– Ти дори не си му баща – казвам раздразнено. – Защо трябва да остане с теб, а не с мен?

– Почитаема сестро, самата ти не си много повече от дете, а времената са опасни.

Нахвърлям му се и тропвам с крак:

– Достатъчно възрастта съм, за да бъда омъжена два пъти. Достатъчно възрастна съм, за да споделям легло без нежност или внимание. Достатъчно възрастна съм да рискувам да умра в родилната стая, и да ми кажат, че родната ми майка – родната ми майка – е наредила да спасят детето, а не мен! Мисля, че вече съм жена. Аз съм с бебе на ръце, бях омъжена и овдовях, а сега съм отново сгодена. Аз съм като стока, която може да бъде изпращана насам-натам, като топ платно, и рязана така, както искат хората. Майка ми ми каза, че баща ми е загинал от собствената си ръка и че сме семейство без късмет. Мисля, че вече съм жена! Третирате ме като зряла жена, когато това е угодно на всички ви: трудно можете да ме превърнете отново в дете!

Той кимва, сякаш ме слуша и обръща внимание на това, което имам да кажа.

– Имаш основание да роптаеш – казва овладяно. – Но така върви светът, лейди Маргарет; не можем да правим изключение за теб.

– Но би трябвало! – възкликвам. – Именно това повтарям още от детството си. Би трябвало да направите изключение за мен. Нашата Повелителка ми говори, светата Жана ми се явява. Изпратена съм да ви бъда пътеводна светлина. Не мога отново да бъда омъжена за обикновен човек и изпратена Бог знае къде. Редно е да получа собствен манастир и да бъда игуменка! Трябва да сториш това, братко Джаспър: ти владееш Уелс. Трябва да ми дадеш манастир, искам да основа орден!

Той притиска бебето плътно към себе си и се извръща леко от мен. Мисля си, че е трогнат до сълзи от праведния ми гняв, но после виждам, че лицето му е пламнало и зачервено, а раменете му се тресат, защото се смее.

– О, Боже мой – казва той. – Прости ми, Маргарет, но, о, Боже мой! Ти си дете, дете! Ти си бебе като нашия Хенри, и аз ще се грижа и за двама ви.

– Никой няма да се грижи за мен – изкрещявам. – Защото всички вие грешите за мен, а ти си глупак, щом ми се присмиваш. Аз съм под грижите на Бога, и няма да се омъжа за никого! Ще стана игуменка.

Той си поема дъх, с лице, все още светнало от смеха.

– Игуменка. Разбира се. А ще вечеряте ли с нас тази вечер, Преподобна Майко?

Намръщвам му се:

– Желая да ми сервират в покоите ми – казвам ядосано. – Няма да вечерям с вас. Може би никога повече няма да вечерям с вас. Но можеш да кажеш на отец Уилям да дойде при мен. Ще трябва да се изповядам, че съм прегрешила срещу онези, които прегрешиха спрямо мен.

– Ще го изпратя – казва мило Джаспър. – И ще изпратя в стаята ти най-хубавите блюда. А утре се надявам да се срещнеш с мен в двора на конюшнята, и ще те науча да яздиш сама. Една важна дама като теб би трябвало да има собствен кон: би трябвало да язди добре някой красив кон. Мисля, че когато се върнеш в Англия, трябва да яздиш собствения си хубав кон.

Поколебавам се:

– Не мога да бъда изкушавана от суетата – предупреждавам го. – Ще бъда игуменка, и нищо няма да ме отклони от намерението ми. Ще видите. Всички ще видите. Няма да ме третирате като стока за размяна и продажба. Сама ще владея живота си.

– Разбира се – казва той мило. – Много погрешно е, дето смяташ, че мислим така за теб, защото аз те обичам и уважавам, както обещах, че ще правя. Ще ти намеря скъп кон, ще изглеждаш прекрасно на него, всички ще ти се възхищават, но това може да няма абсолютно никакво значение за теб.

В съня си виждам белосани манастирски стени и голяма библиотека, в която към масите са прикрепени с вериги книги с цветни илюстрации, и аз мога да ходя всеки ден там и да уча. Сънувам домашен учител, който ще ме преведе през гръцкия, латинския и дори еврейския; мечтая си и че ще чета Библията на езика, който е най-близък до ангелите, и ще знам всичко. В съня ми жаждата ми за учение и желанието ми да бъда специална са успокоени, облекчени. Мисля си, че ако можех да бъда учена жена, бих могла да живея в мир. Мисля си, че ако можех да се събуждам всеки ден, за да изпълнявам прилежно задълженията за деня, и да прекарвам дните си в учение, щях да чувствам, че водя живот, който е угоден на Бог и на мен. Нямаше да ме е грижа дали хората ме смятат за специална, ако животът ми наистина беше специален. За мен нямаше да има значение дали хората могат да ме възприемат като набожна и благочестива, ако можех наистина да живея като начетена благочестива жена. Искам да бъда такава, каквато изглеждам привидно. Държа се, сякаш съм особено свята, сякаш съм особено момиче: но това е, което наистина искам да бъда. Наистина искам.

На сутринта се събуждам и се обличам, но преди да отида на закуска, отивам в детската стая да видя бебето. Той е още в люлката си, но го чувам да гука: тихички звуци, сякаш малко пате кряка тихичко по водите на спокойно езеро. Надвесвам се над люлката да го видя, и той се усмихва. Наистина. В тъмносините му очи има безпогрешно разпознаване, и в смешната, разкриваща беззъбите му венци, триъгълна, широка усмивка, с която прилича едновременно на малка кукла, и невероятно много – на малко човече.

– Хей, Хенри – казвам, и малката сияйна усмивка става по-широка, сякаш той знае името си, сякаш знае моето име, сякаш ме разпознава като своя майка, сякаш вярва, че имаме късмет и че наистина имаме за какво да играем, сякаш може да имаме многообещаващ живот, в който аз мога да се надявам на нещо повече от най-мизерно оцеляване.

Той се усмихва сияйно в продължение на още миг, а после нещо го разсейва. Виждам как по лицето му преминава изненадано изражение, и след миг той вече се дави и плаче, а бавачките му пристъпват напред и ме побутват настрани, за да го измъкнат от люлката и да го занесат на дойката му. Оставям ги да го вземат, и слизам в голямата зала да кажа на Джаспър, че бебето Хенри се е усмихнало и на мен.

Джаспър ме чака в двора на конюшнята. До него стои едър черен кон, голямата му глава е наведена, опашката му се размахва и плющи.

– За мен ли е? – питам. Опитвам се да не говоря плахо, но този кон, несъмнено е много едър, а аз съм яздила само на дребни понита, водени от главния коняр, или на странично седло зад някой коняр по време на дълги пътувания.

– Това е Артур – казва внимателно Джаспър. – И е едър. Но е много спокоен и стабилен, и е подходящ, за да се научиш да яздиш. Беше боен кон на баща ми, но вече е твърде стар да се състезава в турнири. Въпреки това не се страхува от нищо, и ще те отнесе благополучно навсякъде, където му наредиш.

Конят вдига глава и ме поглежда, и в спокойната тъмнота на погледа му има нещо толкова будещо доверие, че пристъпвам напред и протягам ръка. Едрата глава се свежда, широките ноздри подушват ръкавицата ми, после той леко докосва с устни пръстите ми.

– Ще вървя до теб, а Артур ще се движи спокойно – обещава ми Джаспър. – Ела тук, ще те вдигна да се качиш на седлото.

Отивам при него, той ме повдига и ми помага да възседна коня странично. Когато вече съм се закрепила стабилно на седлото, той издърпва надолу края на роклята ми, така че тя пада равномерно от двете страни на коня и покрива ботушите ми.

– Ето така – казва той. – Сега си дръж краката неподвижни, но леко притиснати към него. Така ще знае, че си там, а ти се дръж здраво. Вземи юздите.

Повдигам ги, а Артур вдига едрата си глава, застанал нащрек от докосването ми.

– Няма да тръгне, нали? – питам нервно.

– Едва когато го подритнеш леко, за да му подскажеш, че си готова. А когато искаш да спре, дръпни леко поводите. – Джаспър се пресяга и премества ръцете ми, така че поводите се усукват през пръстите ми. – Само го накарай да извърви две крачки напред, за да знаеш, че можеш да го накараш да тръгва и да спира.

Предпазливо смушквам леко коня с двете си пети, и удивена от първата голяма, олюляваща се крачка напред, дръпвам поводите. Той покорно спира веднага.

– Успях! – възкликвам задъхано. – Той спря заради мен! Наистина ли? Наистина ли спря, защото аз му казах?

Джаспър вдига лице и ми се усмихва:

– Ще направи всичко за теб. Само трябва да му дадеш ясен сигнал, за да знае какво искаш да направи. Той служи предано на баща ми. На гърба му Едмънд и аз се научихме да участваме в турнирите, а сега ще бъде твой учител. Може би ще живее достатъчно дълго, та и невръстният Хенри ще се научи да язди на него. Сега го изведи от двора на конюшнята и го заведи в двора пред замъка.

Вече по-уверено давам на Артур сигнал да тръгне, и този път го оставям да продължи. Огромните му холки се движат напред, но гърбът му е толкова широк, че мога да седя непоклатимо и уверено. Джаспър върви пред него, но не докосва повода. Аз и само аз накарвам коня да отиде до вътрешния двор, после – да тръгне през тревата, а после – навън, към пътя, който води надолу към Пемброук.

Джаспър крачи бавно до мен, сякаш е излязъл да подиша чист въздух. Не поглежда към мен, нито пък хвърля поглед към коня. Създава впечатление за човек, който върви до опитна ездачка: сякаш присъства само за компания. Едва след като сме изминали известно разстояние надолу по пътя, казва:

– Искаш ли сега да го обърнеш, и да се отправиш към къщи?

– Как се обръща?

– Обръщаш главата му, като я дръпнеш и завъртиш леко. Той ще разбере какво имаш предвид. И го притискаш леко с крак, за да му кажеш да продължи да върви.

Щом само докосвам юздата, едрата глава се обръща, Артър се завърта кръгом и се отправя към вкъщи. С лекота се изкачваме отново по хълма, а след това го насочвам през вътрешния двор и към конюшните, и без да му се казва, той отива да застане до издигнатото дървено трупче и ме чака да сляза.

Джаспър ми помага да сляза, а после пъха в ръката ми крайщник хляб, за да го дам на коня. Показва ми как да държа ръката си изпъната, за да може Артур да намери лакомството с чувствителните си бърни, а после извиква на един коняр да отведе коня.