— Хенри, това е абсурдно! Знам, че си разстроен, задето яздих Финеган без позволението ти, за което наистина съжалявам, но ако продължаваш да се държиш така, не помагаш на никой.

С приведена глава и здраво стиснати зад гърба му ръце Хенри се извърна от прозореца, откъдето наблюдаваше за каретата на лекаря, и я погледна толкова яростно, че тя побърза да легне обратно в леглото и да дръпне завивките до брадичката си.

— Хенри — опита отново след няколко минути в напрегнато мълчание, — наистина съм добре. Цицина на главата и тук-там някоя синка или драскотинка. Ако само ми позволиш да взема гореща вана, съм сигурна, че ще се почувствам по-добре момен…

— Можеше да умреш! — извика той.

Слисана Маргарет изпусна завивките.

— О, Хенри, не — каза тя, когато най-накрая разбра. Не й беше ядосан, задето беше яздила Финеган. Беше ядосан, защото се страхуваше да не я изгуби. Чувство на мека топлина се зароди в гърдите на Маргарет и плъзна по цялото й тяло. Тя се усмихна, което само провокира гневът на Хенри да достигне нови измерения.

— Ти, малка глупачке — просъска. — Можеше да си потрошиш кокалите!

— Щеше ли това да те разстрои? — попита колебливо.

Хенри зяпна насреща й.

— Дали щеше… Разбира се, че щеше да ме разстрои! Та ти си ми съпруга и аз… ти си ми съпруга, Маргарет, и от сега нататък ти забранявам да си рискуваш живота! Чу ли ме? Забранявам ти! — Очите му се присвиха подозрително. — Защо се усмихваш? Да не е заради раната на главата ти. Сигурно имаш мозъчно сътресение. Да му се не види, къде е този безполезен доктор? Хейстингс! Хейстингс, ела тук веднага!



Когато най-накрая докторът пристигна, той й предписа лауданум и две седмици почивка в леглото. Тя отказа лауданума и се съгласи на три дни почивка, на което лекарят се съгласи при условие, че повече не го викаха да се разправя с „тази“ жена.

Хенри, който беше наблюдавал как двамата спореха от единия ъгъл на леглото, не се намеси в полза на доктора. Просто сложи лауданум в чая на Маргарет след като лекарят си замина и държа ръката й, докато се унасяше.

— Хенри? — каза тя със затворени очи и умерено дишане.

— Да, скъпа?

— Няма да… застреляш… Фин, нали?

Привеждайки се напред, той я целуна нежно по челото, точно под превръзката, която беше сложил лекарят.

— Не, няма — отвърна той.

Една линия от притеснение се появи между веждите й.

— Обещаваш ли? — прошепна.

— Да — отвърна той, само леко раздразнен, че жена му се бореше срещу действието на опиата, само за да се увери, че конят, който я беше изхвърлил, беше в безопасност. — Говорех под влиянието на гнева. Но никога повече не ме плаши така, чу ли ме, Маргарет?

Устните й се извиха.

— Не заради зестрата ми — каза тя.

Думите й нямаха никакъв смисъл според Хенри, което означаваше, че лауданумът най-накрая започваше да действа.

— Не заради зестрата ти — съгласи се той.

— Хенри?

— Заспивай, Маргарет — каза строго. — Все още ще съм тук, когато се събудиш на сутринта.

— Наистина ли?

— Ще остана тук цяла нощ — изрече той. Изглежда това бе уверението, от което се нуждаеше, тъй като въздъхна тихо и най-накрая заспа, докато Хенри, както беше обещал, остана до леглото й до сутринта.

Седма глава

На третия ден от почивката си Маргарет беше готова да убие някого. Би предпочела да е съпруга й, но наистина всеки би свършил работа. Хейстингс, който я вардеше като ястреб и вдигаше аларма само даже да погледнеше към вратата. Анджела, клетото девойче, което избухваше в сълзи всеки път, щом влезеше да сменя чаршафите. Дори конярчето Пити, който успяваше да я разгневи даже без да влиза в спалнята й. Беше принудена да наблюдава през прозореца със свити в юмруци ръце от раздразнение как подкарваше любимата й Попи направо към полето, без да й позволи даже да си гризне от моравата.

За жена, която беше свикнала да прави всичко сама, да бъде затворена на едно място, докато всички й слугуваха, беше същинско мъчение. За жалост никой друг не го виждаше по този начин. Даже имаха наглостта да твърдят, че тя била проблемната! Устната на Маргарет се изви в отвращение, когато остави настрани книгата, която се беше насилвала да прочете през последните два дена. Ако в най-скоро време не излезеше от тази стая, нямаше да отговаря за действията си.

Погледна от мястото си в очакване, когато дочу, че дръжката на вратата се завърта, само за да се намръщи, когато видя кой е и да вземе отново книгата.

— Как се чувстваш днес? — попита учтиво Хенри.

Беше, отбеляза Маргарет като погледна скришом над книгата си, облечен в най-изисканите си дрехи за езда. Светлобежови бричове обгръщаха краката му на точните места, а пурпурния му жакет, което пасваше идеално на широките му рамене, беше закопчано догоре. Дори високите му кожени ботуши бяха излъскани до блясък, което моментално възбуди любопитството на Маргарет. Затваряйки книгата рязко, тя попита мрачно.

— И къде точно ще ходиш днес? На лов за лисици ли?

— Точно така — отвърна той, като се ухили широко.

Устата на Маргарет се отвори широко.

— Не би посмял. О, вземи ме с теб. Чувствам се прекрасно — замоли тя. — Повече от чудесно. Ако остана тук заключена и секунда още, ще полудея!

Хенри мина покрай нея, за да седне в края на леглото. Със скръстени ръце започна да потраква с ботуша си по пода.

— По нарежданията на лекаря…

— Нарежданията на лекаря могат да вървят по дяволите!

Той повдигна една вежда.

— … почивката ти в леглото приключи днес.

— Винаги съм смятала, че е един мил, мил човечец.

Усмивката на Хенри се разшири, но той бе достатъчно мъдър да не се засмее.

— Трябва да отида до Лондон за две седмици. Щях да те питам дали искаш да ме придружиш.

Ако Хенри я бе попитал дали иска да отиде с него в Лондон преди седмица, щеше да му откаже незабавно, но след три дена в правене на нищо друго, освен взиране в тавана, посещение до града й звучеше направо превъзходно.

— Ще дойда — реши веднага. — Кога заминаваме?

— Веднага щом си готова.

Маргарет погледна надолу към семплата си синя рокля и се намръщи.

— Ще трябва да се преоблека и да си приготвя багажа.

Хенри се изправи. Прекоси стаята и нежно я целуна по бузата — нещо, което правеше доста често, откакто се беше събудила на сутринта след инцидента.

— Изглеждаш прелестно и така — промърмори. — А аз наредих на Анджела да ти опакова нещата още снощи.

— С… снощи? — повтори Маргарет, надявайки се, че не бе забелязал лекото заекване в гласа й. Погубваше я, когато й правеше комплименти просто ей така, или когато я докосваше нежно, както правеше в момента, прокарвайки пръстите си през косата й, без даже да осъзнава. Нещо между тях се бе променило през последните няколко дена, нещо, което Маргарет не можеше да обясни, но определено й харесваше.

Хенри беше… омекнал, реши тя. Беше станал по-нежен. По-мил. Беше се отнасял с нея като с кралица през дните й на почивка, затрупвайки я с подаръци, много от които шоколадови, които в крайна сметка беше започнала да отказва, заявявайки, че ще стане твърде дебела, на което той бе отвърнал, че е перфектна без значение външния й вид.

Тя трябваше да е извън себе си от радост. Все пак не всеки ден съпругът й беше толкова любящ и загрижен. И въпреки това… въпреки това, имаше липсващо парченце като от пъзел. Не можеше да го опише как изглежда. Можеше единствено да го усети.

— Маргарет, готова ли си? — попита Хенри, прекъсвайки мислите й.

Поставяйки усмивка на лицето си, тя кимна и се изправи на крака.

— Да. Напълно.

— Добре ли си? — заинтересува се той, като се вгледа в нея по̀ отблизо. — Изглеждаш някак… странно. Ако не се чувстваш добре, мога да отложа пътуването. Да отидем другата седмица, когато се почувстваш по-добре. Нека само да повикам Хейстингс и да му кажа да отпрати каретата.

— Не, не — възрази тя, като постави ръка на гърдите си. — Добре съм, заклевам се.

Хенри се намръщи.

— Ако си сигурна…

— Абсолютно — отвърна лъчезарно.

Все още съмняващ се, Хенри протегна ръката си безмълвно. Тя я хвана и заедно се отправиха към каретата отвън.



През първата седмица в Лондон бе валяло като из ведро. Хенри можеше да каже по мрачното изражение на Маргарет, че фактът да бъде затворена в градската им къща я подлудяваше, но тя не се оплака, а той направи всичко възможно, за да я разсейва с игри на шах и четене пред камината късно през нощите.

Не й беше казал за истинската причина, поради която бе решил да дойдат в Лондон, а тя бе да открие Питърсън. Преди около месец счетоводителят беше изчезнал вдън земя. Хенри бе наел най-добрите детективи, които можеха да се наемат с пари, и когато те не бяха открили и следа, той реши сам да се заеме с въпроса.

След като три пъти беше стигал до задънена улица, беше почти готов да си признае, че е бил изключително арогантен да си мисли, че ще успее със задача, с която не бяха се справили и обучени детективи. Питърсън бе изчезнал като невестулка, скрила се под земята. Дали все още бе в Лондон предстоеше да се разбере, но нещо в Хенри му подсказваше, че все още беше някъде там.