– Ще опазя цял Уелс, ако мога – отвръща той. – Изглежда, че най-сетне печелим позиции. Завладях отново замъците, които привържениците на Йорк превзеха, а Уилям Хърбърт бяга, крие се. Ако остане в границите на Уелс, ще го заловя. Ние, Тюдорите, сме много обичани тук: все някой ще го предаде в ръцете ми.

– А после? – пита го Бъкингамският херцог. – После какво?

Джаспър свива рамене. Знае, че това не е въпрос за съдбата на Уилям Хърбърт, нито дори на Уелс. Това е въпросът, който всеки англичанин си задава напоследък: После какво? Как можем да продължим с един кралски двор, толкова непопулярен, че дори се е пренесъл извън Лондон? Как можем да продължим с един крал, който ненадейно потъва в унес и оставя начело на държавата кралица, мразена от толкова много хора? Как можем да се изправим пред бъдещето, когато техният наследник е само едно малко болнаво момче? Как можем да сме в безопасност, когато кралството незабелязано преминава в ръцете на нашите врагове, династията Йорк?

– Опитах се да преговарям с Ричард Йоркски и неговия съветник, граф Уорик – казва Джаспър. – Знаете колко усърдно се опитвах да ги убедя да работят с кралицата. Говорих многократно с кралицата. Но тя изпитва ужас от тях и се страхува, че ще посегнат на нея и сина ѝ следващия път, когато кралят заболее. А те на свой ред се опасяват, че тя ще ги унищожи, когато кралят е достатъчно добре, за да извърши каквото тя му нарежда. Не виждам решение.

– Дали може да бъдат отпратени от страната? – предлага Бъкингам. – Единият – в Кале? Навярно можем да изпратим Йорк в Дъблин?

Джаспър свива рамене:

– Не бих спал спокойно в леглото си нощем, като зная, че са далече от нашите брегове начело на собствените си армии – казва той. – От Кале те имат контрол над Ламанша: никое южно пристанище няма да е в безопасност. От Дъблин, Ричард Йорк би могъл да събере армия и да тръгне срещу нас. А ирландците вече обичат Йорк като крал.

– Може би кралят ще остане в добро здраве този път – предполага майка ми с надежда.

От неловкото мълчание, последвало тази реплика, осъзнавам колко тежко се е разболял негова светлост.

– Може би – казва херцогът.

 Не губят време за ухажване между Хенри Стафорд и мен. Не губят време да ни дадат дори един миг, за да се срещнем. Защо да го правят? Това е работа за адвокатите и служителите в домакинството, които управляват богатството. Дори ако Хенри Стафорд и аз се намразим мигновено, това не би имало значение. Изобщо няма значение, че не искам да се омъжвам, че се страхувам от сватбата, страхувам се от консумирането на брака, страхувам се от раждането, страхувам се от всичко, свързано с това да бъда съпруга. Никой дори не пита дали съм изгубила детското си чувство за призвание, дали все още искам да бъда монахиня. Абсолютно никой не се интересува какво мисля. Третират ме като обикновена млада жена, отгледана да се омъжи и да сподели легло, и тъй като не ме питат какво мисля, нито забелязват какво чувствам, абсолютно нищо не ги разколебава.

Изготвят договорите, и ние ги подписваме. Отиваме в параклиса, и пред свидетели и пред свещеника си даваме клетва да се оженим през януари, така че да имам една година да бъда в траур за първия си брак, който ми донесе толкова малко радост и свърши толкова скоро. Ще бъда на четиринайсет години, а той няма да е точно на четирийсет, но за мен въпреки това ще е старец: на трийсет и три години.

След годежа се връщаме в къщата, и двете с майка ми сядаме, заобиколени от дамите си, в дневната стая на горния етаж, където гори огън, и слушаме как музикантите свирят. Придърпвам столчето си малко по-близо до нея, за да можем поне веднъж да разговаряме насаме.

– Помниш ли какво каза, преди да се омъжа за Едмънд Тюдор? – питам я аз.

Тя поклаща глава и извръща поглед, сякаш иска да избегне този разговор. Напълно сигурна съм, че не иска да я упреквам, задето ми каза, че няма от какво да се страхувам, след като е наредила на собствената ми гувернантка да ме остави да умра.

– Не, не си спомням – казва тя бързо. – Имам чувството, че е било преди години.

– Каза, че не мога да се измъкна като страхливка, както се е измъкнал баща ми.

Тя трепва, стъписана от факта, че изобщо назовавам човека, който е бил погребан в мълчание толкова дълго.

– Така ли?

– Да.

– Не мога да си представя какво съм имала предвид.

– Е, какво направи той?

Тя се извръща с престорен смях:

– Нима си чакала през всичкото това време да поискаш от мен да обясня някаква глупост, която съм казала пред вратата на църквата?

– Да.

– О, Маргарет, толкова си... – тя млъква рязко и аз чакам да чуя каква съм, та отмята по този начин глава заради мен и се намръщва. – Толкова ужасно сериозна си.

– Да – кимвам. – Това е вярно. Много сериозна съм, почитаема майко. Бих предположила, че досега вече сте го разбрала. Винаги съм била сериозен човек, усърден човек. А вие казахте нещо за баща ми, което мисля, че имам право да разбера. Приемам сериозно и това.

Тя става и отива до прозореца, гледайки навън, сякаш съзерцава тъмната вечер. Свива рамене заради непохватността на тази своя дъщеря, единственото ѝ дете с кръвта на фамилията Боуфорт. Придворната ѝ дама вдига поглед към нея, да провери дали не ѝ трябва нещо, и аз виждам погледите, които те си разменят. Сякаш всички знаят, че съм трудно момиче, и аз се изчервявам от смущение.

– О – въздиша майка ми. – Вече е минало толкова много време – казва тя. – На колко години си сега? Тринайсет? За бога, станало е преди дванайсет години.

– Тогава можете да ми кажете. Достатъчно голяма съм, за да узная. А ако вие не го сторите, тогава някой непременно ще ми каже нещо. Нима искате да питам слугите?

Червенината, която нахлува в лицето ѝ, ми подсказва, че не иска да питам слугите, че те са предупредени никога да не обсъждат този въпрос с мен. Преди дванайсет години се е случило нещо, което тя е искала да забрави, което е искала никога да не узная. Случило се е нещо позорно.

– Как умря той? – питам аз.

– От собствената си ръка – казва тя бързо и тихо. – Ако трябва да знаеш, ако настояваш да узнаеш позора му, той те заряза, заряза и мен, и умря от собствената си ръка. Чаках дете, бебе, което загубих. Изгубих едно бебе в потреса и скръбта си, бебе, което можеше да е син за династията Ланкастър; но той не помисли за това. Беше броени дни преди първия ти рожден ден; не го беше грижа достатъчно за нито една от двете ни, дори да те види как навлизаш във втората си година. И именно затова винаги съм ти казвала, че твоето бъдеще е в сина ти. Един съпруг може да дойде и да си отиде: може да си тръгне по своя собствена преценка. Може да отиде на война или да се разболее, или да посегне на себе си; но ако успееш да направиш така, че синът ти наистина да ти принадлежи, да бъде наистина твое творение, тогава си в безопасност. Едно момче е твой пазител. Ако беше момче, щях да излея живота си в теб. Ти щеше да си моята съдба.

– Но тъй като бях момиче, вие не ме обикнахте, а той не дочака до рождения ми ден?

Тя ме поглежда откровено и повтаря ужасните думи:

– Разбира се, тъй като ти беше момиче. Тъй като беше момиче, ти можеше да бъдеш единствено мостът към следващото поколение: не можеше да бъдеш нещо повече от средството, чрез което нашата фамилия ще се сдобие с момче.

Настъпва кратко мълчание, докато проумея убедеността на майка ми в моята незначителност.

– Разбирам. Разбирам. Имам късмет, че Бог ме цени, след като ти не ме цениш. Баща ми не ме е ценял.

Тя кимва, сякаш това няма особено значение. Продължава да не ме разбира. Никога няма да ме разбере. Никога няма да счете, че си струва да положи усилие, за да ме разбере. За нея аз съм, както толкова искрено ми казва сега, мост.

– Е, защо се е самоубил баща ми? – Връщам се към първото ѝ разкритие. – Защо би направил подобно нещо? Душата му е щяла да отиде в ада. Сигурно са изрекли безброй лъжи, за да уредят да бъде погребан на осветена земя. – Поправям се. – Ти трябва да си изрекла безброй лъжи.

Майка ми се връща и се отпуска на пейката до топлия огън.

– Направих каквото можах, за да защитя доброто ни име – казва тя тихо. – Както би сторил всеки човек от изтъкнат род. Баща ти се върна от Франция с разкази за победи, но после хората започнаха да шушукат. Казваха, че не е извършил нищо достойно, всъщност бил взел войските и парите, от които неговият командир Ричард Йоркски – големият герой – имал нужда, за да задържи френските земи за Англия. Ричард Йоркски постигал напредък, но баща ти му попречил. Баща ти обсадил един град, но този град бил погрешно избран, владение на херцога на Бретан, и той трябвало да го върне. Едва не изгубихме съюза с Бретан заради неговата глупост. Това щеше да струва скъпо на страната, но той не е помислил за това. Наложил данък в завоюваните области на Франция, за да събере пари, но той бил незаконен и – което е по-лошо – задържа всички приходи за себе си. Твърдеше, че имал голям план за кампания; но само водел войниците си наоколо в кръг, а после ги върна у дома без победа или плячка, така че те се озлобиха срещу него и заявиха, че не той е истинският им господар. Нашият крал го обичаше много, но дори кралят не можеше да се преструва, че се е справил добре.

В Лондон щеше да има разследване на поведението му: той избегна този позор единствено чрез смъртта си. Може би дори папата щеше да го отлъчи от църквата: Щяха да дойдат за баща ти и да го обвинят в държавна измяна, и той щеше да плати със смъртта си на ешафода, а ти щеше да изгубиш състоянието си, щяхме да бъдем лишени от граждански права, и съсипани: той ни спести това, но единствено намирайки убежище в смъртта.

– Отлъчване от църквата? – по-ужасена съм от това, отколкото от всичко друго.