Джаспър изпраща Хърбърт в Лондон като предател, обявен извън закона, и ние научаваме, че е изправен на съд за държавна измяна и задържан в Тауър. Потръпвам, когато чувам това, мислейки си за някогашния си настойник, Уилям дьо ла Пол, който беше в Тауър, когато аз, едно малко момиче, бях заставена да се обявя за свободна от него.

– Няма значение – казва ми Джаспър, който почти не може да говори от прозяване на вечеря. – Прости ми, сестро, изтощен съм. Утре ще спя цял ден. Хърбърт няма да отиде на дръвника, както заслужава. Лично кралицата ме предупреди, че кралят ще помилва и освободи Хърбърт, и той ще доживее да ни нападне отново. Помни ми думите. Нашият крал много го бива да прощава. Готов е да прости на човека, който вдига меч срещу него. Готов е да прости на човека, който вдига Англия на бунт срещу него. Хърбърт ще бъде освободен, а след време ще се върне в Уелс, и двамата с него отново ще се бием все за същата шепа замъци. Кралят прощава на фамилията Йорк и смята, че те ще живеят в мир и разбирателство с него. Това е белег на неговото величие, наистина, Маргарет – ти се стремиш към святост и тя сигурно е ваша фамилна черта, защото мисля, че той я притежава. Той е изпълнен с най-голяма доброта и огромно доверие. Не може да понася злоба и завист: гледа на всеки като на грешник, който се стреми да бъде добър, и прави каквото може, за да му помогне. Невъзможно е да не го обичаш и да не му се възхищават. Типично за враговете му е, че те приемат неговата милост като позволение да продължават да вършат каквото си пожелаят. – Той прави пауза. – Той е велик човек, но може би не и велик крал. Той се извисява много над нас. Просто това прави нещата много трудни за останалите от нас. А обикновените хора виждат единствено слабост там, където има величие на духа.

– Но сега той със сигурност е добре, нали? А дворът е отново в Лондон. Кралицата отново живее с краля, а ти владееш Уелс за него. Той може да остане здрав, синът им е силен, може да имат друго дете. Несъмнено Йорк ще се установят и заживеят, както подобава на видни благородници, под управлението на един по-велик крал. Сигурно знаят, че това е мястото им?

Той поклаща глава, сипва си нова купа говежда яхния и взема резен заквасен бял хляб. Гладен е: язди с войниците си от седмици.

– Наистина, Маргарет, не смятам, че фамилията Йорк може да се укроти и примири. Те се срещат с краля, понякога полагат всички усилия да работят заедно с него; но дори когато е с ума си, той е слаб, а когато е болен, е в транс. Ако не му бях васал, обвързан с него от сърце и душа, щеше да ми бъде трудно да му бъда верен. Щях да съм изпълнен със съмнения за бъдещето. Дълбоко в себе си не мога да ги виня, задето се надяват да контролират онова, което ще последва. Никога не съм се съмнявал в Ричард Йоркски. Мисля, че той познава и обича краля, и знае, че е от кралския род, но не е миропомазан крал. Но доверието ми към Ричард Невил, граф Уорик, не стига по-далеч, отколкото мога да проследя полета на една стрела. Той е толкова свикнал да управлява целия север: никога няма да проумее защо не може да управлява кралство. И двамата, слава на Бога, никога не биха докоснали и с пръст един миропомазан крал. Но всеки път, когато кралят е болен, възниква въпросът: Кога ще оздравее? И какво да правим, докато оздравее? Както въпросът, който никой не задава на глас: Какво ще правим, ако състоянието му изобщо никога не се подобри?

Най-лошото от всичко е, че имаме кралица, която не се придържа към установените порядки, а прави, каквото си науми. Когато кралят го няма, ние сме като кораб без кормило, а кралицата е като вятърът, който може да духа във всяка посока. Ако вярвах, че Жана д'Арк не е била свята девойка, а вещица, както твърдят някои, бих помислил, че тя ни е проклела да имаме крал, който е верен на първо място на сънищата си, и кралица, която е вярна на първо място на Франция.

– Не го казвай! Не го казвай! – възразявам на обидата спрямо Жана и бързо слагам ръка върху неговата, за да го накарам да замълчи. За миг ръцете ни са вкопчени една в друга, а после той внимателно измъква ръка изпод моята, сякаш не бива дори да го докосвам, дори не и по този начин, както сестра докосва брат.

– Сега говоря с теб, вярвайки, че всичко това ще остане единствено в молитвите ти – каза той. – Но след като се омъжиш този януари, ще говоря с теб само по семейни дела.

Наскърбена съм, че отдръпва ръката си, за да не го докосвам.

– Джаспър – казвам тихо. – От този януари нататък няма да имам никого на света, който да ме обича.

– Аз ще те обичам – казва той тихо. – Като брат, като приятел, като настойник на сина ти. И винаги можеш да ми пишеш, а аз винаги мога ти отговарям, като брат и приятел, и като настойник на сина ти.

– Но кой ще разговаря с мен? Кой ще ме вижда такава, каквато съм?

Той свива рамене:

– Някои от нас са родени за самотен живот – казва той. – Ти ще бъдеш омъжена, но може да бъдеш много самотна. Ще си мисля за теб: за теб във великолепната ти къща в Линкълншър с Хенри Стафорд, докато живея тук без теб. Замъкът ще ми се струва много тих и много чужд без присъствието ти тук. По каменните стълби и в параклиса ще се усеща липсата на стъпките ти, портите ще се ослушват за смеха ти, а стените ще тъгуват за твоята сянка.

– Но ти ще задържиш сина ми – казвам, ревнива както винаги.

Той кимва:

– Ще го задържа, макар да загубих Едмънд и теб.

Януари 1458

Верни на думата си, майка ми, сър Хенри Стафорд и Бъкингамският херцог пристигат в замъка Пемброук през януари, въпреки снега и мразовитата мъгла, за да ме отведат за сватбата ми. Джаспър и аз сме изтощени до крайност, докато се опитваме да внесем достатъчно дърва за големи огньове във всички стаи, и да изкопчим достатъчно месо от гладуващите през зимата жители в околността, за да подготвим сватбено пиршество. Накрая се налага да се примирим с факта, че не може да има повече от три месни ястия и две блюда със сладкиши, и че има твърде малко захаросани плодове и само няколко блюда с марципан. Няма да бъде каквото очаква херцогът; но това е Уелс посред зима и ние двамата с Джаспър сме сплотени от някаква бунтарска гордост, че сме направили каквото можем, а ако то не е достатъчно добро за негова светлост и майка ми, тогава те могат да се върнат в Лондон, където бургундските търговци пристигат всеки ден с нова скъпа стока за онези, които са достатъчно богати и суетни да си прахосват парите.

В крайна сметка те почти не забелязват оскъдната храна, защото остават само два дни. Донесли са ми шапчица, обточена с кожа и ръкавици за пътуването, и майка ми се съгласява да яздя Артур през известна част от пътя. Трябва да тръгнем рано сутринта, за да хванем колкото можем от краткотрайната зимна дневна светлина, и аз трябва да съм готова и да чакам в двора на конюшнята, за да не проявя неподчинение пред новото си семейство и мълчаливия си бъдещ съпруг. Ще ме отведат първо в къщата на майка ми за сватбата, а след това новият ми съпруг ще ме заведе в къщата си в Бърн в Линкълншър, където и да е това. Нов съпруг, пореден нов дом, поредна нова провинция, но аз никога не принадлежа на нито едно от тези места и никога не притежавам нищо по собствено право.

Когато всичко е готово, изтичвам обратно горе и Джаспър идва с мен в детската стая, за да се сбогувам със сина си. Хенри е пораснал, повоите и дори люлката му вече са му умалели. Сега спи в малко легло с високи решетки от двете страни. Толкова е близо до момента, в който ще проходи сам, че ми е непоносимо да го оставя. Вече може да стои, с умилително криви крачета, като се държи здраво за молитвен стол или ниско столче, после оглежда внимателно следващия сигурен пристан и се устремява към него, като прави една несигурна стъпка и пада пътьом. Ако съм готова да играя с него, хваща ръцете ми и, докато аз се прегъвам на две, за да го крепя, върви по цялата дължина на стаята, а после – обратно. Когато Джаспър влиза в детската стая, Хенри надава възторжени звуци като младо петле, защото знае, че Джаспър ще обикаля нагоре-надолу, и пак нагоре-надолу, като покорно животно, което върти колелото на вършачката, неуморно държейки ръчичките на Хенри, докато той топурка напред с пълничките си крачета.

Но вълшебният миг, в който той ще проходи сам, още не е дошъл, а аз се молех да го направи, преди да се наложи да замина. Сега той ще направи първата си стъпка без мен. И всяка стъпка след това – зная го. Аз няма да съм с него, за да проследя всяка стъпка от живота му.

– Ще ти пиша в мига, щом го направи – зарича се Джаспър.

– И ми пиши, ако успеете да го накарате да яде месо – казвам. – Не може да живее само на каша.

– И за зъбите му – обещава ми той. – Ще ти пиша за покарването на всеки нов зъб.

Дръпвам го за ръката, и той се обръща към мен.

– А ако е болен – прошепвам, – ще ти кажат да ми спестиш тревогата. Но тревогата няма да ми бъде спестена, ако си мисля, че е болен, но никой не иска да ми съобщи. Закълни се, че ще ми пишеш, ако някога се разболее, или падне, или претърпи някаква друга злополука.

– Кълна се – казва той. – И ще го пазя възможно най-сигурно.

Обръщаме се към леглото с високи прегради, където Хенри се държи за решетката и ни се усмихва. За миг зървам двама ни, отразени в малките решетести плоскости на прозоречното стъкло зад него. Аз съм почти на петнайсет, а на следващия си рожден ден Джаспър ще навърши двайсет и шест. В затъмненото стъкло изглеждаме като родители на нашето момче, приличаме на красивите млади родители на любим наследник.

– Ще дойда да го посетя веднага щом ми позволят – казвам нещастно.

Моят малък Хенри не знае, че съм дошла да се сбогувам. Вдига ръчички, за да го взема в прегръдките си.

– Ще ти нося новини за него винаги, когато съм в Англия – обещава Джаспър.