Една усмивка се появи неочаквано на устните му, когато си спомни какво се бе разиграло вчера точно пред този прозорец.

Три пъти градинарят бе изпадал в пристъпи, задето лалетата му биваха изяждани от косматия звяр, който Маргарет толкова наивно наричаше кон. Хенри бе наблюдавал от безопасните предели на кабинета си как градинарят погна впрегнатата кобила с метла, след като бе открил, че си беше похапвала от току-що засадената градинка. Като мама мечка закриляща мечето си Маргарет се бе появила от нищото, и въпреки че Хенри не бе чул разпалените думи, разменени между двамата, без да пита знаеше кой бе излязъл като победител от спора.

Жената беше като пъзел. Пъзел, който му доставяше удоволствие да нарежда. Възбуждаше го, ядосваше го и го очароваше — често в рамките на няколко часа. Всяка разумна мисъл го напускаше, когато тя влезеше в стаята. Можеше да предизвика самообладанието му с един хаплив коментар… а слабините му — без да каже и дума.

И все пак, въпреки закачливите си шеги, флиртуващите погледи и неоспоримият огън, който гореше помежду им, всяка нощ Маргарет лягаше в своята спалня, а Хенри в неговата. През тънките стени можеше да чуе как заключва вратата и оставаше буден с часове, взирайки се в тавана, докато ароматът на лавандуловия й парфюм се носеше из въздуха, подтиквайки го към лудостта, когато всяка вечер заспиваше с празни обятия и болезнена възбуда.

Беше го дарила със смеха си и светлината си, но все още имаше част от нея, която сдържаше. Част, до която не можеше да се докосне.

Едно плахо почукване се дочу от вратата, прекъсвайки мислите на Хенри.

— Влез — каза той, без да се обръща.

Една от новите прислужници, младо момиче със светлокестенява коса и чипо носле отвори вратата няколко инча.

— Ваша Светлост? — каза тя.

— Да, какво има? — попита той, след като погледна нетърпеливо към джобния си часовник. Как не бе забелязал времето? Минаваше единадесет и половина. Трябваше да се срещне с Маргарет пред салона преди един час. Отивайки до бюрото си, нахлузи тъмнозеления си жакет, което беше оставил на стола, и разсеяно пристегна шалчето си. Жена му мразеше, когато някой закъсняваше за нещо. Нямаше да е много доволна. Може би трябваше да се спре до кухнята, за да й вземе сладкиш или да й откъсне цвете от новата градина отпред, или дори…

— Ваша Светлост?

Хенри погледна към прислужницата с леко намръщено изражение.

— Какво искаш?

Поглеждайки настрани, тя промърмори нещо под нос, което той не успя да разбере.

— Какво? Какво каза? Говори по-високо… ъъъ… Анджела, нали така? — попита той. Маргарет се бе съгласила да наемат цял орляк от нова прислуга, само ако той научеше имената им. Беше изключително необичайно условие, което Хенри правеше всичко по силите си да изпълни.

Анджела се заигра нервно с колосаната яка на униформата си и каза:

— Помолихте ме да държа под око херцогинята, Ваша Светлост, особено ако излезеше някъде без надзор и… е…

— И какво? — попита той остро.

Очите на Анджела се напълниха със сълзи.

— Тя взе онзи лош жребец, Ваша Светлост. Онзи, за който казахте никой да не го доближава. Пити се опита да я спре, но тя не го послуша и една сърна изскочи отнякъде и лейди Маргарет падна…

Хенри не изчака прислужницата да приключи. Втурна се покрай нея и хукна към конюшнята.



Последното нещо, което си спомняше Маргарет, бе как бе помолила Финеган за един лек галоп. След което имаше някакво кафяво петно и страшно изцвилване, а тя се бе събудила на земята, наобиколена от хора, които се суетяха около нея.

— Какво се случи? — попита немощно.

— Този ужасен звяр ви изхвърли, това стана! — каза пискливо един от новите коняри. Държеше шапката си в ръце и я извиваше така, сякаш изцеждаше стар парцал — Беше сърна, милейди. Подплаши го и вие полетяхте във въздуха като чувал с картофи.

Маргарет се чувстваше като чувал с картофи. Повдигайки се внимателно, за да седне, тя опипа главата си, за да намери източника на болката. Когато пръстите й се изцапаха с кръв, тя пребледня, но отказа да се паникьосва. Усещаше тялото си охлузено, въпреки че нищо не беше счупено, тъй като можеше да помръдне всеки крайник. Ако се измъкнеше от това падане само с цицина на главата, значи щеше да се счита за изключителна късметлийка.

— Пити, бъди така добър да донесеш една кофа със студена вода от кухнята. Прясна и чиста, ако обичаш. И някой виждал ли е Финеган? Не искам да стигне до пътя. Клетото животно не беше виновно. Сигурна тази сърна…

— Маргарет? Маргарет! Къде си?

О, майчице. Беше Хенри, който въобще не звучеше доволен, което значеше, че някой сигурно му беше казал за случилото се. Маргарет присви очи към слугите над нея и всички те имаха дързостта да извърнат поглед.

— Страхливци — промърмори под нос.

— Анджела отиде да извика господаря — каза една от помощничките в кухнята, която бе видяла падането от къщата. — Тя е виновна.

Изсумтявайки раздразнено, Маргарет махна с ръка.

— Връщайте се по местата си, освен ако не искате да ви се навикат и на вас.

Те се разпръснаха като мишки, оставяйки Маргарет да се изправи сама пред побеснелия си съпруг. Мръщейки се, тя се опита да се изправи, но й се зави свят и реши, че тревата в крайна сметка не беше толкова лошо място за седене. Скръствайки крака при глезените и поставяйки ръце под главата си, Маргарет зачака Хенри да пристигне. Не му отне много време.

Появи се от конюшнята като бик, със свити в юмруци ръце и разширяващи се ноздри. Можеше да каже точно в кой момент я беше забелязал, тъй като горната му устна се беше повдигнала в злобно ръмжене и беше забързал крачка в нейна посока, заставайки точно пред нея със стисната челюст и очи, присвити до две гневни, зелени цепки. Чакаше.

— Здрасти — каза тя немощно.

Тишина.

— Чаках те пред салона повече от час, знаеш ли? Много е нелюбезно да караш някой да те чака. Започват да му хрумват идеи, без да може да се спре — обясни отбранително, закривайки очите си от слънцето, така че да може да го види по-ясно.

Тишина.

— Всичко щеше да е наред, ако сърната не бе изскочила на храсталака. Хвана и двама ни неподготвени, нали разбираш, а Финеган не искаше да ме нарани.

Без да каже и дума Хенри се завъртя на петите си и тръгна към конюшните. Притеснена, Маргарет скочи на крака и закуца след него, викайки името му, но той не й обърна внимание. На половината път към обора той рязко смени посоката си. Когато мина покрай нея в обратната посока, Маргарет се пресегна и хвана ръкава на жакета му.

— Чакай — проплака, — къде отиваш?

— Да взема пушка — отсече той, измъквайки се от хватката й.

— Ще… ще ме застреляш, задето яздих Финеган? — попита тя невярващо.

— Не, ще застрелям проклетия кон.

— Хенри! — ахна тя. — Казах ти, че вината не беше негова. Аз съм виновна, задето излязох да го яздя. Не трябваше да…

— Не, не трябваше! — извика той, обръщайки се, за да я погледне. — Но въпреки това го направи, защото ти си си ти и не можеш да се промениш. Е, аз няма да го допусна, ясен ли съм?

— Няма да допуснеш кое? — попита Маргарет напълно объркана.

— Няма да допусна да си рискуваш проклетия живот! — С две крачки прекоси разстоянието помежду им и я взе в обятията си. Раздруса я два пъти, от което усети как главата й се замайва, но не беше нищо в сравнение с превъртанията, които правеше сърцето й. — Когато онази прислужница дойде и ми каза, че си паднала, помислих…

— Коя прислужница? — прекъсна го Маргарет.

— Какво?

— Коя прислужница, Хенри? Името, ако обичаш.

Той изскърца със зъби.

— Да му се не… Анджела, името й е Анджела!

— Много добре — кимна Маргарет. — Можеш да продължиш.

— Господи, помогни ми, ще я убия — закле се мрачно.

— Не — каза Маргарет, като едвам сдържаше усмивката си, — няма. Сега продължи с това защо мислиш, че е добра идея да застреляш коня си. Първо, обаче, може ли да седнем? Малко ми се вие свят.

Хенри не я чу. Пресегна се, докосна нежно слепоочието й и се втренчи в пръстите си, изцапани с кръв.

— Кървиш — каза глуповато.

— Да — съгласи се тя, — но няма нужда да се притесняваш.

— Кървиш — повтори той.

Маргарет се пресегна и хвана ръката му.

— Да, скъпи, вече го каза. Само лека драскотина, мисля, че май съм се ударила в желязното стреме, когато паднах, но наистина не е нещо, за което да се при…

— Хейстингс! — изрева Хенри толкова силно, че Маргарет потръпна. — Хейстингс, идвай тук веднага! Повикай лекаря!

Маргарет завъртя очи.

— Хенри, мисля, че е време да отбележа, че малко преиграваш. И преди съм падала от кон и без съмнение ще падам още за в бъдеще. Ако просто се успокоиш и ние…

— А ти — каза той, прекъсвайки я, — ти… ти трябва да лежиш! В легло! — Пренебрегвайки протестите й, той я вдигна на ръце и измарширува към къщата, нагоре по стълбите и право в господарската спалня.

— Полудял си — ахна тя, когато той натика завивките под тялото й, натрупа възглавници около главата й и й нареди да не мърда и мускулче, докато не се появи лекарят. Пренебрегвайки го напълно, Маргарет отметна завивките и се изправи, а очите й блестяха опасно.