— Не — отвърна Хенри с измамно нежен глас. — Няма да правиш нищо подобно.

Протегна ръка с изненадваща бързина и уви пръсти около китката й, сполучливо задържайки я на място. Маргарет се зачуди дали да не се опита да се изкопчи от него, но хватката му беше желязна и тя щеше само да се посрами, опитвайки се. Стискайки устни, тя извърна поглед към къщата и зачака следващия му ход. Не й се наложи да чака дълго.

— След две седмици ще пътувам за Лондон по работа. Ще ме придружиш. — каза след кратка пауза. Пусна китката й, извади една бяла ленена кърпичка от джоба на палтото си и избърса пръстите си.

Жестът не остана незабелязан от Маргарет, но тя бе твърде обсебена от думите му, за да го коментира.

Той се взря в нея безизразно.

— Не подлежи на обсъждане.

Почти изпита съжаление към клетия мъж. Без съмнение бе очаквал да сведе глава и покорно да се съгласи с всичко, което беше планирал. Можеше само да предполага, че жените, които бе срещал в живота си досега, са били толкова пленени от титлата му, че направо са падали в краката му. Сигурно безброй пъти са му казвали колко красив и интелигентен е.

Добре де, наистина беше доста привлекателен с пясъчно русата си коса, стройното си тяло и проницателните си зелени очи — трябваше да му го признае — но интелигентен? Маргарет се спря да не изсумти. Едва ли.

— И защо, небеса, бих дошла с теб? — попита тя.

— Защото си ми съпруга — отвърна просто той.

— И защо, бъди така любезен да кажеш, реши да играеш ролята на предан съпруг след всички тези месеци? Може би те гризе съвестта? — предположи сладникаво.

— Доста си невъзпитана — отбеляза той, поглеждайки я с разсеяна гримаса, сякаш бе забравил, че е там.

Маргарет усети нова вълна от гняв да се разлива в нея, толкова силна, че направо я задушаваше. Дори когато стоеше точно пред нея, Хенри не си правеше труда да я удостои с вниманието си.

— А вие, сър, сте дръвник!

— Става късно — каза той, пренебрегвайки обидата й. — Ще се наложи да прекарам нощта тук. Отиди да осведомиш прислугата, че желая да приготвят господарската спалня, да напълнят ваната и да ми сервират вечерята в стаята.

Зачуди се какво ли щеше да направи, ако го ритнеше в пищяла. „Вероятно щеше да ме запрати в Лондон много по-бързо“, помисли си мрачно. Наистина беше иронично. Беше стояла, оплаквайки се от факта, че съпругът й я беше изоставил, а сега, когато се бе завърнал, повече от всичко искаше той да си замине отново.

— Чу ли ме? — попита Хенри.

Маргарет изсумтя твърде непристойно като за една дама и тросна глава.

— О, чух ви много добре. Но ще направя ли каквото наредихте? Сега, това е въпросът, Ваша Светлост. А отговорът на този въпрос е „не“! — Тя се обърна на пети и закрачи обратно към конюшнята, без да поглежда назад.



Хенри наблюдаваше в изумено мълчание как жена му върви надолу по алеята. Наистина ли току-що му бе казала „не“? Със сигурност не я бе чул правилно. Никой не му отказваше. Никога.

Веждите му се свъсиха, докато гледаше как стегнатото й дупе, което се очертаваше прелестно от тези отвратителни бричове, изчезва от гледка. Потърка брадичка. Изглежда току-що му беше отказано и то от собствената му съпруга.

Не беше нормално. Клетата жена сигурно беше полудяла от отсъствието му. Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Жалко, наистина. Бе толкова мила, когато я срещна за първи път. Нищо общо с тази малка хала, която всичко на всичко му се беше изплюла в окото. А видът й. Милостиви боже! Сигурно в деня на сватбата е бил по-пиян, отколкото си бе представял, щом се бе съгласил да се ожени за жена, която изглеждаше така. Беше като торба с кокали с кисела физиономия и огненочервена коса. Поклащайки глава в недоумение, Хенри продължи към къщата.

Хийтридж все още беше подозрително лишен от прислуга, когато Хенри влезе отново, но сега, след като знаеше, че жена му със сигурност е тук, нямаше намерение повече да играе игрички.

— Знам, че сте тук — извика към стълбите. — И ако не слезете тук в следващите пет секунди, ще ви сменя всичките.

Наоколо се вдигна прах, когато три прислужници и намръщеният Хейстингс се появиха като от магия. Наредиха се пред него с гръб към стълбите и Хенри забеляза, че тепърва му предстоеше да види по-окаяна група от тази пред него.

— Къде са останалите? — попита той.

— Това сме всички, Ваша Светлост — отвърна най-високата прислужница от трите — жена с тясно лице, къдрава черна коса и доста дълъг нос.

— Това сте всички? — попита Хенри изумено. Поклащайки се на пети, той сключи ръце на гърба си и погледна към Хейстингс — единственият, който разпозна — с леден поглед. — Какво се случи с Манинг? Фелпс? Конярчетата Тим и Том? Готвачката Клоурис?

— Заминаха — отвърна Хейстингс, като гледаше право напред.

— Заминаха? Какво, да му се не види, искаш да кажеш с това заминаха? Къде отидоха?

— Лейди Уинтър ги освободи — каза високата прислужница, когато никой друг не проговори.

Е, това със сигурност обясняваше окаяното състояние на къщата и земите. Това, което не обясняваше, бе защо съпругата му бе уволнила три четвърти от прислугата без разрешението му!

— Пригответе главната спалня. Пригответе топла вана, донесете вечерята ми горе и, за бога, отворете прозорците. Тук е горещо като в ада — нареди, след което отново излезе отвън. Беше време той и Маргарет да си поговорят сериозно… и този път нямаше да приеме „не“ за отговор.

Трета глава

За съжаление на Хенри Маргарет не беше в настроение да провежда сериозни разговори. Но беше, обаче, в настроение да язди, а сега, когато имаше прекрасен жребец на разположение, не видя нищо лошо в това да пришпори породистия кон на мъжа си из полята преди залез-слънце.

С вятъра, развяващ косите й, с парчетата земя, които падаха под краката й, най-накрая успя да забрави грижите, които я бяха измъчвали през последните осем месеца. Грижи за това дали щеше да се завърне съпругът й. Грижи за това, че й се бе наложило да освободи половината прислуга. Грижи за това, че можеше да плаща само част от заплатите на малкото, които бяха останали. Грижи, че повече нямаше да види приятелките си. Грижи, че никога нямаше да намери истинската любов, защото със сигурност не я бе открила в Хенри, непоносимият му мерзавец.

Жребецът препускаше по земята, а копитата му ехтяха в нощната тишина. Приведена ниско до врата, с пръсти, вплетени в гривата му, и с бедра, стиснали здраво седлото, Маргарет пришпори коня още, когато се изстреляха през една рядка гора и излязоха отвъд поляната. Разпръснаха се овце и кравите замучаха жално, когато двойката прелетя покрай тях като мъгла от лъскаво кафяво и огненочервено.

Когато дъхът на жребеца се учести, Маргарет се повдигна, накланяйки теглото си назад, за да го забави до по-лесно управляем ход.

— Спокойно, момче — промърмори, притискайки ръка към плешката му. — Спокойно.

Усетил свободата, жребецът все още искаше да препуска, затова през целия път към конюшните мяташе глава и цвилеше, така че всички да чуят негодуванието му.

Един по-неопитен ездач щеше да се притесни от поведението на жребеца, но след месеци в бавни разходки с кобилата за оране Попи Маргарет го намери за освежително. Повече от всички разбираше какво е чувството да те възпират.

Бяха влезли в конюшнята и тъкмо щеше да го разседлае, когато усети конят да се сковава под нея. Той спря веднага и завъртя тъмните си очи, а обърканата Маргарет прокара пръсти по разрошената му грива.

— Какво има, момче? Всичко е същото каквото го… оу.

— Какво, по дяволите, правиш с коня ми? — С три гневни крачки беше прекосил двора и беше свалил Маргарет от седлото. Едната му ръка се уви около кръста й, докато другата отскубна юздите от хватката й. Не успя да изрече и сричка, преди да я издърпат от жребеца. Първо краката й докоснаха земята, а след това и дупето й, когато Хенри я пусна неочаквано. С махащи във въздуха ръце Маргарет политна назад и с нищо, което да й попречи да падне, се приземи по задник, вдигайки облак прах.

Замаяна и дезориентирана поклати глава, за да се свести, но не се опита да се изправи. Беше по-безопасно — за Хенри — ако останеше на земята. Когато беше толкова бясна, нямаше идея на какво беше способна.

— От всички непоносими, противни, детински, невъзпитани…

— Млъквай.

Цялото лице на Маргарет стана обезпокоително червено.

— Моля? — изломоти, отказваща да повярва какво й бе казал съпругът й току-що. Никой, никой не й бе говорил така. Нито дори собствената й майка, а само Бог знаеше на какво бе способна Арабела.

— Казах да млъкваш — повтори Хенри. Държеше юздите на коня с една ръка, а другата постави на хълбока си и я загледа с очи, които съвсем спокойно можеше и да са изваяни от лед.

— Ти, арогантно малко момиченце. Съвсем спокойно можеше да се убиеш с това изпълнение.

Маргарет скочи на крака, без да обръща внимание на мръсотията по бричовете си и парченцата листа и трева, заплетени в косата й.

— Превъзходен ездач съм — заяви разпалено тя. — Не че би знаел, тъй като никога не си ме виждал да яздя!

Ръката на бедрото му се стисна в юмрук.

— Не ми трябва да те виждам как яздиш, за да знам, че не можеш да се справиш с Финеган. Никой, освен мен, не може и от сега нататък ти е забранено да го докосваш. Ясен ли съм?