ми избор, Гарет.

Той се усмихна.

— Добре. Можеш да отидеш при Фъргъсън и да се примириш с показността и величието му и в замяна да приемеш, че ще се опита да намери Стонтън вместо теб. И също възможността да го убие. Той има връзки и власт и може би ще успее да ти даде каквото искаш.

— Или?

— Обещах ти нещо. Да дойдеш с мен и да правиш каквото ти кажа. Не казах на Фъргъсън за Стонтън, защото ще ми попречи. Аз ще намеря Стонтън. И ще го убия. Твоята задача ще бъде да стоиш кротко и далеч от Фъргъсън.

— И как ще стане това?

— Ще запишем на DVD как казваш на Фъргъсън, че не можеш да понесеш целия този шум, който ще се вдигне около теб. И ще го дадем на шофьора на колата. Ще кажеш на света, че имаш нужда от време и спокойствие, за да се възстановиш. И че ще се свържеш с Фъргъсън по-късно.

— А той ще повярва ли?

— Не, но всички други — да. И ще изпитат съчувствие към теб. — Направи пауза. — Защото ще изглежда така, сякаш си се върнала от самия ад.

Но да, тя бе преминала през ада, а ето, че той не бе свършил още. Възможно бе това да е само началото. Гарет гледаше през прозореца.

— Ето я и колата. Направи избора си.

Тя не отговори веднага.

— Можеш ли да намериш Стонтън?

— Ще го намеря. А ти можеш ли да ми кажеш нещо за него?

— Има австралийски акцент. — Навлажни устни. — Ако ми покажеш рисунки и снимки, както правят в полицията, ще мога да ти кажа как изглежда. Познавам всяка черта на лицето му, всяко негово изражение.

— И това е нещо. Друго?

— С него беше още един. Борг. Той правеше всичко, което Стонтън му кажеше. И… му харесваше. — Спомените я заляха и стомахът й започна да се свива. Дишай дълбоко. Не повръщай. — Само това си спомням. Ще се опитам…

— Тихо. — Взе я в прегръдките си. — Достатъчно. Не се тревожи за това сега. — Дланта му обхвана тила й и притисна главата й към рамото му. — Просто трябваше да започнем отнякъде.

— Може би ще мога да отсея и да подредя… Само не сега.

Той изруга тихо.

— Казах да забравиш. Ще го намеря. — Люлееше я напред-назад. — И ако започнеш отново да трепериш, ще… Просто недей, окей?

Отнасяше се с нея като с болно дете. Защо не? Тя се държеше точно така и може би малко се презираше за това. Отскубна се от прегръдката му.

— Добре съм. Съжалявам. Не исках… — Пое си дълбоко дъх. — Няма да се случи отново.

Той стоеше и я гледаше втренчено.

— Това означава ли, че си направила избора си?

— Да. Знаеше, че ще избера теб. Не познавам този Фъргъсън.

— Спорно е и дали познаваш мен.

— Знам достатъчно.

Той изкриви устни.

— Точно така. Познаваш Джон Гарет, убиеца. Единственото важно за теб, нали?

— Да. — После заговори забързано: — Не. Аз… ти вярвам, Гарет.

— Вярваш, че ще ти дам това, което желаеш.

Повече, но не можеше да му обясни нещо, което не бе твърде ясно и на самата нея. Беше по-добре дори да не опитва.

— Как ще направим записа, който ще изпратим на Фъргъсън?

— Ще използвам телефона си, а после ще кача записа на компютъра си.

— Много ефикасно. — Извърна поглед от прозореца. — Да го направим.



— Ще прережа гърлото на това копеле! — процеди Фъргъсън през здраво стиснатите си зъби, без да откъсва поглед от лицето на Емили Хъдсън, което го гледаше от монитора. — Какво си мисли, че прави, по дяволите? Имам нужда от нея.

— Изглежда, че няма да я получим. — Мур изучаваше лицето на Емили. — Може би това е истината. Може би тя има нужда да си почине. Не изглежда много добре…

— Виждам как изглежда. Но може да се възстанови и тук, в Кабул, където ще мога да я контролирам. Имам нужда от отговори.

— Тя ти каза къде приблизително са я държали и името на Шафир Али. Можем да започнем с тази информация.