Допирам ръка до корема си, който още е плосък като на дете. "Крал" – изричам тихо. "Ти ще бъдеш крал на Англия", и знам, че бебето ме чува и знае, че неговата съдба и тази на цяла Англия ми е дадена от Бог, и е поверена на мен да я опазя.

Съзнанието, че бебето в утробата ми ще бъде крал и че всички ще ми се кланят, ме поддържа през първите месеци, макар да ми прилошава всяка сутрин и да съм смазана от умора. Горещо е, а Едмънд трябва да препуска из полята, където мъжете събират сено, за да преследва враговете ни. Уилям Хърбърт, ожесточен привърженик на Йорк, намисля да завладее Уелс, докато кралят спи и няма кой да му потърси сметка. Повежда войниците си през нашите земи и събира данъци от нас под претекста, че управлява Уелс в името на регентите от рода Йорк. Всъщност е вярно, че е назначен от добрия си приятел граф Уорик да управлява Уелс, но дълго преди това ние, Тюдорите, сме били поставени тук от самия крал, и тук оставаме, изпълнявайки дълга си, независимо дали нашият крал е буден или не. И Хърбърт, и ние, Тюдорите, смятаме себе си за единствените законни владетели на Уелс, законно посочени: но разликата е, че ние сме прави, а той греши. И в това, че Бог се усмихва на мен, разбира се.

Едмънд и Джаспър постоянно кипят от едва сдържана ярост поради нашествията на Хърбърт и привържениците на Йорк: пишат на баща си Оуен, който на свой ред е потеглил с войниците си, опустошавайки земите на Йорк и подготвя общ поход със синовете си. Така е, както предрече майка ми. Кралят е от фамилията Ланкастър, но е дълбоко заспал. Регентът е от фамилията Йорк, но е дори прекалено буден. Джаспър отсъства през повечето време, унило надвесен над спящия крал като нещастна кокошка над полог с развалени яйца. Казва, че кралицата почти е изоставила съпруга си в Лондон, търсейки по-голяма безопасност за себе си в оградения със стени град Ковънтри, който може да удържи срещу армия, и смята, че ще трябва да управлява Англия оттам, за да избегне предателството на Лондон. Той казва, че лондонските търговци и половината от южните графства са изцяло за Йорк, защото се надяват на мирни времена, за да печелят пари, и изобщо не ги е грижа за истинския крал и за волята Божия.

Междувременно всички лордове подготвят хората си и избират на чия страна да застанат, а Джаспър и Едмънд изчакват само до края на прибирането на сеното, а после събират мъжете с техните сърпове и брадви и потеглят да намерят Уилям Хърбърт и да го научат кой владее Уелс. Слизам до портата на замъка да им помахам за сбогом и да им пожелая късмет. Джаспър ме уверява, че ще нанесат поражение на Хърбърт, преди да са изтекли и два дни, и ще завземат от него замъка Кармартън, и че мога да ги очаквам у дома навреме за жътвата: но двата дни идват и отминават, а вести от тях няма.

Би трябвало да си почивам всеки следобед, майка ми нарежда на гувернантката ми отново да започне да се интересува от здравето ми, сега, когато нося дете, което може да бъде наследник на краля. Гувернантката седи с мен в затъмнените стаи, за да е сигурна, че не чета на светлината на тайно отмъкната свещ и че не коленича, за да се моля. Трябва да лежа в леглото си и да мисля за весели неща, за да бъде бебето силно и с бодър дух. Знаейки, че създавам следващия крал, аз ѝ се подчинявам и се опитвам да мисля за силни коне и красиви дрехи, за магията на турнирите и на кралския двор, и за кралицата в рубиненочервената ѝ рокля. Но един ден пред вратата ми настъпва суматоха, аз сядам в леглото и хвърлям поглед към гувернантката си, която далеч не се е отдала на задължението да бди над мен като над съсъда, в който зрее следващият крал, а спи дълбоко в стола си. Ставам, отивам със ситни крачки до вратата си и я отварям сама, а там стои нашата прислужница Гуинет, с пребледняло лице и писмо в ръка.

– Не можем да го прочетем – казва тя. – Това е писмо за някого. Никоя от нас не може да чете.

– Гувернантката ми спи – казвам. – Дайте го на мен.

Тя глупашки ми го подава, макар че е адресирано до гувернантката ми и е отбелязано, че е само за нейните очи. Разчупвам печата на Джаспър Тюдор и отварям писмото. Писал е от замъка Пемброук.

Едмънд е ранен и заловен от Уилям Хърбърт. Държат го в плен в Кармартън. Подгответе се възможно най-добре за нападение там, докато аз отида да го спася. Не пускайте непознати: върлува чума.

Гуинет ме поглежда.

– Какво пише? – пита тя.

– Нищо – казвам. Лъжата идва на устните ми толкова бързо, че сигурно сам Бог я е поставил там, за да ми помогне, и следователно изобщо не се брои за лъжа. – Пише, че са отседнали за няколко дни в замъка Пемброук. Ще се върне по-късно.

Затварям вратата в лицето ѝ, връщам се в леглото и лягам. Слагам ръка върху издутия си корем, който е наедрял и сега извивката му се усеща под роклята ми. "Ще им съобщя вестта по-късно, довечера" – помислям си. Но първо трябва да реша какво да кажа и какво да направя.

Помислям си, както винаги: Какво би направила Жана д'Арк, ако беше на мое място? Най-важното би било да се уверя, че бъдещият крал е в безопасност. Едмънд и Джаспър могат да се грижат за себе си. За мен няма нищо по-важно от това да се погрижа синът ми да е в безопасност зад стени, които могат да бъдат отбранявани, така че когато Черния Хърбърт дойде да отмъкне земите на Тюдор, поне да можем да опазим бебето ми в безопасност.

При мисълта за Уилям Хърбърт, повел армията си срещу мен, аз се отпускам на колене и започвам да се моля.

– Какво трябва да направя? – прошепвам на нашата Повелителка, и никога в живота си не бих се радвала повече на ясен отговор. – Не можем да защитим това място: няма дори стена, която опасва целия замък, и не разполагаме с бойците. Не мога да отида в Пемброук, ако там има чума, а и бездруго дори не зная къде се намира Пемброук. Но ако Хърбърт ни нападне тук, как ще се опазим? Ами ако ме похити за откуп? Но ако се опитаме да стигнем до Пемброук, какво би станало, ако се разболея по пътя? Ами ако пътуването се отрази зле на бебето?

Няма нищо освен тишина.

– Повелителко? – питам аз. – Владичице Мария?

Нищо. Тази тишина е наистина ужасна.

Въздишам.

– Какво би направила Жана? – питам се. – Ако трябваше да направи опасен избор? Какво би направила Жана? Ако аз бях Жана, с нейния кураж, какво щях да направя?

Уморено се изправям на крака. Приближавам се до гувернантката си и си доставям удоволствието да я разтърся, за да се събуди.

– Ставайте – казвам. – Чака ви работа. Заминаваме за замъка Пемброук.

Есента на 1456

Едмънд не се връща у дома. Уилям Хърбърт дори не поисква откуп за него, за наследника на името Тюдор и бащата на детето ми. В тези несигурни времена никой не може да каже колко струва Едмънд, а освен това, ми съобщават, че е болен. Държат го в замъка Кармартън, пленник на фамилията Хърбърт, и той не ми пише, тъй като няма какво да каже на една съпруга, която не е много повече от дете, а аз не му пиша, тъй като също нямам какво да му кажа.

Чакам, сама в замъка Пемброук, подготвяйки се за обсада, като не пускам никакви хора от града от страх, че пренасят болестта, знаейки, че може да се наложи да удържам този замък срещу враговете ни, без да знам откъде да повикам помощ, защото Джаспър е постоянно в движение. Имаме храна, имаме и оръжия, имаме и вода. Спя с ключа от подвижния мост и от подвижната решетка на крепостната врата под възглавницата си, но не мога да твърдя, че знам каква би трябвало да е следващата ми постъпка. Чакам съпругът ми да ми каже, но не получавам никаква вест от него. Чакам брат му да дойде. Иска ми се баща му да мине край замъка и да ме избави. Но сякаш съм се зазидала вътре и съм забравена. Моля се за напътствия от Богородица, която също се е сблъскала с тревожни времена, когато е чакала дете, но не се явява Свети Дух да оповести на света благата вест, че аз съм Божи съсъд. Изглежда за мен изобщо няма да има блага вест. Всъщност слугите, свещеникът и дори моята гувернантка са погълнати от собствените си неволи и тревоги, докато вестта за странния сън на краля и борбата за власт между неговата кралица и регента на страната предупреждава всеки негодник за възможността за лесна плячка, която може да натрупа в една страна без управници, и приятелите на Хърбърт в Уелс знаят, че Тюдорите бягат, че техният наследник е пленен, брат му – изчезнал, а съпругата му – съвсем сама в замъка Пемброук, поболяла се от страх.

После, през ноември, получавам писмо, адресирано до мен, до лейди Маргарет Тюдор, от моя девер Джаспър. Той ми пише за първи път през живота си, и аз отварям писмото с треперещи ръце. Той не хаби много думи.

С прискърбие Ви съобщавам, че Вашият съпруг, моят нежно обичан брат Едмънд, почина от чума. Удръжте замъка на всяка цена. Пристигам.

Посрещам Джаспър на портата на замъка, и веднага виждам колко е различен. Той е изгубил своя близнак, своя брат, голямата обич в живота си. Скача от коня си със същата гъвкавост, която притежаваше Едмънд, но сега по камъка отекват стъпките на само един чифт подковани ботуши. До края на живота си той ще се ослушва за стъпките на брат си и няма да чува нищо. Лицето му е мрачно, очите му – хлътнали от тъга. Той взема ръката ми, сякаш съм зряла жена, коленичи и вдига ръце, в молитвен жест, сякаш дава клетва за вярност.

– Аз изгубих брат си, а вие – своя съпруг – казва той. – Кълна ви се, че ако родите момче, ще се грижа за него като за свое. Ще го пазя с цената на живота си. Ще го защитавам. Ще го отведа до самия престол на Англия, в името на брат ми.

Очите му са пълни със сълзи, а на мен ми е изключително неудобно да виждам този едър, зрял мъж на колене пред себе си.

– Благодаря ви – казвам. В смущението си се оглеждам наоколо, но няма кой да ми каже как да повдигна Джаспър. Не знам какво се очаква от мен, какво трябва да кажа. Забелязвам, че не ми обещава нищо, ако родя момиче. Въздишам и сключвам ръце около неговите, както, изглежда, той иска да направя. Наистина, ако не беше Жана д'Арк, бих си помислила, че момичетата са напълно безполезни.