– Градът е много приятен. – Погледът му се плъзна над главата й и той видя, че Нита и Блу пазят Райли.

– Джак е мой приятел. Отседнал е във фермата – обясни Дийн. – Това, което най-много му харесва в Гарисън, е възможността да остане сам.

– Естествено, разбирам.

Дийн успя да удържи на разстояние останалите любопитни зяпачи. Блу и Ейприл поведоха Нита към колата й. Дийн побутна Райли към баща й, а сетне изчезна. Не й остави друг избор, освен да застане до него. Момичето изглеждаше толкова притеснено, че сърцето на Джак се сви. Ами ако грешеше? Но нямаше време да гадае. Целуна я бързо по темето.

– Пя страхотно – заяви той. – Но аз искам да имам дъщеря, а не някаква тийнейджърска рок звезда.

Райли вдигна рязко глава. Джак затаи дъх. Очите й приличаха на две дълбоки езера на недоверие.

– Наистина ли? – едва чуто пророни тя. Думите приличаха по-скоро на въздишка. Отношенията им това лято бяха стигнали толкова далеч, а една погрешна стъпка можеше да провали всичко.

– Не казвам, че не искам ти да пееш – това решение зависи изцяло от теб – но трябва да си наясно с едно: ти имаш изумителен глас, но истинските ти приятели са тези, които ще те обичат дори да не можеш да изпееш и една нота. – Замълча за миг. – Като мен.

Тъмнокафявите й очи, толкова подобни на неговите, се разшириха.

– Като Дийн и Ейприл – додаде Джак. – Дори като госпожа Гарисън. – Може би преувеличаваше и прекаляваше с емоциите, но искаше да е сигурен, че тя е разбрала. – Не е нужно да пееш, за да спечелиш нечие приятелство. Или любов.

– Ти знаеш – прошепна момичето. Той се престори, че не е разбрал.

– Аз съм в този бизнес от години. Видял съм много неща. Сега Райли се разтревожи.

– Но аз все още мога да пея за хората, нали? Когато се науча да свиря по-добре на китара.

– Само ако искаш. И ако не позволяваш на никой да съди за теб единствено по гласа ти.

– Обещавам.

Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

– Обичам те, Райли.

Тя притисна лице към гърдите му.

– Аз също те обичам, тате.

За пръв път му го казваше. Ръката му се обви около кръста й, а нейната около неговия и двамата се запътиха към колата.

– Може ли да поговорим за бъдещето ми? – попита Райли малко преди да стигнат. – Не за пеенето, а за училището, къде ще живея и всичко останало.

Точно в този момент Джак разбра какво трябва да направи.

– Твърде късно е – рече. – Вече съм решил.

В глъбините на очите й се мярна някогашната бдителност.

– Това не е честно – възрази вяло момичето.

– Аз съм бащата и аз вземам решенията. Не ми се ще да разстройвам една изгряваща звезда, но в бъдеще няма да разреша да приближиш до леля си Гейл и Тринити, колкото и да ме умоляваш.

– Наистина ли? – прошепна Райли слисано.

– Още не съм доизгладил всички подробности, но двамата с теб заминаваме за Ел Ей. Ще ти намерим добро училище. Но няма да е пансион. Искам да живееш с мен, за да те държа под око. Ще наемем икономка, която да се харесва и на двама ни, за да не си сама, когато съм на турне. Понякога ще се виждаш с Ейприл – все още работя по въпроса. Какво мислиш?

– Мисля… мисля, че това е суперяко!

– Напълно съм съгласен.

Докато се качваше в колата, Джак се подсмихна под нос. Рокендролът може и да те запазваше вечно млад, но и да пораснеш, също не беше никак зле.

24

След един час Блу пристигна във фермата, преоблечена в семпьл бял топ и нови шорти в цвят каки. Колкото и да бе странно, но и двете дрехи й бяха точно по мярка. Дийн се надяваше Джак и Райли да са заети със своите работи, както се полагаше, и да не се появят наоколо.

– Не ми се иска да правя това – промърмори Блу още щом влезе във вестибюла. Дийн едва се сдържа да не я целуне, но вместо това затвори вратата.

– Съветвам те да приключим по-бързо с тази работа. Влез преди мен в трапезарията и запали всички лампи, за да мога тутакси да оценя цялата бездарност на цапаниците ти.

Думите му не успяха да извикат дори вяла усмивка на устните й. Странно бе да види Блу толкова потисната и скована.

– Прав си. – Затрополи покрай него с новите си пурпурни сандали. Искаше му се да захвърли превзетите обувки на боклука и да я накара отново да обуе онези грозни черни туристически боти. Младата жена запали лампите в трапезарията. – Ще се отвратиш от пръв поглед – предупреди го тя отвътре.

– Струва ми се, че вече го спомена – усмихна се той. – Може би преди това трябва да пийна нещо.

Зави зад ъгъла и прекрачи прага на трапезарията. Усмивката му се стопи.

Беше подготвен за какво ли не, само не за това, което видя. Блу беше създала горска поляна от мъгла и фантазия. Бледожълтеникави лъчи светлина проникваха през паяжината от есенни листа на дърветата. Люлка, направена от разцъфнали лози, се полюшваше от извит клон. Цветове, които не се срещаха никъде в природата, се стелеха като пищен килим около циганския фургон, кацнал край брега на вълшебно езеро. Дийн не знаеше какво да каже и след като леко се опомни, изтърси нещо съвсем неуместно:

– Това фея ли е?

– С-съвсем малка – смотолеви Блу и се втренчи в миниатюрното създание, което се взираше надолу към тях от предното прозорче на фургона. Сетне зарови лице в шепи. – Зная! Ужасно е! Никога не биваше да го рисувам, но четката просто отказа да ми се подчинява. Трябваше да я залича. Както и… останалите.

– Още ли има?

– Не всички се виждат от пръв поглед. – Тя рухна в креслото между прозорците и призна с едва чут задавен глас: – Толкова съжалявам. Нямах намерение да ги рисувам. Това е трапезария. Такива фрески са подходящи за детска спалня или за… предучилищна занималия. Но стените бяха толкова идеално гладки, а светлината – невероятна. Досега не бях осъзнавала колко много искам да нарисувам нещо подобно.

Дийн не можеше да обхване всички изображения с един поглед. Където и да погледнеше, виждаше нещо ново. Птица, литнала към небето, а в човката й се поклаща кошничка, украсена с панделка. До рамката на вратата се извиваше пъстроцветна дъга, а облак с лице на възрастна жена с кръгли розови бузи гледаше отгоре над циганския фургон. На най-дългата стена еднорог бе потопил муцуна във водата на брега на езерото. Нищо чудно, че Райли се бе влюбила в тези фрески. И нищо чудно, че Ейприл изглеждаше притеснена, когато Дийн я попита за тях. Как бе възможно коравата непукистка Блу, с остър като бръснач език, да създаде нещо толкова приказно?

Защото изобщо не беше корава непукистка. Нейната суровост и заядливост бяха просто доспехи, които й помагаха да се пребори с житейските трудности. В душата си тя беше крехка и невинна като нарисуваните от нея капки роса, искрящи като скъпоценни камъни върху сините камбанки.

Младата жена зарови пръсти в къдриците си и отпусна чело върху длани.

– Ужасни са. Знаех колко са неуместни още докато ги рисувах, но не можах да се спра. Сякаш нещо се отприщи в мен и всичко това се шля навън. Ще ти върна чека и ако ми дадеш няколко месеца, ще платя разноските за пребоядисването на стаята.

Той коленичи пред нея и отдръпна ръцете от лицето й.

– Никой нищо няма да пребоядисва – рече, без да откъсва поглед от очите й. – Влюбих се в тях.

Както се влюбих и в теб.

Истината го осени внезапно. И дойде лесно и естествено като глътка свеж въздух. Дийн бе срещнал съдбата си, когато спря на онази магистрала недалече от Денвър. Блу го предизвикваше, очароваше, възбуждаше – Господи, колко силно го възбуждаше! Освен това го разбираше и той я разбираше. Тези фрески му позволиха да види нежната й мечтателна душа, жената, твърдо решила да избяга от него в понеделник сутринта.

– Не е нужно да се преструваш – промълви тя. – Казах ти колко мразя да си мил и състрадателен. Ако твоите приятели видят това…

– Когато моите приятели видят това, със сигурност няма да се наложи да се тревожа за неловки паузи в разговорите на вечеря.

– Ще помислят, че си откачил. Не и след като се запознаят с теб.

Със сериозна физиономия, с каквато не я бе виждал досега, Блу плъзна пръсти през косата му.

– Ти притежаваш безукорен вкус, Дийн. Тази къща е пропита с мъжка атмосфера. Сам виждаш колко неуместни са тези стенописи.

Младата жена се взираше напрегнато в него. Винаги бе успявала да прозре в душата му и върху лицето й постепенно се изписа искрено изумление.

– Ти наистина ги харесваш, нали? Не го казваш само от любезност.

– Никога не бих те излъгал за нещо толкова важно. Те са прекрасни. Ти си прекрасна. Той започна да я целува – ъгълчетата на очите, извивката на бузата, горната устна. Стаята ги омагьоса и много скоро тя се озова в прегръдките му. Дийн я вдигна на ръце и я понесе навън, пренасяйки я от един вълшебен свят в друг – в рая на циганския фургон. Двамата се любиха под изрисуваните лози и причудливите цветя. Мълчаливо. Нежно. До забрава. Блу най-сетне беше негова.


***


Той беше виновен за празната възглавница до главата му на следващото утро, задето така и не се накани да постави химическа тоалетна във фургона. Младият мъж навлече шортите и ризата. Най-добре ще е Блу вече да вари кафето. Възнамеряваше да седне на верандата с нея и да изпият целия кафеник, докато обсъждат остатъка от живота си. Но когато прекосяваше двора, забеляза, че червеният корвет е изчезнал. Втурна се в къщата и беше посрещнат от звъна на телефона.

– Веднага ела тук! – прозвуча възбуденият глас на Нита, когато той вдигна. – Блу заминава.

– Какви ги говорите?

– Тя ни е лъгала, че тръгва в понеделник. През цялото време е смятала да се измъкне днес. Чонси Кроул отиде с нея да вземат колата под наем и в момента се е запътила към гаража, за да си натовари багажа. Знаех си, че нещо не е наред. Тя беше…

Дийн не дочака да чуе останалото.

Петнайсет минути по-късно зави в малката улица зад къщата на Нита, намали скоростта и спря пред кофите за боклук. Блу стоеше до отворения багажник на последен модел форд корола. Въпреки горещината отново бе навлякла черната тениска без ръкави и туристическите боти. Нямаше да се изненада, ако беше видял около шията й кожен нашийник с шипове. За вчерашната женствена уязвимост напомняха само бухналите къдрици, обрамчващи лицето й. Дийн изскочи от пикапа.