— Твоите пари? — повтори Маргарет, карайки Хенри да се чуди дали наистина не беше глупава.

— Да — потвърди той, докато всички мисли за косата й изчезнаха от съзнанието му, а кръвта му кипна от гняв. — През последната година ти изпратих цяло проклето състояние! И все пак се завръщам и заварвам три четвърти от прислугата освободена, градините занемарени, полетата незасяти, а къщата в окаян вид. Така че, нека чуем, мадам. Къде отидоха парите?

— Осем месеца — каза тя тихо.

— Какво? — намръщи се Хенри, сигурен, че не я беше разбрал правилно.

Маргарет се изправи. Привеждайки се напред, тя заговори достатъчно високо, за да я чуят и в съседното градче.

— Осем месеца, шестнадесет дни и девет часа. От толкова време те няма. Не година. Не и още.

Хенри също се изправи от стола си.

— От всички абсурдни и нелепи неща, за които да мислиш, това трябва да е най…

— Времето беше единственото нещо, за което можех да мисля, откакто замина! — извика тя, прекъсвайки го. — Никога не е имало никакви пари, не и откакто изчезна със зестрата ми, ти, дърт козел такъв, и ме заряза тук да стигна до просешка тояга. Прислугата си замина, когато не можех повече да им плащам! Присмиваш се на дрехите ми, но това е единственото, което имам за носене. Трябваше да продам роклите си, за да платя на малкото прислуга, която остана!

— Да не би току-що да ме нарече дърт козел? — попита Хенри.

Маргарет кимна бързо и гневно с глава.

— И да не се опитваш да ми кажеш, че не си получила никакви пари, откакто заминах? — попита със заплашителен шепот.

Още едно кимване, малко по-нерешително този път.

Главата му се завъртя и той се отпусна тежко в стола си. Беше истина, че беше взел парите от зестрата на Маргарет със себе си, преди да замине… Но само, за да ги вложи в една корабна експедиция в чужбина, която беше възвърнала инвестицията му десеторно за по-малко от месец.

Някой би си помислил, че на херцозите не им се налагаше да се притесняват за финанси, обаче Хенри не беше обикновен херцог. Баща му, и неговият баща преди него, и баща му преди него, се бяха погрижили за това с хазартните си дългове и желанието си да харчат пари на вятъра. Когато бе дошло време да наследи Хийтридж след смъртта на баща си, на семейното име бе оставено по-малко и от петаче и дългове, достатъчни да затрият една малка държава.

Хенри бе успял да потули слуховете до минимум, но знаейки, че скоро щеше да се разчуе, че Хийтридж се разпада, беше направил единственото нещо, към което само един отчаян мъж можеше да прибегне — беше се оженил.

Тъй като винаги бе притежавал пресметлив ум и дарбата да превръща една гвинея в две, знаеше, че ако се сдобие с голяма сума пари, щеше да успее да върне честта на семейното име и освен това да спаси Хийтридж. За съжаление на младия херцог, нито един кредитор в Англия или околните територии нямаше да му заеме нужните пари, и така се зароди идеята да се ожени за богата наследница.

Сега обаче, докато гледаше към съпругата си в другия край на масата, която бе нищо повече от неподозираща пешка в схемата му, Хенри усети завладяващо чувство на вина. Беше му лесно да мисли за Маргарет като за още един кредитор, когато бе далеч от нея, но сега… Сега беше принуден да наблюдава последиците от действията си.

Поемайки дълбоко въздух, Хенри се подготви да каже цялата тъжна и жалка история на Маргарет.

Четвърта глава

— Маргарет, излез тук незабавно — изръмжа Хенри.

— Не — отвърна тя с приглушен от вратата между тях глас.

Хващайки дръжката, Хенри я блъсна силно с рамото си. Проклетото нещо отказваше да мръдне и инч. Беше заключена — и тъй като беше потрошил доста заключени врати през живота си, а и не беше слаб мъж — стигна до заключението, че също така беше залостена с нещо изключително тежко. Челото му се притисна в гладкото дърво, а очите му се затвориха в отчаяние.

— Държиш се като дете.

— Знам — отвърна весело тя.

Очите му се отвориха рязко. Това момиче беше непоправимо. По принцип използваше тази дума за женкарите и негодниците, с които си бе имал работа, но откри, че прилягаше доста добре и на Маргарет. Беше по-упорита от всеки един мъж, който беше срещал някога. Да не споменаваме непокорна, твърдоглава и невъзможна за укротяване. Как щяха да се превиват от смях приятелите и враговете му, ако можеха да го видят сега. Заключен отвън пред собствената си спалня от съпругата си. Беше абсурдно. Беше нелепо. Беше точно това, което щеше да направи и той, ако бе на нейно място, бе длъжен да си признае с усмивка.

След като бе казал на Маргарет истината, криеща се зад финансовото положение на Хийтридж, и причината, поради която се беше оженил за нея, тя беше хвърлила една чиния към главата му и беше избягала горе. В продължение на няколко минути Хенри бе стигнал до три заключения: първо, че счетоводителят му, който вече бе ходещ мъртвец, го бе крадял зад гърба му. Второ, съпругата му имаше изключително точен мерник. И трето, беше наистина прелестна, когато се ядосаше.

Така че, не, Хенри не обвиняваше Маргарет, задето го бе замерила с финия порцелан по главата. И все пак не можеше да я остави да си мисли, че тя държи нещата под контрол. Жената беше като лъвица. При най-малката проява на слабост бе готова да се нахвърли върху плячката си с оголени зъби и нокти.

— Отвори вратата веднага — настоя той, ритайки неподдаващото се дърво.

— Или ще направиш какво? — предизвика го тя.

— Или ще взема пушката си, ще изляза на полето и ще застрелям онази кранта, която наричаш кобила. — В момента, в който думите излязоха от устата му, Хенри съжали, че ги изрече. Не само защото никога не би направил подобно нещо, но защото бе разбрал, че Маргарет обича Попи, само при вида на добре разресаната й козина и защото бе първа на оградата да тършува с муцуна из джобовете му за лакомства, когато бе излязъл да търси Финеган. — Казах това, без да мисля. Извинявам се. Разбира се, че никога няма…

Не му остана време да довърши извинението си, тъй като съвсем неочаквано вратата се отвори с трясък към него, цапардосвайки го силно в слепоочието. Проклинайки, Хенри залитна назад, опитвайки се да възвърне равновесие. Преди да успее обаче, в ръцете му се озова една ритаща и пищяща жена.

— Ще застреляш кобилата ми, така ли? — беснееше Маргарет, докато малките й юмручета се забиваха във всяка част от тялото му, която можеше да стигне.

— Маргарет, спри! Това е лудост. Казах, че съ… — Думите му секнаха, когато един сполучлив удар се приземи точно в шията му. Той се задъха, а устата му започна да се отваря и затваря като на риба.

— Ще ме завлачиш в Лондон, така ли? — извика тя, ритайки го в пищялите с острите върхове на обувките си.

Подскачайки на един крак и стискайки врата си, Хенри успя да се шмугне в стаята зад него. Беше гостна, прилежно подредена с легло към едната стена и писалище и столове към другата. Маргарет продължаваше да го удря — небеса, не знаеше ли жената, че дамите никога не удрят? Да зашлевят някого — да, но здрав, десен юмрук в челюстта — не! Хенри сключи ръце около стройното й тяло в мечешка прегръдка и я преметна върху леглото. Сблъсъкът с твърдия матрак я остави без въздух и той се възползва от предимството, като се нахвърли отгоре й и хвана китките й, преди да е възвърнала сили.

— Маргарет — каза твърдо, — време е да спрем.

Тя разтресе глава наляво и надясно, разпръсквайки златен огън върху белите възглавници. Беше се зачервила, а очите й искряха ярко като сини диаманти под слънцето. С всяка гневна въздишка, която си поемаше, гърдите й се повдигаха и Хенри не можеше да не забележи начина, по който се притискаха в неговите. Заинтригуван той си позволи да се намести по-близо до нея, докато едната му ръка се зарови в червените й къдрици. Нямаше да направи нищо. Разбира се, че не. Просто искаше да провери дали е толкова мека, колкото…

— Уф! — изсумтя, когато едната й ръка замахна и го удари отстрани по главата. Пред очите му се завъртяха звезди и той се прекатури настрани и падна по гръб. Вдигайки двете си ръце върху лицето си в отстъпление, той извика:

— Достатъчно, жено! Достатъчно. Направи го. Надви ме. Тръгвай си, преди да си ми нанесла някое трайно увреждане.



Не беше искала да го удря. Ужасена от себе си и отвратителното си държание, Маргарет скочи от леглото и започна да крачи напред-назад из стаята с приведена глава и ръце, сключени зад тялото й. Никога досега не беше удряла някой. Е, освен по-малкия си брат Джони, но дребният калпазанин си го беше заслужил, задето беше хвърлил всичките й панделки през прозореца. А, и Емили, момичето, което постоянно й се подиграваше за червената коса и луничките, и на което тя не бе обръщала внимание, докато Емили не замери котката й с камък. И да не забравяме Томас, младият, ревнив Томас, който я беше приклещил на първия й бал и се бе опитал да пъхне ръка под роклята й. О, божичко.

Спирайки пред прозореца, Маргарет отмести завесата настрани и се втренчи невиждащо към предната част на имението. Беше отвратителен човек. Ужасен, злочест човек, задето бе удряла толкова много хора. Какво щеше да каже майка й?

— Маргарет?

Тя се обърна към леглото, когато чу приглушения глас на Хенри. Беше се проснал върху матрака, а масивната му фигура заемаше почти всеки инч от леглото. Лицето му все още беше скрито от ръцете му, затова не можеше да види изражението му, но ако болката в гласа му беше някакъв знак, значи бе наранила клетия мъж непоносимо.