Джилиан Итън - Червенокоса красавица

— Не е била достатъчна? — попита Хенри задавено.

Тя кимна.

— И ако желаеш да ме целунеш отново, няма да имам нищо напротив.

— Много мило, че ми го споделяш.

Между тях се зароди тишина. Този път беше приятна тишина, на която Маргарет се наслаждаваше. За момент разгледа дискретно съпруга си изпод мигли, забелязвайки за пръв път, че носът му беше леко изкривен наляво, сякаш беше чупен преди много време и че до единия ъгъл на устните си имаше малък сребрист белег. Осъзна, че не беше толкова красив, когато човек се вгледаше в него отблизо. Красотата му избледняваше, за да разкрие суровия мъж под нея. Мъж, който започваше да разбира малко повече. Горделив мъж, който приемаше проблемите си без оплакване. Глупав мъж, също, задето не бе помислил, че ще му помогне, ако й бе казал истината.

— Прощавам ти — каза импулсивно.

— Какво? — попита Хенри, като вдигна поглед.

— Казах, че ти прощавам. Задето се ожени за мен заради зестрата ми — обясни тя. — Не е много приятно нещо, но разбирам защо си го направил и ти прощавам.

Една бегла усмивка завладя устните му, извивайки се нагоре в единия край, карайки сърцето й да прави немислими неща.

— Изобщо не си това, за което те смятах — отбеляза той.

Маргарет се поизправи.

— О! В какъв смисъл?

Хенри се излегна по гръб и положи глава в скута на Маргарет. Единият му крак се преметна встрани от леглото, докато другият му остана вплетен около глезена й, задържайки го на място. Беше изключително неприлична поза, но нито един от двамата не понечи да се оплаче.

— Първо — започна той, когато очите му заблестяха весело, — упорита си като магаре.

Устата на Маргарет се отвори.

— Упорита като… упорита като магаре? — изписка, като погледна гневно надолу.

— Да, но много по-красива.

— Е, щом съм по-хубава от магаре… — изсумтя тя.

— Много по-хубава. Никога не съм виждал коса с подобен цвят като твоята. Напомня ми на домат — реши той. — Голям, узрял домат, готов за откъсване.

— Косата ми ти прилича на голям домат? — повтори тя изумена. — Вие, сър, определено не ставате за поет.

— Определено — съгласи се той.

— Хенри? — каза Маргарет няколко секунди по-късно, нарушавайки тишината, която ги беше обвила като пухкаво одеяло в студена зимна нощ.

Той погледна нагоре към нея.

— Да?

Тя завъртя разсеяно един кичур от косата му с пръста си и каза:

— Може би, след като на практика сме женени, може да опитаме да се опознаем… Имам предвид повече, отколкото се познаваме в момента.

Хенри се подпря на един лакът и се усмихна иронично.

— Но ние не се познаваме изобщо.

Маргарет кимна.

— Това се опитвам да кажа.

— И какво, ако обичаш, сподели — попита той, повдигайки едната си вежда, — допринесе за тази промяна на чувствата ти? Преди един час твърдеше, че не си подхождаме, и ме замерваше с чинии по главата.

— Може и да съм малко избухлива — отбеляза сковано. — Но получи това, което заслужаваше, ухажвайки ме под лъжлив претекст и женейки се за мен само за да се сдобиеш със зестрата ми! Мъже като теб си имат имена, нали знаеш?

— И какви — изрече той, дарявайки я с бавна и лукава усмивка — са тези имена?

Прехапвайки устната си, Маргарет направи всичко възможно, за да не обръща внимание на лекото потрепване на сърцето си. По дяволите този мъж, който можеше да бъде изключително чаровен, когато поискаше.

— Мошеник и негодник — каза, опитвайки се да запази строго изражение.

— Да — съгласи се той, без да мигва даже. — Аз съм тези неща и много още. Все още ли искаш да се опознаем?

— Ако кажа да, ще ми позволиш ли да яздя Финеган?

— Изключено.

— Ще ми позволиш все някога — предрече тя.

Хенри се намръщи.

— Повече няма да се качиш на този кон, Маргарет.

„Ще видим“, помисли си. Внимателно измъкна краката си изпод главата на Хенри и стана от леглото, протягайки се, докато вървеше към вратата.

— Къде отиваш? — попита той, изправяйки се намръщено.

— Да взема нещо за ядене от кухнята. Умирам от глад.

— Е, тогава ще се видим на сутринта. По кое време сервират закуската обикновено?

Чак тогава Маргарет осъзна, че с Хенри за пръв път щяха да спят под един и същ покрив. По някаква необяснима причина тази идея караше бузите й да се изчервяват.

— Ъм — каза, като спря на прага, — седем и половина, предполагам.

— Седем и половина? — Хенри се изправи и протегна дългите си рамене над главата, издърпвайки края на ризата си от бричовете и разкривайки твърдите мускули отдолу. — Това е прекалено безбожен час, не мислиш ли?

— Тогава не ставай! — сопна се Маргарет. В момента, в който изрече думите, ръката се притисна към устата й и тя излетя от стаята, спирайки се единствено да я затвори след себе си. Беше стигнала на половината път до спалнята си, когато й се наложи да спре и да се облегне на стената. Притискайки дланите си към хладната повърхност, затвори очи и си пое дълбока, накъсана глътка въздух, за да успокои опънатите си нерви.

Е, това определено не бе минало както си беше представяла. Кой би си помислил, че съпругът й бе толкова… толкова очарователен? И остроумен. И мил. И толкова, толкова умел в целувките.

Докосна устните си отново, плъзгайки пръсти по тях, като си спомни за усещането от тялото на Хенри, което се притискаше в нейното. За устата му върху нейната. За преплитащите им се езици. За ръцете му… Очите й се отвориха. Небеса, какво си мислеше?

Хенри беше мошеник от възможно най-лошите! Беше избягал със зестрата й.

Нещо, за което не само се беше извинил, но също така платил десеторно, каза тихото гласче в главата й.

Заплаши да застреля Попи!

Само защото ти хвърли чиния по главата му. А и без това не беше сериозен. Хората казват какви ли не неща, когато са ядосани… Нали, Маргарет?

Той ме изостави!

Беше те оставил, за да натрупа богатство, и си е мислел, че живееш в лукс, докато го няма. Негова ли е вината, че счетоводителят му е подла змия?

Той се ожени за мен само заради парите ми.

Маргарет очакваше гласчето да й противоречи, но този път имаше само тишина. Неспокойна, тя тръгна бавно към стаята си и заключи врата след себе си.