Определено не беше ясен, но Маргарет знаеше кога да си замълчи. Стисна зъби и кимна сковано.

— Добре — каза Хенри, изглеждайки прекалено доволен. — Сега влизай вътре и се почисти. Ще обсъдим пътуването до Лондон по време на вечерята.

„Имаш предвид през трупа ми“, помисли си Маргарет. Отвращаваше се от града с неговите отблъскващи миризми и оживени улици. Някой постоянно крещеше, а и се чувстваше ужасно за конете, които трябваше да дърпат тежките търговски колички.

Попи някога е принадлежала на пекар, който я е използвал, за да пренася брашното си от мелницата и клетото създание още имаше белези от ударите с камшик да го докаже.

Маргарет не можеше да си представи каква работа имаше Хенри в Лондон по това време на годината, когато всички аристократи бяха в провинцията. Несъмнено нещо, което засягаше похарчването на останалите й пари. Освен ако вече не ги бе пропилял. И в двата случая нямаше намерение да узнава. Беше изкарала толкова дълго в Хийтридж, какво бяха още няколко месеца? Когато Жозефин се върнеше от Франция, бяха планирали да направят пътешествие из континента заедно. Съпругът й щеше да поеме разноските както винаги и никакви разходи нямаше да се пощадят. Маргарет не можеше да се сети за нещо, което да бе чакала с по-голямо нетърпение.

— Много добре — отвърна тя със сладък и мек тон. — Ще се видим в трапезарията след около час.

— Наистина ли? — попита Хенри подозрително.

— Ама, разбира се, Ваша Светлост. Вашите желания са заповед за мен. — Жените пърхаха ли с мигли? Маргарет не беше сигурна, но си помисли, че може би го правеха, затова премигна няколко пъти за ефект.

— Да нямаш нещо в окото? — попита Хенри, като звучеше леко притеснен.

Маргарет спря да мига.

— Къде е конярят? — заинтересува се Хенри, като погледна към жребеца, който все още дишаше тежко. — Финеган трябва да бъде разходен, почистен и приготвен за нощуване.

Засмуквайки силно вътрешната част на бузата си в опит да запази сериозно изражение, Маргарет кимна замислено.

— Разбира се, че трябва. Нека да се срещнем за вечеря след час и половина тогава.

— Защо? — намръщи се Хенри.

— Защото — започна Маргарет, а ярките й сини очи блещукаха с едва прикрит хумор — ще ти отнеме поне толкова време, за да го разходиш, почистиш и приготвиш за нощуване. — Обърна се бързо на пети и забърза към къщата, като не обръщаше внимание на въпросите на съпруга си относно какво се бе случило с коняря.



Един час по-късно, с къркорещ от глад корем и с треперещо от гняв тяло Хенри влетя в трапезарията. Откри, че дългата махагонова маса беше приготвена за двама. Бяха запалени свещи в опит да придадат на стаята усещане за комфорт, но не бяха достатъчни да скрият факта, че картините на стените ги нямаше и че персийският килим, който бе в семейството му в продължение на две поколения, вече го нямаше под краката му. Свещите също така не прикриваха факта, че столът в края на масата, на който трябваше да стои жена му, беше празен.

— Хейстингс! — изрева той.

Икономът се появи на вратата с ръце, сключени пред тялото му, и очи, гледащи право напред.

— Да, Ваша Светлост? — попита той.

Хенри започна да крачи напред-назад пред масата.

— Къде е съпругата ми? — сопна се.

— Лейди Уинтър все още се приготвя за вечеря, Ваша Светлост — излъга Хейстингс дръзко. Лейди Уинтър, все още облечена в същите дрехи, с които беше излязла да поязди, сега стоеше в салона и четеше. Хейстингс щеше да каже на херцога къде се намираше съпругата му, но тя го беше инструктирала „да не казва на този дръвник и една проклета дума“, а предаността му за момента беше към херцогинята.

— Къде е останалата част от прислугата?

— Бяха освободени, Ваша Светлост.

Хенри спря рязко и се обърна.

— Да, наясно съм с това! Но защо са били освободени, Хейстингс?

Пренебрегвайки тирадата на господаря си, Хейстингс продължи да гледа право напред.

— Опасявам се поради липса на средства — отвърна той.

— Липса… липса на какво? — заекна Хенри. Звучеше така, сякаш Хейстингс беше казал, че нямаха прислуга поради липсата на средства, но това не можеше да е истина. Беше изпращал пари на счетоводителя си през последните осем месеца, достатъчно, за да покрият разходите, да платят заплатите на прислугата и освен това да останат за издръжка на Маргарет. Къде бяха отишли парите? Определено не и в имението. Мястото се разпадаше до основи! Имаше само един ясен отговор, който виждаше, и този отговор касаеше съпругата му. Божичко, нямаше представа за какво бе успяла тази жена да изхарчи такова богатство за по-малко от година, но възнамеряваше да разбере.

— Можеш ли, ако обичаш — започна отсечено, — да осведомиш лейди Уинтър, че очаквам присъствието й в трапезарията. Веднага!

Хейстингс се поклони дълбоко.

— Разбира се, Ваша Светлост.

— И побързай — добави Хенри. По принцип не избухваше толкова бързо, но нищо не вървеше така, както си бе представял. Но да намери имението в такъв вид и собствената си съпруга — неговата съпруга! — облечена като конярче, му беше дошло в повече, а когато Маргарет му се бе противопоставила и бе отказала да дойде с него в Лондон, това беше преляло чашата. Къде беше изчезнало милото, свенливо момиче, за което се беше оженил? Не можеше да се каже, че богатите наследници, готови да се омъжат за херцог, бяха на изчезване. Хенри бе имал шанс да избира и се беше спрял на Маргарет, защото хареса външния й вид и кроткото й държание.

Сега бе повече от ясно, че всичко е било един фарс, за да може тази коварна малка заговорничка да се сдобие със семейния пръстен на алчните си пръсти. Ще му пропилява всичките пари, така ли? Ще му казва не, така ли? Хенри сви ръце в юмруци, преди да ги е стоварил в края на масата, достатъчно силно, за да събори съдовете. Веднъж вече го бяха направили на глупак много отдавна и устните му се свиха при болезнения спомен. Нямаше да позволи да се случи отново.

— Повикал сте ме? — провлече един безочлив глас откъм вратата.

Хенри се обърна. Очите му се присвиха, след което се разшириха невярващо, когато видя, че жена му все още бе облечена с дрехите си за езда, въпреки че й бе казал да се преоблече. Върху едната си буза имаше размазано петно кал, а косата й се спускаше в буйни къдрици по гърба. Ботушите й бяха окаляни, а ризата разпасана. Накратко, беше истинска бъркотия от главата до петите.

— Приличаш на мъж — каза подигравателно.

Устните й се извиха нагоре.

— Поне един от нас трябва да е.

Хенри се скова целият, когато тялото му се изпълни с насилствен порив да хване Маргарет за раменете и да я разклати, докато й дойде акъла. Всъщност беше направил една крачка напред, преди да се осъзнае, и кимна троснато към празния стол в края на масата.

— Сядай — нареди.

За негова изненада Маргарет се подчини, въпреки че не си даде много зор, докато се влачеше през целия път и се отпусна на стола, който беше посочил. Когато се настани, взе една от вилиците и започна да я върти лениво между пръстите си със замислено изражение.

— Мислех си… — каза изведнъж, разчупвайки напрежението, което се беше създало между тях.

Хенри седна бавно на стола си в другия край на масата и постави лакти от двете страни на посудата пред себе си.

— И? — подкани я той, когато тя замълча.

— И… И стигнах до извода, че не те харесвам. Въобще — поясни тя, в случай че бе останал с погрешното впечатление, че го харесваше поне малко.

— Колко жалко — каза Хенри.

Тънките й рамене се отпуснаха и повдигнаха. Започна да си играе със салфетката, което беше единственият признак, че не бе толкова сдържана, колкото тонът й го оставяше да си мисли.

— И не желая да те придружавам до Лондон — продължи бодро. — Или където и да е било другаде.

— Колко жалко — повтори той.

Сини очи с цвета на ясно небе в летен ден го погледнаха изпод червеникави мигли. Изключително дълги, извити мигли, отбеляза разсеяно Хенри. А и толкова необикновен цвят. Нито червен, нито рус, нито кафяв, а смесица от трите. Същото важеше и за косата й. Наистина ли бе смятал, че е червена? Не, реши той. Не червена. Беше като огнено злато, каквото не бе виждал досега. Къдриците й блестяха под светлината на свещите, привличайки погледа му като молец към светлина.

— Не е защото си ужасен мъж, или изключителен грубиян. Чисто и просто не си подхождаме — каза тя.

Изненадан да открие, че беше започнал доста да се забавлява, Хенри се облегна назад в стола си и повдигна вежда.

— Така ли? — попита.

Маргарет кимна енергично.

— Да. Точно така.

Сега беше ред на Хенри да се заиграе с вилицата си. Той заобръща прибора отново и отново в ръката си, изучавайки сребърната дръжка, сякаш беше най-пленителното нещо на света, след което каза с измамливо спокоен глас:

— Къде, по дяволите, са всичките ми пари?

— Твоите… твоите пари? — изписка тя.

— Да. Моите пари. Парите, които изпращах тук всеки месец, откакто заминах. Парите, които трябваше да отидат за имението и поддръжката му. Тъй като покривът е на път да се срути върху главите ни, съм длъжен да попитам, моя скъпа, мила съпруго. За какво си ги пръскала? Със сигурност не и за дрехи.