Въпреки че бе омъжена вече от две години, рядко се появяваше на социални събития с Траверсън. Днес обаче беше неизбежно, тъй като и двамата бяха поканени в Хийтридж, а последното нещо, което искаше Жозефин, бе да разочарова Маргарет. И все пак беше толкова ужасно странно да бъде под един покрив, или както бе в случая — на едно поле, заедно със съпруга си. За пръв път не знаеше какво да прави или да каже. Усещаше погледа му върху себе си, но всеки път щом се обърнеше тайничко през рамо, той гледаше нанякъде другаде. Небето. Дърветата. Покривът на имението, който едва се забелязваше от другия край на полето. Мъжът имаше заинтересоваността на бълха. Главата му винаги витаеше из облаците и мислеше за нови идеи и изобретения. Това бе една от многото причини, поради които бракът им бе обречен от самото начало.

— Оу, виж, ще се целунат — въздъхна Катрин, връщайки вниманието на Жозефин към върха на хълма.

Тя наблюдаваше с усмивка на лицето си как Маргарет застана на пръсти, хвърли се в ръцете на съпруга си и го зацелува с изгаряща страст.

Гостите запляскаха учтиво, докато Жозефин и Катрин подсвирнаха одобрително.

— Къде е Грейс? — просъска Катрин, когато благопожеланията притихнаха до приятно жужене от гласове и сватбеното празненство се приготвяше да се премести в имението, където бяха разпънати големи шатри, пригодени за вечеря и танци.

Осъзнавайки чак сега, че приятелката й наистина беше изчезнала, Жозефин огледа набързо тълпата. Много от лицата бяха познати — само близки приятели и семействата бяха поканени на интимното празненство — но Грейс не се виждаше сред тях.

— Беше тук по-рано — каза Катрин озадачена. — Видях я с лорд Мелбърн.

При самото споменаване на годеника на Грейс Жозефин стисна устни и присви очи.

— Без съмнение я е накарал да пропусне церемонията — предположи мрачно.

Катрин цъкна с език и скри усмивката си с ръка. Не беше тайна, че Жозефин ненавиждаше годеника на Грейс. Самата тя бе омекнала към мъжа и тайно мислеше, че ще бъде перфектен за Грейс, въпреки че никога нямаше да посмее да го изрече в присъствието на Жозефин.

Жозефин си беше наумила, че двамата не си подхождат, и беше твърдо решена да ги раздели преди сватбата. Засега не бе пожънала успех, отчасти защото Грейс беше лудо влюбена в годеника си и не мислеше за нищо друго, и отчасти защото лорд Мелбърн беше учудващо закрилнически настроен към младата си годеница. Два пъти беше осуетявал зле прикритите опити на Жозефин да ги раздели. Катрин можеше само да се надява, че няма да има трети.

— Вероятно просто е огладняла и е отишла до имението, за да хапне нещо — предположи тя.

— Вероятно — каза Жозефин неохотно.

— Ще тръгваме ли, дами? — прекъсна ги Маркъс. Подавайки лакът на жена си, а след това и на Жозефин, той ги съпроводи надолу по хълма до първата шатра, където имаше десет различни по големина маси. Върху белите покривки имаше запалени свещи и вази, пълни с диви цветя, които придаваха мека и уютна атмосфера. Маркъс откъсна една маргаритка от букетите и я сложи зад ухото на съпругата си. Катрин постави длан на гърдите му и му се усмихна, изгубена в сивите му очи. Зад тях се дочу тих шепот, когато Жозефин прочисти гърло и измърмори, че ще отиде да потърси Грейс.

С угасваща усмивка Катрин наблюдаваше как приятелката й се отдалечава.

— Мислиш ли, че някога ще е щастлива? — попита тъжно съпруга си.

— На мен ми изглежда достатъчно щастлива — отвърна Маркъс, леко изненадан от въпроса.

— Не — каза Катрин, поклащайки глава, — не може да е щастлива, докато не намери истинската любов.

— Но нали е омъжена? — попита той.

— Да, за лорд Гейтс. Беше уреден брак обаче. Не вярвам някой от двамата да го е желал.

Маркъс свъси вежди.

— Лорд Гейтс… граф Фарли? Бил съм на лов с него. Хич не го бива с язденето, но ми се стори приятен човек. Не знаех, че са женени. Ако наистина е така, тогава защо Жозефин постоянно е с други…

Катрин го прекъсна, като притисна пръст към устните му.

— Да не си казал и дума повече — нареди му строго. Дори да беше известно на цялото общество, че Жозефин бе спала извън брачното си ложе повече от няколко пъти, Катрин нямаше да допусне мъжът й да разпространява подобни клюки. Не одобряваше публичните афери на приятелката си, въпреки че разбираше подбудите й, тъй като и самата тя някога бе обвинявана в същото похотливо поведение. Годините, прекарани в самота, можеха да подтикнат човек към какво ли не. Явно беше лош късмет, че този човек се бе оказал Жозефин.

— Мисля, че вдигат тост — каза Маркъс, нетърпелив да смени темата.

— О, скъпи, виждал ли си Грейс? С Жозефин я търсихме навсякъде. Знам, че не би искала да пропусне тоста — изрече притеснено Катрин.

— Лорд Мелбърн я заведе до конюшните преди половин час, за да й покаже някакъв кон, който Маргарет й казал, че ще може да язди, без да падне. Прети или Попи, нещо от този род. — Маркъс мигна на съпругата си, а устните му се извиха в порочна усмивка. — Не ми се мисли какво правят най-вероятно.

— Оу! — възкликна Катрин, а бузите й почервеняха. — Само това ли ти е в главата?

— През повечето време — призна той. — Отиди да я намериш. Аз ще задържа тоста, докато се върнете.

— Видя ли накъде тръгна Жозефин? — попита тя през рамо.

— Натам — Маркъс посочи бегло наляво.

Следвайки насоката на мъжа си, Катрин откри Жозефин да похапва от огромна кошница с ягоди около масата с десерти.

— Маркъс каза, че е видял Грейс да върви към конюшните. Ще дойдеш ли да я повикаме?

— Разбира се — отвърна Жозефин. Лапвайки една цяла ягода в устата си, тя последва Катрин надолу по каменната пътека, която водеше до обора. Двете жени влязоха през двойните врати и спряха рязко от гледката, която ги посрещна.

Там, по средата на конюшнята, с вдигнати до коленете поли и с долни гащи на показ, Грейс се беше качила на най-големия кон, който Катрин някога беше виждала.

— Божичко! — ахна тя.

— Грейс, какво, за бога, правиш? — проплака Жозефин. Крачейки гневно, тя се пресегна да отскубне юздите от ръцете на лорд Мелбърн, но той ги скри зад гърба си със застрашително изражение, преди да се е успяла да се добере до тях.

— Добре съм — изчурулика Грейс, пренебрегнала бурните реакции на приятелките си. — Стивън просто ме учеше как да яздя Попи. Не е ли прекрасна? И толкова добричка. Даже мисля, че няма да падна нито веднъж.

— Слизай веднага — настоя Жозефин.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа, но тостът ще започне всеки момент, а ти вече изпусна церемонията. — Катрин каза нежно.

— О, по дяволите — възкликна Грейс. — Сякаш току-що се качих. Беше ли хубава сватбата?

— Прекрасна — отвърна Катрин.

— Плака ли?

— Не, не съм плакала. Побързай, скъпа. Всички сигурно ни чакат.

Без да се замисли за безопасността си, Грейс преметна десния си крак през широкия гръб на Попи и се спусна към земята. Катрин изписка. Жозефин се затича напред с разтворени ръце, възнамерявайки да хване приятелката си, но беше избутана настрани от Стивън, който се втурна и хвана годеницата си, преди да е паднала.

Задържа я за момент към гърдите си, прошепна нещо в ухото й, което я накара да се изкиска, пусна я на земята и излезе от конюшнята, без да поглежда назад.

— Ох — каза Грейс с искрящи очи, — това беше прекрасно!

— Прекрасно? Можеше да се убиеш! Лорд Мелбърн не биваше да позволява да се впускаш в такива опасни занимания — намръщи се Жозефин.

— Глупости — отвърна Грейс. — Никога нямаше да ме остави да падна. Сега къде е този тост? Не искам да го изпускам. Мислите ли, че Маргарет ще ми е ядосана, задето пропуснах сватбата й?

— Е, поне присъства на първата. Уважила си я веднъж. — каза Катрин.

Все още раздразнена от случилото се, Жозефин отпрати приятелките си, твърдейки, че ще ги настигне, след като прибере Попи. Старата кобила влезе охотно в клетката си, а тя затвори вратичката след нея и побърза да излезе навън, за да не изпусне тоста.

На половината път към шатрите Жозефин спря рязко, когато видя, че не е единствената, която се е отделила от празненството.

— Какво искаш? — попита грубо.

— Търсих те — отвърна съпругът й.

Не за пръв път Жозефин забеляза, че Траверсън отново беше оставил косата си да порасне. Непокорните къдрици стигаха малко под раменете му в смесица от русо и кестеняво, които изглежда никога не бяха единствените оттенъци. Придаваха му буен външен вид, който контрастираше ярко със стегнатия й кок и прилежната й жълта рокля.

— Е, намери ме — каза тя.

— Какво правеше там? — попита той нежно.

Жозефин си пое рязко въздух.

— Ти какво мислиш? — сопна се тя. Беше уклончив отговор, какъвто не биваше да дава, но опреше ли до този мъж, просто не можеше да се спре. Ако — поне веднъж — и се бе опълчил и й бе поискал сметка за презряното й поведение, може би щяха и да имат шанс да разрешат проблемите помежду си, но не. Той беше мъж, който обичаше да се преструва, че нищо не се е случило. Мъж, който отбягваше всякакъв вид конфронтация. Той беше мечтател, помисли тя горчиво. Мечтател, който никога не се сети да я включи в мечтите си.

Нещо проблесна в дълбините на сивите му очи. Нещо непознато. Нещо мрачно. Но изчезна още преди да се е показало напълно, оставяйки Траверсън с обичайното си изражение на недоумение.