– Хората пишеха балади за него – казва тя с горчивина. – Хората се присмиваха на глупостта му и се дивяха на нашия позор. Не можеш да си представиш срама от това. Защитих те от това, от неговия позор, а не получавам благодарност, задето съм го сторила. Ти си такова дете, та още не знаеш, че той е печално известен като големият пример на своето време за промяната на късмета, за жестокостта на колелото на съдбата. Беше роден с възможно най-прекрасни изгледи за бъдещето и прекрасни възможности, но бе сполетян от лош късмет, гибелно лош късмет. Още в първата си битка във Франция, когато потеглил на бой като момче, бил заловен и държан в плен седемнайсет години. Това му разбило сърцето. Смятал, че никого не го е грижа за него достатъчно, за да го освободи срещу откуп. Навярно това е поуката, която трябваше да ти предам – независимо от науките ти, независимо от твоя копнеж за книги, за домашен учител, за уроци по латински. Трябваше да те науча никога да не бъдеш неудачница, никога да не бъдеш без късмет като баща си.

– Всички ли знаят? – питам. Ужасена съм от позора, който съм наследила, без да зная. – Джаспър например? Знае ли Джаспър, че съм дъщеря на страхливец?

Майка ми свива рамене:

– Всички. Казахме, че е бил изтощен от кампанията, и че е умрял в служба на краля. Но хората винаги са склонни да клюкарстват за по-високопоставените от тях.

– А ние семейство без късмет ли сме? – питам я аз. – Мислиш ли, че съм наследила лошия му късмет?

Тя отказва да ми отговори. Изправя се и приглажда полата на роклята си, сякаш за да изтупа дребни сажди от огъня, или да прогони лошия късмет.

– Без късмет ли сме? – питам. – Почитаема майко?

– Е, аз не съм – казва тя отбранително. – Родена съм Бийчам, а след смъртта на баща ти се омъжих отново и промених името си. Сега съм Уелс. Но ти може да имаш лош късмет. Семейство Боуфорт може и да имат лош късмет. А може би ти ще промениш късмета им – казва тя с безразличие. – В края на краищата, имаше достатъчно късмет да родиш момче. Сега имаш наследник за Ланкастър.

Поднасят вечерята много късно: Бъкингамският херцог спазва дворцовите часове и не се безпокои от цената на свещите. Поне тук месото е по-добре приготвено и има повече допълнителни блюда със сладкиши и захаросани плодове, отколкото в замъка Пемброук. Виждам, че на тази маса, където всичко е толкова красиво, обноските на Джаспър са подчертано възпитани, и осъзнавам за първи път, че той живее като войник, когато е в пограничния си замък на самите предели на кралството, но е изискан придворен, когато се намира в изтъкнат дом. Той ме вижда, че го наблюдавам, и ми намига, сякаш ние двамата споделяме тайната как се справяме с живота си, когато не се налага да показваме най-доброто си поведение.

Вечеряме добре, а след това има забавление: няколко шута, жонгльор, и момиче, което пее. После майка ми ми кимва и ме отпраща в леглото, сякаш съм още дете, и пред толкова високопоставени личности аз не мога да сторя друго, освен да направя реверанс, за да ме благослови, и да си отида. На излизане хвърлям поглед към бъдещия си съпруг. Той гледа към певицата с присвити очи, с лека усмивка на уста. След като виждам този поглед, вече нямам нищо против да изляза. Отвратена съм от мъжете, от всички мъже, повече, отколкото се осмелявам да призная пред себе си.

На другия ден конете са изкарани в двора на конюшнята. Предстои да бъда изпратена обратно в замъка Пемброук, докато едногодишният ми траур приключи и мога да се омъжа отново за онзи усмихнат непознат. Майка ми идва да се сбогува с мен и наблюдава как прислужникът ме вдига върху страничното седло зад главния коняр на Джаспър. Самият Джаспър язди напред със своя отряд от стражи. Задната колона чака мен.

– Ще оставиш сина си на грижите на Джаспър Тюдор, когато се омъжиш за сър Хенри – отбелязва майка ми, сякаш това подреждане на нещата ѝ е хрумнало току-що, в този миг, докато си тръгвам.

– Не, той ще дойде с мен. Разбира се, той ще дойде с мен – изричам на един дъх. – Той трябва да дойде с мен. Той е мой син. Редно ли е да бъде другаде, освен при мен?

– Не е възможно – казва тя решително. – Всичко е уговорено. Той ще остане при Джаспър. Джаспър ще се грижи за него и ще го пази.

– Но той е мой син!

Майка ми се усмихва:

– Самата ти си не много повече от дете. Не можеш да се грижиш за наследник на нашето име, и да го опазиш. Времената са опасни, Маргарет. Досега би трябвало да си разбрала това. Той е ценно момче. Ще бъде в по-голяма безопасност, ако е по-далече от Лондон, докато Йорк са на власт. В Пемброук той ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото на което и да е друго място в страната. В Уелс обичат Тюдорите. Джаспър ще го брани като свой роден син.

– Но той е мой роден син! Не на Джаспър!

Майка ми се приближава и слага ръка на коляното ми:

– Ти не притежаваш нищо, Маргарет. Самата ти си собственост на своя съпруг. Отново ти избрах добър съпруг, съпруг, който е близо до короната, родственик на семейство Невил, син на най-изтъкнатия херцог на Англия. Бъди благодарна, дете. За сина ти ще се грижат добре, а после ще имаш още синове, този път – с името на рода Стафорд.

– Едва не умрях миналия път – избухвам, без да се интересувам от мъжа, седнал пред мен на коня, с изправени рамене, преструвайки се, че не слуша.

– Знам – казва майка ми. – И това е цената да бъдеш жена. Твоят съпруг изпълни дълга си и загина. Ти изпълни своя и оцеля. Този път ти имаше късмет, а той – не. Да се надяваме, че ще продължиш да имаш късмет.

– Ами ако нямам такъв късмет следващия път? Ами ако имам късмета на семейство Боуфорт, и следващия път акушерките постъпят, както си им наредила и ме оставят да умра? Ако изпълнят твоето нареждане и измъкнат внук от мъртвото тяло на дъщеря ти?

Тя дори не мигва:

– Бебето трябва винаги да бъде спасявано с преимущество пред майката. Така съветва Светата Църква, знаеш това. Аз само напомних на жените за техния дълг. Няма нужда да приемаш всичко толкова лично, Маргарет. Превръщаш всичко в своя лична трагедия.

– Мисля, че ако нареждаш на акушерките ми да ме оставят да умра, това е моя трагедия!

Тя почти присвива рамене, докато отстъпва назад:

– Това са рисковете, пред които се изправя една жена. Мъжете загиват в битка; жените умират при раждане. Битката е по-опасна. Шансовете са на твоя страна.

– Но какво, ако шансовете са срещу мен, ако нямам късмет? Какво, ако умра?

– Тогава ще имаш удовлетворението да знаеш, че си създала поне един син за династията Ланкастър.

– Майко, за Бога – изричам, с разтреперан от сълзи глас. – Кълна се, искам да вярвам, че в живота ме чака нещо повече от това да бъда съпруга на един мъж след друг и да се надявам да не умра при раждане!

Тя поклаща глава, усмихвайки ми се, сякаш моята ярост е като на малко момиче, което крещи над играчките си.

– Не, наистина, скъпа моя, не ти е отредено нищо повече – казва тя. – Затова изпълни дълга си с покорно сърце. Ще те видя през януари на сватбата ти.

Пътувам обратно към замъка Пемброук в навъсено мълчание, и признаците на настъпващата пролет надолу по раззеленяващите се пътища не ми доставят никакво удоволствие. Извръщам глава от дивите нарциси, които превръщат високо разположените ливади в сияещ килим от сребърно и златисто, глуха съм за настойчивото, радостно пеене на птиците. Калугерицата, която се рее лениво над една разорана нива и надава острия си писклив зов, не означава нищо за мен, защото вече нищо няма значение. Бекасината, която се спуска надолу, издавайки звук, подобен на барабанен бой, не вика мен. Животът ми няма да бъде посветен на Бога, няма да бъде специален в никакво отношение. Ще се подписвам като Маргарет Стафорд – няма да бъда дори херцогиня. Ще живея като сиво горско птиче, кацнало на тънко клонче, докато ястребът ме убие, и никой няма да забележи смъртта ми и да я оплаче. Собствената ми майка каза, че не ме очаква нищо, което си струва да бъде извършено, и най-доброто, на което мога да се надявам, е да избегна преждевременната смърт по време на раждане.

Джаспър пришпорва коня си напред веднага, щом вижда високите кули на Пемброук, и затова ме посреща на портите на замъка с бебето ми в ръце, сияещ от радост:

– Може да се усмихва! – възкликва той, още преди конете да спрат. – Той може да се усмихва. Видях го. Надвесих се над люлката му да го вдигна, и той ме видя, и се усмихна. Сигурен съм, че беше усмивка. Не мислех, че ще се усмихне толкова рано. Но със сигурност беше усмивка. Може би ще се усмихне на теб.

И двамата чакаме с надежда, вгледани в тъмносините очи на малкото бебе. Той е още здраво пристегнат, сякаш готов за ковчега; само очите му могат да се движат, не може дори да си обърне главата. Повит е така, че да не може да помръдне.

– Може би ще се усмихне по-късно – казва утешително Джаспър. – Ето! Дали го направи? Не.

– Няма значение, тъй като и без друго трябва да го оставя, преди да е изтекла и година, понеже трябва да замина и да се омъжа за сър Хенри Стафорд. Тъй като сега трябва да раждам синове с името Стафорд, дори и ако умра, докато го правя. Може би той няма за какво да се усмихва; може би знае, че ще бъде сирак.

Джаспър тръгва с мен към входната врата на замъка, върви до мен, с бебето ми, почиващо удобно в ръцете му.

– Ще ти позволят да го посещаваш – казва той утешително.

– Но той ще бъде поверен на теб. Предполагам, че си знаел. Предполагам, че всички заедно сте планирали това. Ти, майка ми, моят свекър и старият ми бъдещ съпруг.

Той хвърля поглед към разплаканото ми лице.

– Той е Тюдор – казва внимателно. – Син на брат ми. Единственият наследник на нашето име. Не би могла да избереш някой, по-достоен от мен да се грижи за него.