Детска уловка и Блу мигом щеше да я прозре, но в момента беше затворена в килия в градския арест за кражба на огърлица, която Нита бе сложила в чантата й.

– Грешка! – възкликна Ейприл и захвърли четката. – Да не си посмял да се смяташ за грешка. Джак слезе по стълбата и застана до нея. Двамата внезапно се обединиха в един отбор.

– Ти беше чудо, а не грешка – увери той сина си. Дийн потърка едно петно от боя върху ръката си.

– Не зная, Джак. Когато родителите ти се ненавиждат…

– Ние не се ненавиждаме – прекъсна го Джак рязко. – Дори в най-лошите ни периоди никога не сме се мразили.

– Така е било тогава, но сега е друго. – Дийн изтърка още от боята. – Съдейки по това, на което бях свидетел… Няма значение. Не бива да позволявам вашите отношения да ме разстройват. Ще се задоволя с това, което имам. А когато идвате на мачовете ми, ще се постарая да ви осигуря места в противоположните краища на стадиона.

Блу щеше да завърти очи, но Ейприл притисна ръка към гърдите си, оставяйки върху тениската голямо петно боя.

– О, Дийн… Не бива да ни разделяш. Нещата не са такива, каквито изглеждат.

– А какви са тогава? – престори се на недоумяващ младият мъж. – Може би е по-добре да ми обясните, защото съм напълно объркан. Имам ли семейство, или не?

Ейприл свали кърпата.

– Аз обичам баща ти, колкото и глупаво да изглежда това. Обичах го тогава, обичам го и сега. Но това не означава, че може да се появява и изчезва от живота ми, когато му скимне.

Изглеждаше по-скоро войнствена, отколкото любяща и Дийн не се изненада, че засегнатият Джак мина в настъпление.

– Ако ме обичаш, защо, по дяволите, се инатиш толкова? Старецът му явно не се справяше както трябва, затова Дийн прегърна майка си през раменете.

– Защото тя е приключила с краткотрайните и повърхностни връзки, а ти й предлагаш точно това. Така ли е, Ейприл? – Извърна се отново към баща си. – Ще я изведеш един-два пъти на вечеря, а после ще забравиш за съществуването й.

– Това са глупости! – възмути се Джак. – Между другото, ти на коя страна си? Дийн се позамисли.

– На нейната.

– Много ти благодаря. – Обицата на Джак се разлюля, когато кимна заповеднически към къщата. – Ти също изчезвай. Двамата с майка ти трябва да изясним някои неща.

– Да, сър.

Дийн грабна бутилката с вода и изчезна. И без това искаше да остане сам.


***


Джак сграбчи Ейприл за ръката и я повлече навътре в обора, по-далеч от чужди погледи. Той изгаряше, но не само от обедната горещина. Изгаряше от вина, от страх, от похот, от надежда. В прашния обор все още миришеше леко на сено и тор. Той притисна Ейприл към стената на една от клетките.

– Никога повече не казвай, че искам от теб единствено секс. Чу ли ме? – Разтърси я леко. – Аз те обичам. Как бих могъл да не те обичам? Ти почти не си се променила. Искам да имам бъдеще с теб. И мисля, че трябва да ми дадеш възможност сам да го обмисля и осигуря, вместо да убеждаваш нашия син, че съм долен мръсник.

Но Ейприл не се стресна.

– И кога точно осъзна, че ме обичаш?

– Веднага. – Забеляза скептичния поглед в очите й. – Е, може би не първата вечер. Може би не веднага.

– Какво ще кажеш за вчера? Той искаше да излъже, но не можа.

– Сърцето ми го знаеше, но разумът не искаше да приеме. – Погали бузата й с кокалчетата на пръстите. – Ти беше по-смела от мен. Когато преди малко изрече онези думи, като че ли едно голямо яйце се счупи и аз най-сетне видях какво има вътре.

– И какво има в него?

– Сърце, изпълнено с любов към теб, моя сладка Ейприл. Гласът му се задави от напиращите емоции, но Ейприл не се трогна.

– Продължавай да говориш – подкани го, без да откъсва очи от неговите.

– Ще ти напиша песен.

– Ти вече ми написа. Кой би могъл да забрави безсмъртните стихове за „русокосата красавица в чувал за трупове"?

Той се усмихна и прокара пръсти през кичур от косата й.

– Този път ще ти напиша истинска любовна песен. Обичам те, Ейприл. Ти ми върна дъщерята и сина. Преди да дойда тук, живеех в свят, в който всички цветове се сливаха в една сивота, но когато те видях, всичко засия. Ти си вълшебен, неочакван дар и аз не мисля, че мога да оцелея, ако този дар изведнъж изчезне.

Той очакваше, че тя ще продължи да се противи и да го измъчва. Вместо това ъгълчетата на меките й устни потрепнаха в лека усмивка, а ръцете й се отпуснаха върху колана на шортите й.

– Добре. Предавам се. Съблечи се.

Джак се засмя и я задърпа към дъното на обора. Намериха едно старо, протъркано одеяло и съблякоха трескаво потните, изцапани с боя дрехи. Телата им бяха загубили младежката гъвкавост, но закръглената й фигура му харесваше повече, а тя го изпиваше с поглед, сякаш той все още беше на двайсет и три.

Джак не можеше да си позволи да я разочарова. Положи я върху одеялото и двамата се целуваха цяла вечност. Той изследва нейните извивки и падини, а острите лъчи на светлината, процеждащи се през цепнатините между дъските, падаха върху сплетените им тела като тънки златисти въжета, като че ли за да ги обвържат още по-здраво.

И когато повече не можеха да издържат сладкото мъчение, той се отпусна нежно отгоре й. Тя разтвори крака и го пусна. Беше влажна и тясна. Твърдите дъски на пода подлагаха на изпитание телата им – утре щяха да заплатят цената – но сега им беше все едно. Той започна да се движи. Позата беше най-обикновената, мисионерската. Вдъхновена единствено от любов. Чиста и безхитростна. Лишени от бурната нетърпеливост на младостта, те се взираха в откритите си доверчиви очи. Време за безмълвни клетви и признания в любов. Двамата се движеха ведно. Люлееха се. Извисяваха се устремно. И когато всичко свърши, се отпуснаха отмалели, омаяни от чудото, случило се с тях.

– Ти ме накара да се почувствам като девственица – пророни тя.

– А ти ме накара да се почувствам като супергерой – отвърна той.

Обгърнати от земните миризми на секс и прах, на пот и на отдавна изчезнали животни, те продължиха да се прегръщат, при все че ставите и мускулите ги боляха от твърдия под. Сърцата им пееха. Дългата й красива коса се разпиля по тялото му, когато Ейприл се подпря на лакът и започна да обсипва с целувки гърдите му. Той плъзна нежно пръсти по извивката на гърба й.

– Какво ще правим сега, любима?

Ейприл му се усмихна през златистата паяжина на косата си.

– Всяко нещо с времето си, любов моя. Да не избързваме и да вървим стъпка по стъпка, да се справяме с нещата едно по едно…


***


Да бъде арестувана, не се оказа чак такъв кошмар, както си представяше Блу.

– Много ми харесаха слънчогледите – обяви помощник-шерифът Карл Докс и поглади късото си „афро".

Блу изтри четката и тръгна по коридора, за да провери пропорциите на рисунките.

– А на мен ми харесва да рисувам бръмбари. Непременно ще добавя и един паяк.

– Не зная. Хората май не се радват много на паяците.

– Този обаче ще го харесат. Паяжината ще изглежда, сякаш е изтъкана от разноцветни пайети.

– Наистина не ти липсват идеи. – Карл огледа фреската от друг ъгъл. – Началникът Уесли смята, че трябва да нарисуваш във фоайето череп с пречупени кости – предупреждение към всички да се подчиняват на закона – но аз му казах, че не рисуваш подобни неща.

– Правилно. – Престоят й в килията в участъка беше удивително спокоен, стига да не си позволяваше да мисли за Дийн. Сега, когато най-после започна да рисува това, което искаше, идеите се рояха в главата й толкова бързо, че не можеше да насмогне да ги осъществи.

Карл влезе в кабинета си. Беше четвъртък сутринта. Бяха я арестували в неделя и тя работеше върху фреската в коридора на участъка от понеделник следобед. Освен това беше сготвила лазаня за полицаите в общата кухня, а вчера два часа приемаше обажданията по телефона, когато секретарката Лорейн я сви циститът. Досега я бяха посетили Ейприл и Сил, както и Пени Уинтърс, фризьорът Гари, агентката по недвижими имоти Моника и барманът от „Барн Грил". Всички й съчувстваха, но с изключение на Ейприл, никой не бързаше да я измъкне от ареста, докато Нита не подпишеше окончателните документи, разрешаващи осъществяването на проекта за обновяването на града. Това беше условието, поставено от Нита, за да се уреди арестът на Блу. Блу й беше бясна… и безкрайно трогната.

А от Дийн нито следа. Той я беше предупредил, че няма да хукне след нея, и не беше от мъжете, които отправят напразни заплахи.

Началник Уесли надникна в коридора.

– Блу, току-що ми съобщиха, че Ламонт Дейли ще се отбие на чаша кафе.

– Кой е той?

– Шерифът на окръга.

– Ясно.

Младата жена остави четката, изтри ръцете си и се върна в незаключената килия. Засега беше единствената затворничка, макар че Рони Арчърс беше тук за няколко часа, след като Карл го прибрал за шофиране с невалидна книжка. За разлика от Дийн, Карън Ан тутакси доприпка да освободи любовника си, но пък гаранцията, която Карл определи на Рони, беше само двеста долара.

Килията се оказа доста добро място, където да размишлява за живота си и да отсее сеното от плявата, която я задушаваше. Сил й изпрати кресло и месингова подова лампа. Моника й донесе две книги и няколко списания. Семейство Бишъп, което сега можеше да превърне викторианската си къща в малък семеен хотел, я снабди с прилично спално бельо и пухкави кърпи за баня. Но нищо от това не радваше душата на Блу. Утре Дийн заминаваше за тренировъчния лагер. Беше крайно време за бягство от затвора.


***


Идеалният сребрист полумесец сияеше от среднощното небе, осветявайки голямата, тънеща в мрак къща във фермата. Блу паркира до обора, наскоро боядисан с бяла боя, и се отправи към страничната врата, която за нейна изненада се оказа заключена. Е, оставаше предната. По гръбнака й пропълзяха ледени тръпки и сърцето й се сви от страх. Ами ако Дийн вече бе заминал? Но когато заобиколи къщата и стигна до вътрешния двор, чу проскърцването на дивана люлка на верандата и различи широкоплещест силует. Мрежестата врата беше отворена. Блу пристъпи вътре. Посрещна я подрънкването на кубчета лед. Той я видя, но не каза нито дума.